Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън. А къде е моят? – Петя Дубарова
" Моят огън "
Обичам огньове, нежни като алени макове. Обичам и сините, въпреки че те постоянно желаят да бъдат красиви, особени и променят на своята алена природа.
Обичам черни очи с червени огньове. Обичам лилави бенгалски огньове. Отдавна съм влюбена в слънцето…
Всеки има своя огън. Всеки пази своя огън. А къде е моят? Кой е той? Непознати огньове ме гонят и всяка моя клетка е изящна алена арка за тях. Огньове от черни очи – очи на момчета, се търкулват по пътечката на един къс взор и попиват в зениците ми, трансформират се в две къдрици от светлото руно на слънцето.
Когато вечер съм сама, доста бездомни огньове ме обкръжават и ми вършат пръстен-жар и всеки техен пламък е една дребна гореща история. Други, за момент избягали от белите решетки на нечии пръсти, дъхват в косите ми и срамът от бързата невярност ги прави още по-червени.
Аз имам собствен огън. Мой огън са всички огньове – и нечии, и ничии. И сини, и нежни, и диви, и тъжни. Те са моите братя, сестри, моите хубави алени ангели. Те ще ме пазят от най-злия ми зложелател – зимата. Но въпреки че животът ми би бил чудноват като пламък с тях, не бих ги поискала. Сега аз ще се трансформира в дребна черна мида, с цел да погълна част от техните блясъци.
Така ще се зароди в мен като бисер моят НОВ огън. Ще го нося дълго в себе си, доста дълго. Едва когато усегя, че към този момент е зрял, ще се разтворя цялата.
Моят огън ще бъде и нов, и огромен. Аз ще го дам на всички, които обичам. Когато умра, желая да не помнят името на черната мида, в която е зрял моят млад огън. Аз желая единствено той да бъде за тях един град, едно малко горещо пристанище, където всеки ще откри парченце за себе си.
1976 година
