Мразя всички съществуващи клишета за прошката. Знам всяка пословица и

Мразя всички съществуващи клишета за прошката. Знам всяка поговорка и сентенция, всеки съвет, всяко общоприето мнение. Знам ги, тъй като се пробвах да намеря отговори в литературата. Изчетох всички постове в блоговете, отдадени на изкуството да се освобождаваме от гнева. Преписах всички цитати на Буда и ги научих наизуст – и никой от тях не сработи за мен. И към този момент знам, че дистанцията сред „ Решението е просто ” и същинското реализиране на умиротворяване, може да бъде непреодолимо. Знам това.

Прошката е непреодолима джунгла за всеки, който копнее за правдивост. Самата концепция, че този, който ни е наранил, може да остане ненаказан след всичко, което ни е сторил, предизвиква болежка. И тогава сме подготвени да изцапаме ръцете си с кръв, тъй като следите от кръв биха били задоволство. Искаме еднакъв резултат. Искаме индивидът, който ни е наранил, да преживее същото, което сме претърпели ние.

Прошката е като изменничество към самия себе си.  Че кой е подготвен да се съобщи по средата на битката за правдивост! Гневът изгаря от вътрешната страна и душата ни в последна сметка се оказва изумена от личната си отрова. Ние знаем това, само че все пак не можем да променим обстановката. Гневът се трансформира в част от нас – както са сърцето, мозъкът или белите дробове. Познавам това възприятие. Познато ми е това чувство, когато яростта в кръвта бие в такт с пулса.

Но ето какво би трябвало да помним за гнева: гневът е инструментална страст. Ние сме ядосани, тъй като желаеме правдивост и имаме вяра, че това ще ни донесе изгода. Вярваме, че колкото сме по-зли, повече неща ще можем да променим. Но гневът не схваща, че всичко към този момент е минало и вредата е нанесена. Той споделя, че отмъщението ще поправи всичко.

Но да бъдеш сърдит, това е като непрестанно да човъркаш кървяща рана, вярвайки, че по този метод ще предотвратиш появяването на белег. Ако този, който ви е наранил, е същински човек, той ще се върне при вас и ще направи на раната тегел с такава акуратност, че от раната няма да остане диря. Но, в случай че не е…

Истината е тази: гневът е отвод от лекуване.

Да, ужасно е, тъй като когато раната заздравее, ще би трябвало да заживеем с нова и непозната кожа. А по този начин ни се желае да си върнем остарялата. И се появява гневът, който споделя, че е по-добре да не позволиш на кръвта да спре и на раната да заздравее.

Когато в нас кипи от страсти, прошката е невъзможна. Иска ни се да извиним, тъй като с мозъка си разбираме, че това е здравият избор. Искаме да бъдем свободни, спокойни, омиротворени – всичко това, което прошката предлага. Искаме бурята в мозъка ни да утихне, само че не можем и не можем да се разберем сами със себе си.

Защото най-важното за прошката, което никой не ни е споделил, е че тя няма да поправи нищо.  Прошката не е просто гума, която да изтрие случилото се. Тя няма да отстрани болката, с която досега сме живели и няма да ни даде незабавно утешение. Търсенето на вътрешен мир е дълъг и сложен път. И прошката е просто това, което ще ни избави от „ обезводняване ” по този дълъг път.

Прошката е отвод от вяра за друго минало . Разбиране, че всичко към този момент е свършило, прахът се е уталожил и разрушеното в никакъв случай повече няма да бъде възобновено в първичния му тип. Прошката е самопризнание, че няма магия, с която да се поправят вредите. Да, ураганът е бил несправедлива буря, само че ще би трябвало да продължим да живеем в своя опустошен град. И най-силният яд не може да го възкреси от руините. Ще би трябвало да го възкресим сами.

Прошката значи вдишване на персонална отговорност – не за разрушеното, а за възобновяване му. Решение за това по какъв начин да върнем вътрешния си покой.

Прошката не значи да забравим този, който ни е наранил. И не значи, че би трябвало да продължим да бъдем другари с него . Просто приемане на обстоятелството, че този човек е оставил белег, с който ще би трябвало да живеем. Затова, спрете да очаквате, че, когато простите, всичко ще си бъде същото като преди. По-добре започнете да лекувате раната, без значение от това дали ще останат белези. Прошката е решение да продължим да живеем със своите белези.

Прошката не е успех на несправедливостта. Всъщност става дума за основаване на лична правдивост, карма и орис. Става дума за това да се надигнем на крайници, твърдо решени да не бъдем нещастни поради предишното. Прошката е разбирането, че нашите белези няма да дефинират нашето бъдеще.

Прошката не значи, че се отхвърляме.  Означава, че имаме сили да продължим напред.

Инфо: 

Превод: http://myvelikoturnovo.com/