На 11 май (23 май – нов стил) 1897 г.

На 11 май (23 май – нов стил) 1897 година навечерието на великия роден празник е помрачено от убийството на Алеко Константинов. Покосен е най-светлият и обичан в това време наследник на Словото. Потресеният българин тогава и през днешния ден като че ли не приема, че патронът е предопределен за Алеко. Самоизмамва ли се, или някой го мами с версията за неволна гибел и че изстрелът сякаш бил по пътуващия в същия файтон политик Михаил Такев. А пред обстоятелствата и боговете мълчат. И тази сентенция е подминала България. Тук не се преценяват със самопризнанията на убийците пред съда, че им е било разпоредено да убият всички пасажери във файтона по пътя от Пещера за Пазарджик. Не се вслушват в споделеното от Алеко в писмо до Найчо Цанов: “Преди офицерчетата ме диреха да ме тупат, в този момент други ме наблюдават да ме притупат. От няколко места ме предизвестиха за това, само че аз нямам доверие да стигнат до такава степен. ”

  “Забравя се ” отмъстителното “безразличие ” на властта, представител на която не се появява на погребението. Затова думата има редакторът на сп. “Мисъл ” доктор Кръстев: “Властта, подлата власт, свети със своето неявяване и с това придава по-сърдечен аспект на тая ранна траурна върволица. ”

 Но участват доста хиляди хора. Народът участва, воден от своята интелигенция. И от бъдещето си – студентите от Висшето учебно заведение афишират тридневен печал. Създават почетна стража и носят ковчега с тялото до църквата “Св. Крал ” ( “Св. Неделя ”) и оттова – до гроба. А часове преди този момент траурният трен е потеглил от Пазарджик след 20-хиляден сетен протест. Защо? Какво се е случило? Как по този начин искрено зейва пропастта сред народа и властта? И за какво слънчевият гений, висшият интелектуалец, ненадминатият родолюбец, наименуван поради обаянието си Щастливеца, провокира със гибелта си първата дълбока рецесия сред тях?

 Началото на отговора е: обществото комай не приема като случайност, а като разбойничество, гибелта на Алеко. Макар следствието и съдът да стигат единствено до кмета на Радилово, а не “откриват ” височайшия гарант. Народът оплаква с горчиви сълзи кончината на писателя. Знае, че е изгубил своя възжелан лидер: изразителя на неговите настроения и идеали; елегантния безмилостен чиновник на Истината; праведника, извоювал си с безупречна безкористност правото да е еднакъв на посланията на огромното Слово. За да не оставям думите ми да наподобяват като надута патетика, ще се обърна към обстоятелствата. Алековият другар Найчо Цанов решил да следи реакцията при четенето на “Бай Ганьо ” в едно читалище след излизането на първите му елементи в “Мисъл ”. И разказва един от читателите, чието държание станало стандарт за останалите: “Най-после четецът не може да се сдържи, избухва във висок смях: “Чели ли сте “Бай Ганьо ” от Алеко Константинов? ” Разбира се, чел съм го. Разменяваме си усещанията, смеем се до насита, вземаме си довиждане и аз оставам да очаквам друга жертва. ”

 Но “Бай Ганьо ” е единствено началото на националната любов и очакване, обкръжили Алеко в последните три години от живота му. За тях способстват най-много фейлетоните, които стартира да написа след 1894 година с вярата в техния публичен резултат. Те постоянно са по някой злободневен мотив, постоянно визират действителни персони и постоянно доближават до систематизирания и присмеха на някакъв присъщ и към този момент дълготраен публичен недостатък на властта и капитала. И постоянно разсейват желаната мистериозност и мъглата от одобрителни и възхваляващи думи. На разсъблечените до голо лакомия, нелепост, безочливост, надменност, крадливост, корумпираност и непросветеност им остава единствено да примигват и да мечтаят да се отърват от безстрашния и безмилостен разобличител.

 Всъщност не мечтаят, а работят. Във всички вероятни направления да разколебаят, уплашат, унижат и дискредитират Алеко. През юни 1885 година (само на 22 години) той се завръща от Одеса като квалифициран правист. Веднага го назначават в Софийския областен съд, където бързо просперира. Колко му е на изключителния разсъдък. Но стартира Стамболовото ръководство. И Алеко изхвърча още в 1888 година от заеманата прокурорска служба, тъй като отхвърля да извърши волята на върховен властник да съди редактора на в. “Народни права ”. Понесъл е още едно уволняване, а на 31 декември 1896 година си подава оставката като юрист на Софийската община. Вероятно с цел да предотврати следващото оскърбление, откакто кмет става Григор Начович. Политик, който е нямало да му елементарни блестящите задявки.

 След всяко уволняване Алеко се заема с адвокатска процедура. И с преводи (от съветски и френски) и писане, с социална активност. Член е на управлението на “Славянска сказка ”, става един от деятелите на първия журналистически конгрес в 1894 година От 1893 година стартира да трансформира в специалност писателските си увлечения. И търси метод да си обезпечи финансова самостоятелност и съответен обществен статут. Нанасят тежък удар на устрема му за преподавателска и научна кариера в правото. Въпреки че при кандидатстването за доцент по наказателно право във Висшето учебно заведение през 1896 година трудът му получава висока оценка от рецензента, не го избират. В същото време се пробват по всякакъв начин да го очернят и лишат от ореола на праведник. Само че са подценили блестящото му духовитост и юридическото обучение. Ето по какъв начин дава отговор на следващата подигравка – за “алчността ” му като юрист, като мимоходом разпилява и друго несъстоятелно обвиняване: “Това антрефиле ми припомня една депеша до в. “Мир ”, в която се споделяше, че аз съм пръскал пари сред гласоподавателите. Аз и пари са две вещества, наказани на безконечна разлъка. ”

 Това е то: национална обич и стигаща до безсърдечност ненавист на осветената порочност и бездуховност. (И най-после – до убийство). Последният неин израз е демонстрацията на някакъв полковник, който обърнал тил, когато в Пазарджик минава процесията с тялото на Алеко. Военните са му били всеобщо, люто и трайно афектирани. Но писателят черпи сили от правилни другари и от националната обич, която го окриляла да се опълчи на властническите пороци и несдържаната им заканителност. А известността му стигала и до комичност – постоянно при разпознаването му на публични места хората го сочели с думите “Вижте бай Ганьо ”.

 Е, правилно е – “Бай Ганьо ” е историческата визитка на писателя. Която и през днешния ден наследилите омразата (пак малцинство!) размахват като грях – видите ли, Алеко бил основал национално внушителен облик, който носи виновност за неприятния ни облик. Истината е, че Алеко е виновен за двама Ганьовци. Единият е заключеният в текста, рожбата му в книгата. Този воин, за който не са спрели препирните народен или обществен вид е, ние презираме и отхвърляме като самоидентификация.

 Но забавен е и другият бай Ганьо, митологичният, този, чието основаване Алеко е подбудил с изобразителната си мощност. Което си е оценка за писателя. Скоро след гибелта му се появяват няколко книги със същия воин. Незначителни като литература, само че полагащи темелите на митологията. Жива и през днешния ден и поддържана с дебати кой е бай Ганьо и най-много с безспирно създавани вицове за него. И защото е национално действие, с него народът прави оценка и на Алеко, и на героя му. Митологичният бай Ганьо не е литературният. Той не е избягал надалеч от простащината на първообраза, само че е талантлив с шутовски функционалности, комбинация от пороци и лукавщини с съобразителност, духовитост и невъзпитан сексапил. Защото народът е спазил значимото Алеково разобличаване за героя си: “Бай Ганьо е показал до момента единствено животната си сила, само че в него се таи огромен ресурс от евентуална духовна мощ, която чака единствено честен подтик, с цел да се трансформира в жива мощ. ” Така народът отстоява разбирането на създателя за Ганьовата многозначности демонстрира любовта си към Алеко и към отношението му към властта, която нарушава допустимите територии и убива. Дано да стигне и до преобразуващия честен подтик.

Из кореспонденцията на бай Ганьо Балкански

Многоуважаемий господин Ганьо!

 Обръщам се към Вас, Вие сте депутат и молим отсега нататък да не се повтарят сходни работи, дето да върви цялостен полк из гората и да лаят като кучета и господа офицерите да бият зайци, тъй като ний не сме пратени да се учим да лаем, а да пазим своето родно място и напълно изтощени, капнали, сълзи ти текат от очите, изгладнял, а те те карат принудително да лаеш, хем хубаво да бъде, като копой, инак пердах, че не си знаял като ловджийско куче да лаеш, и убиха единствено пет (5) заека. Добре, че не нараниха някой боец, тъй като отново ще яде пердах, че не се е вардил. Освен това назначиха ме вестовой и аз пера гащичките на детето и на пайтона също аз. Това е едно срамотно нещо и молим да издадете закон и като нямам повече какво да ви пиша, оставам. Скъсайте писмото.

Ваш обуздан

Тръпко Тръпков, младши боец.

Анкета на Иван Шишманов

Име и презиме?
– Алеко Константинов.
Месторождение?
– Свищов.
Място и дата на изповедта?
– Село Владая, 20 юли 1894 година
Коя багра предпочитате?
– Краската на кожата.
Коя е обичаната Ви миризма?
– Миризмата на параходите и железниците.
Кой цвят Ви се вижда най-хубав?
– Бутон от роза и незабудка.
Кое животно Ви е най-симпатично?
– Кучето.
Коя багра на очи и коси предпочитате?
– Ясно сини очи и руси коси.
Коя е съгласно Вас най-почтената добродетел?
– Любовта като сърдечна добрина.
Кой недостатък ненавиждате най-вече?
– Скъперничеството.
Кое е най-любимото Ви занаятие?
– Да пиша хумористични очерци.
Кое забавление Ви е най-приятно?
– Гуляй на чист въздух и мъжка компания.
Кой е съгласно Вас идеалът на земното благополучие?
– Свобода от всевъзможни условности и отговорности.
Коя орис Ви се вижда най за окайване?
– Да се разочароваш от силата на честността.
Може ли да Ви попита човек на какъв брой сте години?
– Тридесет и една година, 6 месеца и 20 дни.
Кое кръстно име бихте си взели, в случай че бихте си го избрал самичък?
– Пак Алеко, а като псевдоним нещо смешно.
Кой е най-хубавият миг в живота Ви?
– Пътуването ми в Америка и когато ми хрумна концепцията за “Бай Ганя ”.
Кой е най-тъжният?
– Когато измряха домашните ми и аз останах без работа.
Коя е Вашата основна вяра?
– Че по кое време да е ще бъда оценен по достолепие.
Вярвате ли в другарството?
– Да.
Кой е съгласно Вас най-хубавият миг денем?
– Ранна заран преди изгрев на слънцето.
Кое историческо лице Ви е най-симпатично?
– Саванарола.
Коя персона от разказ или спектакъл?
– Лео на Шпилгагена.
В коя страна бихте предпочели да живеете?
– България.
Кой е обичаният Ви публицист?
– Тургенев.
Кой живописец?
– Верещагин.
Кой композитор?
– Верди.
(Тук Валентин Стамов свири за по-малко от минута нещо по Вердиев претекст.)
Ако бихте желали да си имате девиза, коя бихте си взели?
– Свобода, почтеност и обич.
Кое е съгласно Вас майсторското създание на природата?
– Младо и крепко человеческо тяло.
От кое място Ви е останал най-приятният спомен?
– От върха на Айфеловата кула и от Ниагара.
Кое е обичаното Ви ядене?
– Пастърма и кисело зеле.
Предпочитате ли меко или твърдо легло?
– Меко умерено и хладно легло.
Кой непознат народ Ви е най-симпатичен?
– Французите.
Напишете някоя Ваша мисъл или откъс, смисъла на който Вие одобрявате.
– Щастието е релативно и аз съм дошел до разбиране, че цивилизацията не е направила един народ по-щастлив от другите: животът относително е улушчен, само че количественото отношение сред удовлетворени и недоволни надали се е изменило и надали ще се промени.

Инфо: www.trud.bg