Аз съм дебела. И позволявам да ме обичат…
Моя другарка се срещна с мъж в интернет. И двамата имат положителни специалности, стрес всеки ден и съвсем никакво време да се срещат с други хора. А с него си допаднали. Еднакво възприятие за комизъм, сила, темп на мислене. Един ден той й разказал за предходната си връзка – млада жена, която била цялостна. Решила да отслабне поради него, с цел да му се хареса. Накрая съумяла да стопи заветните 25 кг и дори написала книга за това. А той бил изоставен малко откакто си направила пластична интервенция на гърдите. Разказвал всичко това мъжът и най-после обяснил на приятелката ми, че е доста красива жена, само че ще стане още по-хубава, в случай че отслабне.
И по този начин отслабването на приятелката ми се трансформира в концепция фикс. Те двамата траяли да си споделят какъв брой се обичат и да вършат проекти за това по какъв начин ще се видят един ден в действителния живот. След пет месеца, наесен, когато диетата към този момент би трябвало да е дала резултат.
И ти по какъв начин ще изтърпиш чак до тогава, запитвам аз, а тя изяснява – желая и в този момент, само че ме е боязън, че
той няма да ме хареса такава, каквато съм. Дебела.
Седим двете една против друга и аз се чудя по какъв начин да й обясня, че в любовта няма оразмеряване. И тя идва точно с това, че ни обичат тъкмо такива, каквито сме – дебели или слаби, тъй като, нали, любовта няма тяло, има единствено душа. Единствената, която да откриеш измежду всички останали, с цел да се слееш най-после с нея. Знам това, тъй като към този момент съм предходна през телесния пъкъл, който претърпява приятелката ми.
Когато напълнях преди години, за мен това беше най-големият потрес. В общество, в което се постанова мнението, че добре изглеждащото тяло е един от признаците на това, че си сполучлив, да си пълен е доста неловко. И целият развой с трансформацията на тялото е излъган, тъй като не става внезапно, първоначално даже не забелязваш, а след това си казваш – това са единствено няколко кг. Ще отслабна.
Не, не отслабнах. С течение на времето казусът се задълбочи до степен, че
към този момент не изпитвах наслаждение от храната,
а десетките диети бяха довели само до такава степен, че се появиха здравословни проблеми. И най-после осъзнах – бях престанала да бъда щастлива. Някъде в цялото това вторачване във физическото, същинското ми „ аз “ се беше изгубило, станало заложник на тялото.
Външно като че ли нищо ми нямаше. Шегувах се с тялото си, одобрявах кротко закачките на шефа, който споделяше: Николаева, от теб към този момент стават две прелестни дами. Приятелите ми се заливаха от смях, до момента в който разказвах по какъв начин един път, по време на следващата диета, си купих пица, ей по този начин вървях из центъра на София, оглеждах се гузно и по-късно отхапвах, без да схвана, че в действителност хапвам скрито от себе си. Смеех се даже, когато един път със брачна половинка ми излязохме на вечеря в квартално заведение, бяхме в толкоз положително въодушевление, а най-после той ме попита – знаеш ли на кого ми приличаш? На кого, отговорих, очаквайки благ комплимент, а той – ами на Трансформърс. Тази преживелица след това се трансформира в обичана наша фамилна история, която разказвахме на познати и те на собствен ред се веселяха дружно с нас.
Когато ме питаха – отслабнала ли си, отговарях – да, мозъчно!
Ходех на фитнес, майтапих се с необикновено привлекателния инструктор, до момента в който ми показваше всякакви извършения, че това е ненужно прахосване на сила и питах за какво мъжете са склонни да проявят повече старания, тренирайки, в сравнение с по време на секс. А той ми отговаряше – тренирай и мисли за хубавото си дупе след половин година. И по този начин упражнявах и пазех диети с фикцията за един гъз в бъдещето.
И в този момент всички прелестни, пухкави, обилни, красиви и неотразими дами ще ме схванат. Идва миг, в който просто ти писва. Ама доста. Дотолкова, че към този момент стопира да ти пука дали имаш гъз или дупе и дали някой ще те харесва, тъй като – да, какъв е смисълът да те харесват, щом ти незабелязано си се трансформирал в личния си най-суров и безсърдечен критик. Ето в един подобен миг си споделих – да, аз съм дебела и несъмнено в никакъв случай няма да отслабна, най-малко не и до онази степен на съвършенството от списанията, в които усмихнати, кльощави дами пият коктейли с вирнато кутре на фона на прелестен морски залез.
Точно тогава
стартира и моята промяна
Всяка вечер и заран си повтарях, че съм привлекателна. Казвах си, че това съм аз. Вече не извръщах взор от отражението си върху огледалото на дрешника в спалнята. Опитвах се да се погледна с очите на най-влюбения мъж. Учех се по какъв начин да се заобичам още веднъж, както във времето, преди да си нанеса всички тези провали, подбудени от правила – клишета и захаросани стандарти.
Така се срещнах със себе си. Вече не назовавам себе си дебела. Знам, че съм красива.
Автор: Мария Николаева
Инфо: https://www.jenatadnes.com
