Съпругата на Богдан Филов иска да бъде разстреляна заедно с него
Молбата е тъкмо що се касае за една машинописна страница и вътре няма нито една непотребна дума. Кратко и тъкмо, без непотребни страсти. Молба до министъра на вътрешните работи. Подписана е от една жена на 64 година, която е интернирана в Самоков, надалеч от вкъщи й в София, сред прочее към този момент ангажиран от непознати хора. Моли се: да й разрешат да се върне в столицата, където живеят старата й майка и сестрите й, с цел да си оказват помощ взаимно, а и с цел да се лекува - има болно сърце, високо кръвно налягане, проблеми с жлъчката...
Прилага нужните документи, плюс писмо от осем души видни интелектуалци, свидетелстващи, че тя е скъп кадър за културата ни и ще е добре още веднъж да работи за тази просвета. Годината е вероятно 1965-а. Молбата не е задоволена и молителката съвсем до края на живота си е надалеч от околните си. Тя се споделя Евдокия Петева-Филова. Каква е виновността й? Че е вдовица на проф. доктор Богдан Филов, наказан на гибел от Народния съд
Жива е, тъй като са сметнали, че е безобидна.
Евдокия, или Кита, както я назовават галено най-близките й, се ражда и пораства в семейство на военачалник (началник на военното на Н.В. учебно заведение и по-късно боен ментор на княз Борис Търновски) и щерка на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и приключва с докторат история на изкуството и философия в Германия, специализира в Париж...
Едва-що назначена за организатор в Народния етнографски музей, тя се втурва да прави (не единствено в България, само че и в чужбина!) изложения от носии, шевици и женски декорации, с цел да покаже на света какви съкровища има България... Пише научни публикации за модерното изкуство, рецензии за новоизлезли книги, издава първата монография за художника Иван Милев.
Защо едвам превалила 30-те години чаровна госпожица се дами за доста по-възрастен и очевидно некрасив мъж? Изборът на интелигентните - проф. доктор Богдан Филов е изтъкнат мъж, извънреден ерудит в своята област - археологията, шеф на Народния археологически институт и професор по история на изкуството и археология в Софийския университет. Следвал е като нея в Германия, а това постоянно ще е доста значим мост за доближаване и тематика за другарство.
Все още дружно
Твърди се, че двамата се срещат в Юнион клуб, където той постоянно се любува на положителната кухня и подбрана компания интелектуалци
Тя е поласкана от вниманието му, той е изумен от познанията и културата й...
Имало ли е усеща сред тях? От непокътнатите писма лъха същинска деликатност и съгласие, само че сякаш надвива духовната непосредственост, общата обич към изкуствата, към съкровищата на предишното. В интерес на истината - тя се прекланя пред него като академик и политик, неговите оценки, знания и решения постоянно надвиват. Има индикации, че на тези места в дневника й, където се постанова да показа нещо от политическата обстановка в България и в света, тя се е допитвала първо до него, сверявала е “часовника” си, биха споделили през днешния ден.
Женят се в Боянската черква през 1932 година До края на живота си Евдокия е уверена в непогрешимостта на брачна половинка си и за няколко години - когато той потъва във водовъртежа на политиката - тя изоставя даже своята обичана работа, с цел да бъде постоянно до него и постоянно С НЕГО като преданост, като единодушие. Нейният дневник (май 1939-15 август 1944) не дава обаче отговор на най-важния, що се отнася до нейния живот и орис, въпрос:
от обич или от политическо късогледство,
или от фамилна взаимност по този начин въодушевено е одобрявала неговите неправилни политически решения: да вземем за пример подписването на Тристранния пакт, което включва България в Втората международна война на страната на нацистка Германия. А година преди този момент - внасянето на злокобния Закон за отбрана на страната (ЗЗД), съдържащ дискриминационни ограничения против евреите. Към края на мандата му като министър председател в Германия са депортирани 11 хиляди евреи от освободените български области Македония и Българска Тракия, множеството от които умират - знаела ли е, разбирала ли е, съгласна ли е била с това чаровната Кита, възпитана дама с положителни маниери и съвършено притежаване на три езика, постоянно по този начин елегантна и дипломатична...
В този дневник, като изключим местата, където Евдокия разисква своите и непознатите тоалети, липсва спонтанността, женската приказливост, сърдечните изповеди. Тя, която не съумява да роди свои деца (макар че забременява многократно), само че обожава непознатите, доста постоянно в дневника си отделя умилителни редове за царските деца и това са сякаш най-личните и присъщи на пола й редове:
какво споделил дребният Симеончо, когато го питали за неговите ски завършения в Чамкория...
Какво е споделила дребната Мария Луиза за нейната яка от лисица... Как са се забавлявали в градината, където преди малко са вързали нови люлки...
В края на живота си
Казват, че при вестта, че мъжът й ще бъде екзекутиран, Евдокия плаче и се моли: “Разстреляйте ме дружно с него, желая да го вървя след и в гибелта му...” Всъщност й се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът й е мъртъв и имуществото му е иззето, а нея я въдворяват изначало в Дулово, след това в Русе, в Ловеч, най-после в Самоков, където живее съвсем до края на живота си. Веднъж вечно се разделя с нещата, които харесва и които за няколко години са мотор на нейната дейна щедрост, споразумяване на “чайове”, обеди и приеми, основаване на крепки връзки с Двореца, с “каймака” на политическия хайлайф. Забраняват й да работи и с цел да се прехранва, тя скрито дава частни уроци по френски и немски, а локални хора, които й симпатизират, намират способи да я подкрепят с картофи, масло, брашно. Напразно праща молби да я позволен да се върне в София, където към момента има родственици, като освен това даже не упорства да се върне в своето жилище. Самотна, болна и обезверена, тя търси разтуха в познатата работа - търси истински документи и архиви на възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, с цел да не потъне името и делото му в давност. (Приготвеният ръкопис ще бъде публикуван в книга посмъртно, едвам през 1994 г.).
Малцина са тези нейни познати, които имат смелостта да я посетят
Да й пишат, да останат нейни другари. Изключват я даже от Клуба на българските писателки, въпреки че в миналото лидерките там дълго са я ухажвали, с цел да склони да членува в клуба. Самата тя в никакъв случай не е претендирала за купата “писател”, макар стотиците публикации и книгите, които е издала за българското национално изкуство и обичай, за новите веяния в художествените среди.
Умира през 1973 година от хепатит. Тези, които са я познавали в последните й години на самотност и заболявания, с възхита приказват за нейния незабравим разум и мощен дух, за дискретността й по отношение на царското семейство, за самоконтрола да не се оплаква, да не роптае, да не упреква който и да е за ориста си. За навиците й - по немски акуратно - да провежда всеки собствен ден по часове: от “разписването” заран в милицията до часовете преди сън, отдадени на срещи с забавни хора или на проучването на британски език.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Прилага нужните документи, плюс писмо от осем души видни интелектуалци, свидетелстващи, че тя е скъп кадър за културата ни и ще е добре още веднъж да работи за тази просвета. Годината е вероятно 1965-а. Молбата не е задоволена и молителката съвсем до края на живота си е надалеч от околните си. Тя се споделя Евдокия Петева-Филова. Каква е виновността й? Че е вдовица на проф. доктор Богдан Филов, наказан на гибел от Народния съд
Жива е, тъй като са сметнали, че е безобидна.
Евдокия, или Кита, както я назовават галено най-близките й, се ражда и пораства в семейство на военачалник (началник на военното на Н.В. учебно заведение и по-късно боен ментор на княз Борис Търновски) и щерка на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и приключва с докторат история на изкуството и философия в Германия, специализира в Париж...
Едва-що назначена за организатор в Народния етнографски музей, тя се втурва да прави (не единствено в България, само че и в чужбина!) изложения от носии, шевици и женски декорации, с цел да покаже на света какви съкровища има България... Пише научни публикации за модерното изкуство, рецензии за новоизлезли книги, издава първата монография за художника Иван Милев.
Защо едвам превалила 30-те години чаровна госпожица се дами за доста по-възрастен и очевидно некрасив мъж? Изборът на интелигентните - проф. доктор Богдан Филов е изтъкнат мъж, извънреден ерудит в своята област - археологията, шеф на Народния археологически институт и професор по история на изкуството и археология в Софийския университет. Следвал е като нея в Германия, а това постоянно ще е доста значим мост за доближаване и тематика за другарство.
Все още дружно
Твърди се, че двамата се срещат в Юнион клуб, където той постоянно се любува на положителната кухня и подбрана компания интелектуалци
Тя е поласкана от вниманието му, той е изумен от познанията и културата й...
Имало ли е усеща сред тях? От непокътнатите писма лъха същинска деликатност и съгласие, само че сякаш надвива духовната непосредственост, общата обич към изкуствата, към съкровищата на предишното. В интерес на истината - тя се прекланя пред него като академик и политик, неговите оценки, знания и решения постоянно надвиват. Има индикации, че на тези места в дневника й, където се постанова да показа нещо от политическата обстановка в България и в света, тя се е допитвала първо до него, сверявала е “часовника” си, биха споделили през днешния ден.
Женят се в Боянската черква през 1932 година До края на живота си Евдокия е уверена в непогрешимостта на брачна половинка си и за няколко години - когато той потъва във водовъртежа на политиката - тя изоставя даже своята обичана работа, с цел да бъде постоянно до него и постоянно С НЕГО като преданост, като единодушие. Нейният дневник (май 1939-15 август 1944) не дава обаче отговор на най-важния, що се отнася до нейния живот и орис, въпрос:
от обич или от политическо късогледство,
или от фамилна взаимност по този начин въодушевено е одобрявала неговите неправилни политически решения: да вземем за пример подписването на Тристранния пакт, което включва България в Втората международна война на страната на нацистка Германия. А година преди този момент - внасянето на злокобния Закон за отбрана на страната (ЗЗД), съдържащ дискриминационни ограничения против евреите. Към края на мандата му като министър председател в Германия са депортирани 11 хиляди евреи от освободените български области Македония и Българска Тракия, множеството от които умират - знаела ли е, разбирала ли е, съгласна ли е била с това чаровната Кита, възпитана дама с положителни маниери и съвършено притежаване на три езика, постоянно по този начин елегантна и дипломатична...
В този дневник, като изключим местата, където Евдокия разисква своите и непознатите тоалети, липсва спонтанността, женската приказливост, сърдечните изповеди. Тя, която не съумява да роди свои деца (макар че забременява многократно), само че обожава непознатите, доста постоянно в дневника си отделя умилителни редове за царските деца и това са сякаш най-личните и присъщи на пола й редове:
какво споделил дребният Симеончо, когато го питали за неговите ски завършения в Чамкория...
Какво е споделила дребната Мария Луиза за нейната яка от лисица... Как са се забавлявали в градината, където преди малко са вързали нови люлки...
В края на живота си
Казват, че при вестта, че мъжът й ще бъде екзекутиран, Евдокия плаче и се моли: “Разстреляйте ме дружно с него, желая да го вървя след и в гибелта му...” Всъщност й се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът й е мъртъв и имуществото му е иззето, а нея я въдворяват изначало в Дулово, след това в Русе, в Ловеч, най-после в Самоков, където живее съвсем до края на живота си. Веднъж вечно се разделя с нещата, които харесва и които за няколко години са мотор на нейната дейна щедрост, споразумяване на “чайове”, обеди и приеми, основаване на крепки връзки с Двореца, с “каймака” на политическия хайлайф. Забраняват й да работи и с цел да се прехранва, тя скрито дава частни уроци по френски и немски, а локални хора, които й симпатизират, намират способи да я подкрепят с картофи, масло, брашно. Напразно праща молби да я позволен да се върне в София, където към момента има родственици, като освен това даже не упорства да се върне в своето жилище. Самотна, болна и обезверена, тя търси разтуха в познатата работа - търси истински документи и архиви на възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, с цел да не потъне името и делото му в давност. (Приготвеният ръкопис ще бъде публикуван в книга посмъртно, едвам през 1994 г.).
Малцина са тези нейни познати, които имат смелостта да я посетят
Да й пишат, да останат нейни другари. Изключват я даже от Клуба на българските писателки, въпреки че в миналото лидерките там дълго са я ухажвали, с цел да склони да членува в клуба. Самата тя в никакъв случай не е претендирала за купата “писател”, макар стотиците публикации и книгите, които е издала за българското национално изкуство и обичай, за новите веяния в художествените среди.
Умира през 1973 година от хепатит. Тези, които са я познавали в последните й години на самотност и заболявания, с възхита приказват за нейния незабравим разум и мощен дух, за дискретността й по отношение на царското семейство, за самоконтрола да не се оплаква, да не роптае, да не упреква който и да е за ориста си. За навиците й - по немски акуратно - да провежда всеки собствен ден по часове: от “разписването” заран в милицията до часовете преди сън, отдадени на срещи с забавни хора или на проучването на британски език.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ