Една сълза за сбогом откъм къщата за гости
Може би сте не запомнили - на Нова година тичах чисто гол до Черни връх и горе ме посрещнаха с репликата: " Тук не е къща за посетители ", не желаеха да ме пуснат гол, с цел да не им скапвам Новата година - щели да се изпокарат кой да ме има и всякакви такива. Аз взех решение, че се майтапят, само че като влязох при тях, настъпи небивала глигания и дивотия. Напих се с хората от къщата за посетители, която не е къща за посетители, почнаха да ме атакуват някакви дами със скандално държание, а когато и мъжете започнаха да ме щурмуват с крясъци " това тяло е основано за грях ", избягах от хижата, гмурнах се в ледената нощ и тичах (отново гол) до обръщалото на някогашния трамвай номер 6 - тогава ме прибраха едни пазачи от басейна " Спартак " и спокойно посрещнахме тази бурна 2019 година.
Оттогава си имам едно мислено, че къщите за посетители са като совите от " Туин Пийкс " - не са това, което са.
***
Имам една другарка телефонистка. Телефонът ѝ седи в един уебсайт за комерсиални запознанства, но когато я потърсят, споделя, че " не е такава ". Оставила си е номера и в един уебсайт за къщи за посетители, само че аз си харесах тоя парцел и взех решение да му трансформира статута. Викам си - Европа ме обича, телефонистката ме обича, мой дълг е да я направя щастлива в този парцел.
Сложих начело една табела " Тук не е къща за посетители " и по този начин стартира моят живот, цялостен със смях и сластолюбие.
Когато бе хубаво времето, по през целия ден се търкаляхме на верандата, която е по-голяма от терасите на Каракачанов и КОНПИра, взети дружно.
Звъняхме си от двата края на парцела с моята тръпка и се уговаряхме по телефона. Пускахме си стриймове и тръгвахме един против различен, до момента в който се срещнем и виртуалната действителност се слее с натуралната, а след това се сливахме и ние - телефонистката и аз. Когато беше хладно, правехме обич пред камината, върху кожи от хайванчетата на баба Дора. Козите кожи - може и да ви звучи сантиментално, обаче много боцкат. Но ние сме си селянчета и по този начин ни харесва. Да боцка, да тръпнем и да се обичан по-душмански.
***
Щастието ни не продължи дълго. Тая телефонистка се оказа огромна тенджера в главата - две схеми не може да развърти сама. Дипломата ѝ се оказа подправена, знанията ѝ за света на капитала - сантиментални и наивни. Всички схеми, всички пари, дето ги е въртяла, всички плодове, които е брала, са били непознато произвеждане, тя самата е била вид реализатор с лимитирана функционалност.
С две думи - парите свършиха и не можахме да измислим от кое място да заработим нови.
Един ден в къщата ни за посетители пристигна Чичак-Шкембак, Властелин на схемите и тиха вода от бившето ѝ министерство.
Аз, естествено, го посрещнах с кози крак и на драго сърце щях да му реформирам опорно-двигателния уред, само че моята тръпка, моята телефонистка, моят загубен акомпанимент, моят намерен Рай, моята калинка-малинка спря ръката с козия крайник и ми сподели да не се нервирам, тъй като доста ме обича, само че любовта без пари е като дъжд без посеви.
Свалих козия крайник, подвих си опашката, а Чичак-Шкембак влезе във притежание на къщата за посетители и връзките на телефонистката.
Мен ме изпратиха до гарата и ми купиха билет.
Моята телефонистка ми подари една сълза за довиждане.
Оттогава си имам едно мислено, че къщите за посетители са като совите от " Туин Пийкс " - не са това, което са.
***
Имам една другарка телефонистка. Телефонът ѝ седи в един уебсайт за комерсиални запознанства, но когато я потърсят, споделя, че " не е такава ". Оставила си е номера и в един уебсайт за къщи за посетители, само че аз си харесах тоя парцел и взех решение да му трансформира статута. Викам си - Европа ме обича, телефонистката ме обича, мой дълг е да я направя щастлива в този парцел.
Сложих начело една табела " Тук не е къща за посетители " и по този начин стартира моят живот, цялостен със смях и сластолюбие.
Когато бе хубаво времето, по през целия ден се търкаляхме на верандата, която е по-голяма от терасите на Каракачанов и КОНПИра, взети дружно.
Звъняхме си от двата края на парцела с моята тръпка и се уговаряхме по телефона. Пускахме си стриймове и тръгвахме един против различен, до момента в който се срещнем и виртуалната действителност се слее с натуралната, а след това се сливахме и ние - телефонистката и аз. Когато беше хладно, правехме обич пред камината, върху кожи от хайванчетата на баба Дора. Козите кожи - може и да ви звучи сантиментално, обаче много боцкат. Но ние сме си селянчета и по този начин ни харесва. Да боцка, да тръпнем и да се обичан по-душмански.
***
Щастието ни не продължи дълго. Тая телефонистка се оказа огромна тенджера в главата - две схеми не може да развърти сама. Дипломата ѝ се оказа подправена, знанията ѝ за света на капитала - сантиментални и наивни. Всички схеми, всички пари, дето ги е въртяла, всички плодове, които е брала, са били непознато произвеждане, тя самата е била вид реализатор с лимитирана функционалност.
С две думи - парите свършиха и не можахме да измислим от кое място да заработим нови.
Един ден в къщата ни за посетители пристигна Чичак-Шкембак, Властелин на схемите и тиха вода от бившето ѝ министерство.
Аз, естествено, го посрещнах с кози крак и на драго сърце щях да му реформирам опорно-двигателния уред, само че моята тръпка, моята телефонистка, моят загубен акомпанимент, моят намерен Рай, моята калинка-малинка спря ръката с козия крайник и ми сподели да не се нервирам, тъй като доста ме обича, само че любовта без пари е като дъжд без посеви.
Свалих козия крайник, подвих си опашката, а Чичак-Шкембак влезе във притежание на къщата за посетители и връзките на телефонистката.
Мен ме изпратиха до гарата и ми купиха билет.
Моята телефонистка ми подари една сълза за довиждане.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ