Може би само Иван Вазов може да изрази емоцията и

Може би единствено Иван Вазов може да изрази страстта и силата на епохата, поради чиито герои носим цветя. " Манастирът стеснен за мойта душа е.Кога човек пристигна тук да се покае,трябва да не помни греховния мир,да бяга съблазни и да търси мир.Мойта съвест инак днеска ми приказва.Това расо черно, що нося от горната страна,не ме сдобрява с тия небесаи когато в храма дигна си гласахимн да пея богу, да получа раят,мисля, че той слуша тия, що ридаятв тоя дол плачевни, живот нестърпим.И мойта молитва се губи кат пушек,и бог ядосан си затуля ухотона светата ария и херувикото. Мисля, че вратата на небесний райна къде наподобяват никой ги не знай,че не таз килия извожда нататък,че из света гръмък пътят е по-кратък,че сълзите чисти, че вдовишкий рев,че потът почтенний на простий орач,че богатствата дума, че правото дело,че светата истина, изказана самоуверено,че ръката братска, без горделивост, без викподадена скришно на някой несретник,са доста по-мили на господа вишниот всичките химни и тропари лишни. Мисля, че индивидът, тук на тоя святима един близък, има един брат,от кои се с клетва монахът отхвърли,че цел по-висока Бог ни тук сподели,че не с това расо и не с таз брадамога да отмахна някоя бедаот оня, що страда; мисля, че канонътмъчно ще направи да замлъкне стонът;че ближний ми има потребност не в молитва,а в съвет и помощ, когато залитва;мисля ази още, че овчарят същс овцете живее, на зной и на дъжд,и че мойте братя търпят робство ужасно,а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,и че ще е харно да оставя вечтаз ограда тиха, от света надалеч,и да кажа скрито две-три думи вест онез, що влачат тежките окови.Рече и излезе. "