Откъде произлиза вдигането на наздравица
Може би сте чували, че традицията да се чукат чаши произлиза от страха другия да не ни токсини (при удрянето на чашите течността им ще се разлее в чашата на другия и по този метод хората, с които пиете, няма да ви отровят, защото те също биха се отровили). Колкото и да е забавен този исторически слух, не е изненадващо, че няма нито едно доказателство в негова поддръжка.
Що се отнася до същинския генезис на наздравицата – защото наподобява, че практикуването й е почнало в праисторията, мъчно е да се каже на кой пръв му идва концепцията. Всъщност множеството антични общества са вдигали тостове. Древните гърци постоянно пиели за боговете като част от религиозните си ритуали, както и, като нас, те пият за здравето на другия. Доказателство за това може да се откри в „ Одисеята “, когато Одисей пие за здравето на Ахил. Римляните придават такова значение на пиенето за здраве, че в един миг сенатът прима декрет, който гласи, че всички би трябвало да пият за император Август при всяко хранене. Книгата „ The Decline and Fall of the Roman Empire “ даже споделя за празник, на който хунът Атила се отдава на най-малко три тоста на всяко ястие.
Наздравиците стават толкоз известни през 17 и 18 век, че се появяват тостмастъри. Те са като арбитър на празненството и работата им е да подсигуряват, че тостовете няма да продължат прекомерно дълго и че всички ще получат заслужено време и опция да кажат своя. Това може да звучи неуместно, само че по това време е отчайващо нужна роля. Ако се оставят без надзор, понякога гостите ще обиколят и ще вдигнат тост за всеки човек в стаята (това е отлично опрощение да пият прекалено количество алкохол без да наподобяват невъзпитани.)
Тогавашните разгулен игри скоро стартират да се преплитат с ритуала на наздравицата и множеството от тях наподобява са основани с единствената цел да впечатляват дамите. Един от по-чаровните образци за това включва джентълменът да се пореже, да капне от кръвта си в питието си и по-късно да вдигне тост за дамата, която си е харесал, с цел да покаже своята лоялност и благосклонности. Шекспир ни служи като източник, когато става дума за този съответен тост. Във „ Венецианският търговец “ кралят на Мароко приказва за това по какъв начин се е намушкал и по-късно споделя:
Не е изненадващо, че количеството и честотата на тези празненства, както и цялото пиене, което се е случвало, довеждат до основаването на клубове и придвижвания, които са срещу тостовете. Въпреки че не бяха изключително сполучливи, резултатът от тях беше, че наздравиците стават по-цивилизовано, сдържано и интелигентно нещо, а не опрощение човек да насмуче с допустимо най-вече алкохол за най-кратко време. Тогава даже стартират да се разгласяват и книги за тостмастъри. Една от тях е „ The Toastmasters Guide “ от T. Хюджис, която се стремеше да възпита читателите си в верния етикет за повдигане на тост. Някои от тези книги включват образци за къси, подобаващи, само че и остроумни (да речем) наздравици, които са уместни за всички случаи. Ето и няколко образеца:
Още тази вечер ги употребяваме!
Доказателствата за тази смяна в етикета са явни и през днешния ден и даже към момента има клубове за тостмастъри. Освен това, макар че пием пием след тоста, това пиянство нормално е доста по-сдържано, постоянно е единствено глътка и припомня повече на корените му – акт на удостояване на някого по оправдателен и въздържан метод, а не комфортно опрощение да се насвяткаме.
Що се отнася до повдигането на съдовете с течност и чукването им един в различен, има няколко теории към произхода му, само че както и при тостовете – можем единствено да гадаем. Най-популярната и най-проста доктрина е, че хората в началото са правили това, с цел да повдигнат питието си към боговете или към човек, който е високо уважаван, преди сами да отпият. Що се отнася до самото блъскане, това може би има сходен генезис – алегорично предложение на напитката на хората към нас.
