6 октомври 1960 г.: Умира Николай Лилиев
На 06. 10. 1960 година умира поетът Николай Лилиев. Под този псевдоним твори Николай Михайлов Попиванов. Той е роден на 26. 05. 1885 година в Стара Загора. Отрано остава сирак. Учи в родния си град, а по късно в Свищов, където приключва Търговската гимназия (1903). Следва литература в Лозана (1905-1906), търговия в Париж (1909-1912). Работи като преподавател в София, Пловдив и Свищов, а известно време е служител.
Печата стихове за пръв път през 1905 година в " Българан ". Сътрудничи на редица литературни и хумористични издания - " Демократически обзор ", " Оса ", " Съвременник ", " Наш живот ", " Звено ", " Везни "... Съредактор на сп. " Златорог ". Представителна фигура на символизма в българската лирика, той е създател на стихосбирките " Птици в нощта " (1918), " Лунни петна " (1922), " Стихотворения " (1932). През 1934 година написа последния си цикъл стихове " При морето ". С приноси в българската театрална просвета и театрална тирада, преводач и създател на проучвания, портрети и мемоари за български и непознати писатели и театрали.
По време на Първата международна война е редови войник и сътрудник. След войната работи в разнообразни ведомства и редакции. В чужбина изготвя дружно с Никола Михов обстойна книгопис за българския икономически живот. Драматург е на Народния спектакъл в интервала 1924-1928 и 1934-1960. Между двете международни войни е учител по френски език във Висшето комерсиално учебно заведение във Варна (1932-1934).
На читателите на ФАКТИ предлагаме две от стихотворенията на Николай Лилиев.
Всред есенното запустение
Всред есенното запустение
пред вас съм отново, о дървеса!
Аз нося вашето примирение
и тъмните ви висини.
Като бездомните ви листи,
загасвам печален и самин,
и мойте мечти са чисти,
и мойте сълзи са рубин.
Разбирам глухата ви ария,
и вашия безимен рев,
и в мене лъха морна ария,
и в мене пада печален здрач.
По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод,
и моята въздишка гони
слънца в неизвестен хоризонт.
И моите фантазии бездомни
ридаят в ледните мъгли
и мойто минало не помни
лъка на влюбени стрели.
И пия мълком аз забвение
от всяка бликнала роса.
Всред есенното запустение
аз отново съм ваш, о дървеса!
> > > >
Тихият пролетен дъжд
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
какъв брой очаквания изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, екстаз и нерешителност,
с тихия пролетен дъжд
какъв брой искрици изтляха!
Печата стихове за пръв път през 1905 година в " Българан ". Сътрудничи на редица литературни и хумористични издания - " Демократически обзор ", " Оса ", " Съвременник ", " Наш живот ", " Звено ", " Везни "... Съредактор на сп. " Златорог ". Представителна фигура на символизма в българската лирика, той е създател на стихосбирките " Птици в нощта " (1918), " Лунни петна " (1922), " Стихотворения " (1932). През 1934 година написа последния си цикъл стихове " При морето ". С приноси в българската театрална просвета и театрална тирада, преводач и създател на проучвания, портрети и мемоари за български и непознати писатели и театрали.
По време на Първата международна война е редови войник и сътрудник. След войната работи в разнообразни ведомства и редакции. В чужбина изготвя дружно с Никола Михов обстойна книгопис за българския икономически живот. Драматург е на Народния спектакъл в интервала 1924-1928 и 1934-1960. Между двете международни войни е учител по френски език във Висшето комерсиално учебно заведение във Варна (1932-1934).
На читателите на ФАКТИ предлагаме две от стихотворенията на Николай Лилиев.
Всред есенното запустение
Всред есенното запустение
пред вас съм отново, о дървеса!
Аз нося вашето примирение
и тъмните ви висини.
Като бездомните ви листи,
загасвам печален и самин,
и мойте мечти са чисти,
и мойте сълзи са рубин.
Разбирам глухата ви ария,
и вашия безимен рев,
и в мене лъха морна ария,
и в мене пада печален здрач.
По моите безлистни клони
не тегне грозд, не тегне плод,
и моята въздишка гони
слънца в неизвестен хоризонт.
И моите фантазии бездомни
ридаят в ледните мъгли
и мойто минало не помни
лъка на влюбени стрели.
И пия мълком аз забвение
от всяка бликнала роса.
Всред есенното запустение
аз отново съм ваш, о дървеса!
> > > >
Тихият пролетен дъжд
Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха,
с тихия пролетен дъжд
какъв брой очаквания изгряха!
Тихият пролетен дъжд
слуша земята и тръпне,
тихият пролетен дъжд
пролетни приказки шъпне.
В тихия пролетен дъжд
сълзи, екстаз и нерешителност,
с тихия пролетен дъжд
какъв брой искрици изтляха!
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ