Може да е измислица, а може и да не е.

Може да е небивалица, а може и да не е. Все тая. Важното е, че е занимателно. Та майтапът е следният: от няколко дни в обществените мрежи се върти скрийншот на публикация на сякаш бразилец на негоден български, че си търси работа у нас. Някой го пита „ Мачле можеш ли да играеш? “, а отговорът е „ malko “. Тогава сънародникът ни, почнал чата, праща на чужденеца линк към формалния уебсайт на Левски. Посланието е ясно – да се опитва индивидът. Всъщност обстановката е освен смешна, само че и тъжна. Докарахме я в действителност до такава степен в тимовете ни да рита куцо и сакато. И някои от чужденците у нас са тъкмо такива – могат го „ malko “ мачлето. Тенденцията обаче не е по никакъв начин нова. Да си внасяме неможачи от чужбина започнахме още през 90-те. Какви ли не видове довя вятърът по българските игрища, а историите им влязоха в родния футболен фолклор. Тази, която ще ви разкажем в идващите редове, обаче, не е от най-познатите. За сметка на това е прелюбопитна. Говори ли ви нещо името Борис Деркач? Простено ви е да сте го не запомнили.

Няма да ви заблуждаваме, че е бил международна звезда във футбола, само че няма и да ви излъжем като ви кажем, че бе доста известен в Съветския съюз и му предричаха голямо бъдеще.

Беше даже звезда в своята страна. Сега е пропаднал алкохолик в индийския квартал на столицата на Малайзия, който постоянно спи пред някой бар. Няма непрекъснат дом. Загарът му е като на локален гражданин, само че чертите – очевидно не. Здравеняк е, има и странни татуировки. Те са от пандиза.

През 1985 година Валерий Лобановски персонално беседва с него и го притегли в славния отбор на Динамо (Киев). Но след първия лагер преди сезона, огромният треньор схваща – има си работа с гений, само че необикновен темперамент. И го праща „ да се обиграва “ в СКА (Киев), който не е в елита на Съюз на съветските социалистически републики.

Четири години минават, преди Лобановски отново да вземе Борис Деркач в състава, като този път той заиграва за Динамо. Печели дубъл с купа и Купата на Съюз на съветските социалистически републики, считан е за водач в отбраната – праволинеен, само че и добре изнася топката. Вече е на 25 години и го виждат като дирек в Динамо и националния за идващите най-малко 5 лета. За купата през 1990 година вкарва и решаващия гол при успеха над московския ЦСКА в директния конфликт сред съперниците в края на сезона – с шут от надалеч, което му обезпечава паметен статут в Киев.

Има обаче проблем. Борис обича чашката, а още повече го влекат казината. Проиграва много пари, задлъжнява към хора, на които при започване на 90-те години в Киев не е добре да дължиш пари.

„ Влязох веднъж, повторно. Хареса ми. За 6 месеца проиграх 20 000 $, а заплатата ми в Динамо бе малко над 1000 на месец. Взимах заеми, даваха ми, тъй като бях прочут футболист. С тия пари тогава можех да си купя три големи жилището в Киев, само че аз ги дадох на казиното “, това е разказът на Деркач за началото на кошмара.

Той на процедура се придвижва да живее в игралните домове. Тренировка, казино, бар.

Динамо е решен да се раздели с него, тъй като клубът е наясно в каква действителност е заживял бранителят. Но предложения от огромните клубове няма, тъй като слуховете стигат и до Западна Европа.

Взима го българският Левски през лятото на 1991 година Той е един от първите чужденци в новата история на „ сините “ от „ Герена “.

Получава 25 000 $ на ръка, които му идват идеално. Връща се в Киев, заплаща си задълженията в казиното и на „ хората “, които са му давали назаем. В София се надява да скъса с комара и пиенето, а предсезонната му подготовка с Левски е доста добра.

Заплатата му е като в Динамо, към 1000 $. Достатъчно, с цел да се оправя. „ С парите проблем нямах, само че все ме дърпаха неприятни компании “, спомня си. И въпреки всичко София е като оазис в кошмарната пустиня на младите му години. Чувства се добре, тренира крепко, но… не играе.

„ Треньорът се смени, вместо Методиев (Васил Методиев-Шпайдела) пристигна Дерменджиев (Динко Дерменджиев). Забиха ме на пейката, играх единствено в един мач “, споделя.

Двубоят е против Черно море за Купата на България. Още през зимата на 1991 година си потегля, тъй като не вижда по какъв начин ще играе.

След Левски идва планина от проблеми. Огромен Еверест. Непреодолим за Борис Деркач, който още е в разцвета на силите си и с добра известност за познавачите на футбола.

Унгария е идната спирка, само че това е най-голямата неточност в живота му.

Появява се и щерка му, първото му дете. Трябват му пари, а в клуба Нидерхази, който към този момент не съществува, не изкарва задоволително. За останалото се грижи, като взе участие в нападения на рекетьорска незаконна група от украинци, с която го свързват сътрудниците Василий Рац и Олег Ширинбеков, които също играят в Унгария по това време.

И – естествено – едното води другото… Рекет, комар, сводничество. „ В началото мислих, че няма да се замесвам надълбоко, просто ще изкарвам по някой $ в допълнение като им оказвам помощ. Там имаше и други настоящи спортисти, боксьори, лекоатлети. Но стана огромна беля… “

Белята става, когато взе участие в акция против сутеньор, който отхвърля да заплаща.

Стреля по него, ранява още две проститутки и различен вид, който също не е на мястото инцидентно. Доста добър стрелец е от времето в казармата, само че не убива никого. Или най-малко, в този случай.

„ Даваха ми автомата преди акция и ми споделяха – стреляй и убивай, в случай че се наложи “, разкрива Деркач. За един час работа изкарвах повече, в сравнение с за два месеца в клуба с футбол. Отказва обаче да отговори дали е умъртвил някого при няколкото си набега с мутрите в Будапеща.

Влиза в пандиза за 11 години след случая със сводника, когато го оставят на мястото самичък, останалите са избягали.

„ Бях заобиколен отново от гангстери от Съюз на съветските социалистически републики, не си мислете, че в унгарските затвори нямаше такива. През 1995-а се пробвахме да избягаме, само че бях натежал и ме спипаха… “, продължава разказът.

Кучетата го настигат в гората. Прекарва доста време на лежанката с тежестите и е станал камара мускули, няма я скоростта от футболния терен. Лепват му още пет години затвор за опита за бягство.

Помага единствено един някогашен сътрудник – Олег Лужний, който игра и в Арсенал във Висшата лига. Праща юрист и поема разноските, та Деркач съумява да излезе от пандиза най-сетне през 2004 година, към този момент в Украйна, където е изместен на петата година от присъдата.

Опитва да стартира нов живот, само че не познава съвсем никого в новия свят, в който се е трансформирала родината му. А който го познава, не желае и да чуе за него.

Само Лужний, както и различен остарял съотборник – Ахрик Цвейба, не го изоставят. Вторият съумява да го уреди да е скаут на млади гении за родния му Металист (Харков), където заиграва и за ветераните на клуба.

На 41 години е, животът му може да стартира още веднъж. „ Справяше се добре, всички бяха удовлетворени по какъв начин си прави работата “, спомня си Цвейба за този интервал.

Днес той не желае да чуе за Борис. Никой в Украйна не желае да чуе.

Какво се е случило с него някъде към 2013-2014 година, не е доста ясно.

През есента преди 5 години го напуща жена му, като свадите са за непрекъснатото му неявяване, хазарт и пиянство. Заминава за Азия, ей по този начин – без пари и нещо несъмнено, просто да търси работа.

Знае се, че е работил като строител до един миг, бил е помощник на туристическа организация, която работи с руснаци и украинци в Малайзия. Навсякъде – за малко.

Когато медиите в Украйна схванаха от любителското видео на туристи в Куала Лумпур, че е скитник там, ползата им внезапно се изостри. „ Как стигнахте дотук, Борис Юриевич? “, запитаха го. Та това е 55-годишен мъж, минал през обещаваща футболна кариера, лежал в пандиза, научил доста житейски уроци.

„ Като строител изкарвах по 800 $ на месец, повече от задоволително тук – споделя. – Но „ приятелите “ ме изоставиха. Сега просто се шляя по улиците и описвам на руснаци и украинци историята си, а те ме черпят по едно пиво и нещо за ядене. Това е. Искам да си ида вкъщи, само че нямам документи и пари. “

Оказва се, че би трябвало да се яви в посолството в Куала Лумпур (уточнили са, че го желаят в съответно състояние) и да заплати санкция за изгубените си документи.

И за други дребни нарушавания, които са открити при престоя му в Малайзия. Общо – към 2500 $. Така ще му издадат краткотрайна идентичност да се прибере в Украйна.

Няма парите, само че след изявлението за седмичника „ Футболь “, където описа историята си, се откриха хора да оказват помощ. Вокалът на групата „ Танок на Майдана “ Александър Сидоренко, основният редактор на упоменатия вестник Артьом Франков и един-двама футболисти в страната (говори се, че и Андрий Шевченко е измежду тях) направиха организация да съберат десетина хиляди $ за Деркач.

На 30 април 2019 година някогашният футболист въпреки всичко съумява да се върне в Украйна. Настанен е в жилището на свои другари. В същото жилище през май месец е открит трупът му. Борис Деркач е заровен в едно от гробищата на Харков.