Можем да изтрием голяма част от спомените, но емоциите като

Можем да изтрием огромна част от спомените, само че страстите сякаш остават вечно издълбани вътре в сърцето ни. Всеки е бил влюбен, всеки е имал възприятието, че от време на време живее в името на другия. Всеки е бил в положение, когато в самотата си приказва на разум с някого, който доста му липсва.
Не съм единственият мъж, който вървейки по улиците се взира в лицата на преминаващите дами, с цел да види нея, тази която го нарани, която го накара да се почувства в Рая, която го караше задъхано да прошепва името й, която правеше по този начин да я ненавижда, само че вместо това я обичаше от ден на ден. Тази, чиито черти търси в лицата, с които се разминава, тази чиито тембър търси в гласовете на доста дами, с които беседва.

Тази, която инцидентно среща още веднъж и която няма нищо срещу да изпият по едно кафе за час.
На мен тази среща ми се случи. Видях я още веднъж. Леко изменена, съсредоточена в мислите си. В началото помислих, че се греша, захласнат от желанието си да е тя. Вгледах се в очите й. Очите в никакъв случай не се трансформират. Очите остават същите през целия ни живот. Очите й, дълбоки като скок от канара на брега на морето, очите й които приличаха на водопади, когато я наранявах и на галактически изгреви, когато се будеше до мен.
Един бич изплющя в съзнанието ми, разкървави мозъка ми и спомените избухнаха като парещ шадраван под затлачената повърхнина на съзнанието ми.
Никога през годините не съумях да не помни нейното наличие в живота ми. Не помнех всички детайлности, не помнех какъв брой пъти сме се карали и защо.

Помнех, че я имаше, знаех, че беше неразделно в всекидневието ми. Помнех, че бях изговарял мислено името й милиони пъти, тъй като ми липсваше. Грешах, като я мислех за даденост, грешах, когато я мислех за част от моя ден, като телефона, компютъра и кислорода. Когато си отпътува, разбрах, че живеейки с нея, аз в действителност съм живеел тъй като я има.
Често я наранявах, само че чак след това си дадох сметка, че съм го правил, за какво то съм я имал. Тръпката е най-силна, когато се стремим да спечелим другия. Спечелим ли го, хладните ръце на всекидневието постепенно задушават страстите на устрема. Любовта и пристрастеността отстъпват място на притежанието.
Гледах я до момента в който разбъркваше кафето си. Тези пръсти, ме бяха докосвали. Ласките им бяха влизали през кожата ми, бяха се свързвали с потоците на кръвта ми и бяха палили пожарите на великата и обезумяла пристрастеност във всяка моя молекула.

Тя ми разказваше за кариерата си, за пътуванията си и за фамилията си. Лигавиците ми изгаряха при мисълта, че някой различен в този момент я целува, когато се прибере от работа. Че някой различен отмята косата й, с цел да я целуне призори. Че някой различен милва острите рубини пробили кожата на гърдите й, че някой различен разтапя своята пристрастеност в задъханите крясъци на възбуденото й тяло. За нея всичко беше минало, а за мен нищо не показваше път към бъдещето.
Попита ме имам ли семейство. Излъгах, че имам някаква връзка, само че съм прекомерно предан на кариерата. Глупава неистина. Нито една кариера, не може да компенсира, неналичието на обич, нито една кариера, не изтрива самотата на празниците, нито една кариера не може да измами сърцето.

Моите връзки ли? Те бяха като празни листа на тетрадка – когато ги препрочитам шумолят радостно, само че на страниците няма изписано нищо, страниците бяха бели и праз ни, без една драска наличие. Можех да откъсна всяка една от тетрадката на живота ми и неналичието им нямаше да се забележи и нито една страница нямаше да ми липсва.
Съпругът й доста пътувал. Стреснах се от позорната мисъл, която се плисна в съзнанието ми, че тя е самотна, че може би е нещастна, че може би ще я видя отново и всичко ще стартира още веднъж. Защо ми беше това. За да разруша живота й. Преди всичко тя не би го разрешила. Самата мисъл, че може да го направя, ме накара да се усещам доста низък.

Хиляди пъти бях си я представял нещастна. Бях си я пред ставял по какъв начин ще ме потърси. Фантазирах си, че аз ще съм този, който ще й покаже, че не би могла да живее без мен.
Сега я гледах щастлива, смела, уверена, красива, мечтана и непозната. Мисля, че беше обичана и обичаща.
Усетих се като инцидентен пасажер, минал през приказното благосъстояние на душата й. Бях прочувствен бедняк, изправил се пред високите кули на обичта. Стоях пред стените на приказния град, който в никакъв случай не успах да построя за нея. Тя е била благосъстоянието, което постоянно съм търсил. Реалността ми подсети, че пребивавам в грозна мизерия.

Не бях богат с колата си, не бях богат с жилището си, не бях богат с екскурзиите си или с дамите, които ме желаеха. Тези неща можеха да будят единствено завистта на другите и за моменти да приспиват личната ми празнина.
Любовта е като здравето – когато я няма, живеем единствено поради упованието тя още веднъж да се върне, живеем поради нея, всеки ден ни е подарен, с цел да я чакаме. Ако страстите можеха да се трансфорат в претъпкан град, аз щях да съм уличният бедняк, протегнал касичката на сърцето си, в очакване тя да ми пусне дребна любов, която да ме избави най-малко за ден.

Разменихме номерата на телефоните си. Веднага щом се разделихме аз изтрих номера й. Нямах право да я диря, а и се притеснявах от следващата празна вяра. Някак си ми олекна, че още веднъж скъсах връзката и няма да разстройвам нейния свят. Дали обаче го направих поради нея.
Наистина ли толкоз мощно я обичах, или се опасявах, че моята любов ще бъде като покълнало семе в плодородната почва на фантазиите и посято в горещите солени пясъци на безплодното предишното.
Инфо: Розали.ком