ВАР излага на показ в Англия недостатъците на правилника
Може би за вас подозренията са се зародили още в първия ден на сезона в Премиър Лийг, когато рамото на Рахим Стърлинг бе отсъдено в засада в мача на неговия Манчестър Сити на посетители на Уест Хам. Или пък сте имали малко повече самообладание и сте приели, че всяка оригиналност води със себе си развой на опознаване с опипване на почвата.
Може пък за вас капката, преляла чашата, да е пристигнала с рамото на Хюн-Мин Сон, петата на Джон Лундстрам или бедрото на Садио Мане. А може и да е пристигнала в неделя вечер на „ Анфийлд “, където Ливърпул приключи славната си 2019 година с измъчена победа с 1:0 против Уулвърхамптън, с цел да резервира преднината си от 13 точки на върха в Премиър Лийг. Измъчена, тъй като пристигна поравно поради гол на Мане, пропуски на гостите и непростимата некадърност на Джони Кастро да задържи левия си крайник пред линията на засадата.
Има, несъмнено, и една последна опция: без значение какъв брой нараства описът с незначителни, само че решаващи цели мачове телесни елементи, вярата ви в преимуществата на привнесената в британския футбол система ВАР да си остава непоклатима и непокътната.
Това мнение би било много несподелено откъм повсеместност. Последният кръг в Премиър Лийг закара почитателите в Норич, Ливърпул и Манчестър (а и другаде) до ръба на местата им. Мачовете от ден на ден и повече се играят с звук на заден декор от дюдюканията против решенията на ВАР – институцията де, а не личностите в нея. „ Това към този момент не е футбол “ е песента, която можем да споменем тук, само че има някои други, които цензурата би спряла.
Усложнението е, че във всички тези случаи се стига до вярното решение, който и арбитър да седи в телевизионния щаб на Премиър Лийг в Стокли Парк. Кракът на Джони Кастро, или най-малко парченце от него, беше в действителност в засада преди гола на Педро Нето. Както преди този момент рамото на Мане, петата на Лундстрам и така нататък
С това не желаеме да кажем, че гневът е непростим, а просто, че е ориентиран в неверната посока. Има наклонност и медиите, и почитателите да виждат по какъв начин се анулират голове или дават дузпи и голове от ВАР като от някакво всевишно и неподлежащо на надзор създание. Това обаче е подвеждащо. Работата на системата е просто да откри дали даден гол би трябвало, или не би трябвало да бъде зачетен съгласно разпоредбите на футбола, а не да упражнява превъзходство над съдията на терена. Видеото е само и единствено инструмент за налагане на разпоредбите на играта.
И в тази ситуация на засада става все по-очевидно, че казусът лежи точно там – в правилника. Всичко, което стори ВАР със своите свръхточни камери и геометрични линии и с безграничното си време за проучване на всеки един случай, е просто да подчертае този проблем.
Джони Кастро механически беше в засада против Ливърпул, въпреки и на косъм. Просто не беше в засада в оня смисъл, в който всеки един почитател, треньор или състезател би го схванал. „ Казват, че системата стига до точното решение, само че не съм сигурен, че си коства “, разяснява след мача капитанът на „ вълците “ Конър Коуди.
Това може и да наподобява банален мотив, но при все това правилникът има грандоманско име – Законите (винаги с основна буква), в действителност няма никакви закони, а просто разпоредбите на играта. Те извличат своя престиж не от някакво небесно създание или от вековна юриспруденция, а от готовността на участниците и наблюдаващите в тази игра да се подчиняват. Те са конвенция, а не завет. Футболът се ръководи посредством взаимно единодушие, а не посредством насила. Веднага щом се сторят невалидни на играещите и гледащите го, разпоредбите към този момент не са пригодни за приложимост. Кастро, Стърлинг и останалите може и да са били в засада по буквата на закона, но не и по духа му. В случая с футбола духът на закона е значимото, до момента в който в, да вземем за пример, престъпното право буквата на закона е над всичко.
ВАР изложи на показ в Англия тази тънка линия и в някаква степен няма кого другиго да упрекваме, с изключение на самите себе си. Треньорите са тези, които сътвориха климат, в който съдиите усещат, че са превърнати в техни изкупителни жертви и че единствено технологиите могат да ги спасят от талази от рецензии след всяко неверно решение. Феновете пък са тези, които ги освиркваха при всяко неопределено присъждане – постоянно напълно дребен % от всички отсъждания – и които в крайни случаи издирваха домашните им адреси и ги принуждаваха да се откажат от футбола. Медиите пък изцеждаха наличие от решенията на съдиите с повторения на занимателен каданс и паузиране, като от привилегированата позиция на анализатори след свършека на събитието им споделяха, че не стават за тая работа.
Решението в този момент е не да се върнем към тези дни и да кажем на реферите, че просто ще се наложи още веднъж да се провалят оставени сам-самички пред погледа на целия подлудял свят. ВАР може да работи добре, въпреки и мъчително постепенно, както се появи при зачитането на победния гол на Ливърпул. Решението не е и да продължим настойчиво по сегашния път, подчинявайки играта на невидими технократи, правейки я идеална в механически смисъл, но незадоволителна в нравствен и състезателен.
Вместо това би трябвало да приемем, че методът на налагане на закона изисква неговото навременно възобновяване. Това може би значи, както бе препоръчано, единствено краката на даден състезател да могат да са в засада, макар че това не би избавило Кастро и неговите „ вълци “. Може решението да е ограничаване на времето на анализирането на решението или на броя повторения, разрешени за гледане от съдиите. Или пък да се промени правилото по този начин, че да е годно за приложимост все още: цялото тяло на играча да би трябвало да е в засада, с цел да се свири тя, или при всяка потребност от полагане на линии засадата да не се отсъжда. Разбира се, постоянно ще има решения на косъм, постоянно ще има и противоречиви моменти. Важното обаче е те да бъдат понижени до най-малко и да се върне всеобщото и взаимно единодушие сред всички забъркани страни.
Настоящият застой не оказва помощ никому: нито на съдиите, нито на играчите, нито на почитателите. Пятата по стадионите ария „ Това към този момент не е футбол “ е тъкмо в десетката. Това обаче не е мотив против смяната – футболът постоянно се е променял. Проблемът все още е, че той не се е трансформирал задоволително доста.
Рори Смит, „ Ню Йорк Таймс “
Може пък за вас капката, преляла чашата, да е пристигнала с рамото на Хюн-Мин Сон, петата на Джон Лундстрам или бедрото на Садио Мане. А може и да е пристигнала в неделя вечер на „ Анфийлд “, където Ливърпул приключи славната си 2019 година с измъчена победа с 1:0 против Уулвърхамптън, с цел да резервира преднината си от 13 точки на върха в Премиър Лийг. Измъчена, тъй като пристигна поравно поради гол на Мане, пропуски на гостите и непростимата некадърност на Джони Кастро да задържи левия си крайник пред линията на засадата.
Има, несъмнено, и една последна опция: без значение какъв брой нараства описът с незначителни, само че решаващи цели мачове телесни елементи, вярата ви в преимуществата на привнесената в британския футбол система ВАР да си остава непоклатима и непокътната.
Това мнение би било много несподелено откъм повсеместност. Последният кръг в Премиър Лийг закара почитателите в Норич, Ливърпул и Манчестър (а и другаде) до ръба на местата им. Мачовете от ден на ден и повече се играят с звук на заден декор от дюдюканията против решенията на ВАР – институцията де, а не личностите в нея. „ Това към този момент не е футбол “ е песента, която можем да споменем тук, само че има някои други, които цензурата би спряла.
Усложнението е, че във всички тези случаи се стига до вярното решение, който и арбитър да седи в телевизионния щаб на Премиър Лийг в Стокли Парк. Кракът на Джони Кастро, или най-малко парченце от него, беше в действителност в засада преди гола на Педро Нето. Както преди този момент рамото на Мане, петата на Лундстрам и така нататък
С това не желаеме да кажем, че гневът е непростим, а просто, че е ориентиран в неверната посока. Има наклонност и медиите, и почитателите да виждат по какъв начин се анулират голове или дават дузпи и голове от ВАР като от някакво всевишно и неподлежащо на надзор създание. Това обаче е подвеждащо. Работата на системата е просто да откри дали даден гол би трябвало, или не би трябвало да бъде зачетен съгласно разпоредбите на футбола, а не да упражнява превъзходство над съдията на терена. Видеото е само и единствено инструмент за налагане на разпоредбите на играта.
И в тази ситуация на засада става все по-очевидно, че казусът лежи точно там – в правилника. Всичко, което стори ВАР със своите свръхточни камери и геометрични линии и с безграничното си време за проучване на всеки един случай, е просто да подчертае този проблем.
Джони Кастро механически беше в засада против Ливърпул, въпреки и на косъм. Просто не беше в засада в оня смисъл, в който всеки един почитател, треньор или състезател би го схванал. „ Казват, че системата стига до точното решение, само че не съм сигурен, че си коства “, разяснява след мача капитанът на „ вълците “ Конър Коуди.
Това може и да наподобява банален мотив, но при все това правилникът има грандоманско име – Законите (винаги с основна буква), в действителност няма никакви закони, а просто разпоредбите на играта. Те извличат своя престиж не от някакво небесно създание или от вековна юриспруденция, а от готовността на участниците и наблюдаващите в тази игра да се подчиняват. Те са конвенция, а не завет. Футболът се ръководи посредством взаимно единодушие, а не посредством насила. Веднага щом се сторят невалидни на играещите и гледащите го, разпоредбите към този момент не са пригодни за приложимост. Кастро, Стърлинг и останалите може и да са били в засада по буквата на закона, но не и по духа му. В случая с футбола духът на закона е значимото, до момента в който в, да вземем за пример, престъпното право буквата на закона е над всичко.
ВАР изложи на показ в Англия тази тънка линия и в някаква степен няма кого другиго да упрекваме, с изключение на самите себе си. Треньорите са тези, които сътвориха климат, в който съдиите усещат, че са превърнати в техни изкупителни жертви и че единствено технологиите могат да ги спасят от талази от рецензии след всяко неверно решение. Феновете пък са тези, които ги освиркваха при всяко неопределено присъждане – постоянно напълно дребен % от всички отсъждания – и които в крайни случаи издирваха домашните им адреси и ги принуждаваха да се откажат от футбола. Медиите пък изцеждаха наличие от решенията на съдиите с повторения на занимателен каданс и паузиране, като от привилегированата позиция на анализатори след свършека на събитието им споделяха, че не стават за тая работа.
Решението в този момент е не да се върнем към тези дни и да кажем на реферите, че просто ще се наложи още веднъж да се провалят оставени сам-самички пред погледа на целия подлудял свят. ВАР може да работи добре, въпреки и мъчително постепенно, както се появи при зачитането на победния гол на Ливърпул. Решението не е и да продължим настойчиво по сегашния път, подчинявайки играта на невидими технократи, правейки я идеална в механически смисъл, но незадоволителна в нравствен и състезателен.
Вместо това би трябвало да приемем, че методът на налагане на закона изисква неговото навременно възобновяване. Това може би значи, както бе препоръчано, единствено краката на даден състезател да могат да са в засада, макар че това не би избавило Кастро и неговите „ вълци “. Може решението да е ограничаване на времето на анализирането на решението или на броя повторения, разрешени за гледане от съдиите. Или пък да се промени правилото по този начин, че да е годно за приложимост все още: цялото тяло на играча да би трябвало да е в засада, с цел да се свири тя, или при всяка потребност от полагане на линии засадата да не се отсъжда. Разбира се, постоянно ще има решения на косъм, постоянно ще има и противоречиви моменти. Важното обаче е те да бъдат понижени до най-малко и да се върне всеобщото и взаимно единодушие сред всички забъркани страни.
Настоящият застой не оказва помощ никому: нито на съдиите, нито на играчите, нито на почитателите. Пятата по стадионите ария „ Това към този момент не е футбол “ е тъкмо в десетката. Това обаче не е мотив против смяната – футболът постоянно се е променял. Проблемът все още е, че той не се е трансформирал задоволително доста.
Рори Смит, „ Ню Йорк Таймс “
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ