В Алеко Константиново: Училището е пълно с деца, а селото...
Мнозина споделят мнението, че в дребните обитаеми места се живее по-трудно, а да намериш работа и да се реализираш е доста по-сложно, в сравнение с, в случай че си в огромния град. В това разбиране несъмнено има и доста истина. Експерти настояват, че това са аргументите, довели до обезлюдяването на стотици, може би даже и хиляди села в цяла България.
В Алеко Константиново не е по този начин, най-малко що се отнася до следствието - селото е било и в този момент отново е многолюдно. Вярно, че е покрай Пазарджик и безпроблемното пътешестване до регионалния център облекчава битието на мнозина. Това изяснява за какво селото не е обезлюдено, само че не и съпътстващата " екстра " - в Алеко Константиново е цялостно с младежи. И учебният двор е цялостен и прелива от радостна шум. Тук учебното заведение е до седми клас, само че не се оплаква от липса на деца. Който е на години да е възпитаник - все е в клас - дори ромчетата, които доминират.
Тук школо постоянно е имало. Още през 1875 година в село Аджиларе (едно от старите имена на днешното Алеко Константиново) се слагат основите на просветното дело. Тогавашното учебно заведение се помещавало в дребна стаичка в двора на селската черква. Школото било с четири отделения. В тази постройка децата се учели на четмо и писмо цели 52 години.
На кафе без Гала
На центъра пред кметството ориста ме среща с три дами. Мария, Маринка и Елена вършат утринната си „ оперативка ”. Всяка споделя за проблемите в къщи с вярата да олекне. Оказва се,че и трите споделят една орис - парите не доближават и мъчно съумяват да свържат „ двата края ”.
Пенсионираха ме като многодетна майка, стартира първа Мария. Имам 5 деца, само че пенсията е 180 лева, по какъв начин да живееш? Ама не се предавам. Да е жив и здрав кметът, че ме държи на заплата към общината. Мета, шетам и правя каквото друго има. Назначена съм на 2 часа и взимам 85 лв. месечно. Не са доста, само че отново е помощ. Трудно е, само че виждам да си върша сметката. Никога не съм откраднала, няма и да го направя.
Маринка пък е на борсата. Този месец е за последно и след това към този момент няма от кое място да чака пари.
" Пазарувам на вересия от магазина, че като платим заема към банката и сметките за ток и вода, и то нищо не остава. От другия месец не знам по какъв начин ще я караме, обезпокоеното изрича Маринка. Вкъщи пък я чака болен брачен партньор. " Като се сетя, че няма да мога и медикаментите да му купя, и напряко ми се плаче. Той не може без тях ", добавя дамата.
Тревоги в задатък
" Досега в никакъв случай не съм имала проблеми със закона, само че като остана без средства и не мога да внеса вноската си по заема, несъмнено и ще ме осъдят ", тормози се Маринка. Обаче какво да прави. Да има работа, няма и да намерения да закъснее с вноската. Всичко ще си изплати.
" То не е като да не сме питали по компаниите за работа. Ама все желаят хора до 40 години. Ние като сме на по 45, какво да вършим, да лягаме да мрем ли? Нали и ние хляба би трябвало да си купим, деца имаме да храним ", споделя Елена и продължава с нескрита горделивост. " Всичко отива за детето. Гледам да го изуча, да може на него най-малко да му е по-лесно. Пък се старае. Ей го в „ Аксаков ” учи, цялостен първенец. Той и други деца са някакви на Европейския съюз - посланици ли бяха, пратеници ли? Участват по някаква стратегия, хвалят ги, несъмнено има за какво, продължава Елена.
Затова гледа момчето постоянно да е добре облечено. Трябва да е нагизден. Срещат се все с кметове и други значими хора децата. Може ли да не е с ризка и дънки?! Не става. Винаги си е важала поговорката, че по облеклата те посрещат и по мозъка те изпращат, подрежда дамата. За детето да има, пък те с мъжа ще карат непретенциозно. То по този начин живее всеки в селото. Навсякъде като се огледаш, къщите са скромни - на тухла, неизмазани, на места дуварите към този момент са почнали да падат. Дворовете са дребни, подредени. До няколко дни хората ще засадят зеленчуци да си оказват помощ с прехраната.
Вересия вместо бърз заем
И тя като приятелката Маринка през днешния ден си е взела хляба на вересия от магазина. То не било срамно. Повечето хора от селото, изключително преди заплата, се записват на бележника и после оправят сметката. Така се живее тук. И магазинерите са привикнали и постоянно питат клиентите си на бележника ли да пишат или на апарата да чукват продуктите. На никой не му е елементарно и се пробва някак си да преживее до датата на заплатата. Тя, пък пуста да опустее, дори и не остава да преспи у дома. Изчезва на мига. Разплащаш се в магазина, оправяш сметките, банката, вадиш карта на детето да пътува до учебно заведение и оставяш пари за джобните му.
А тези три дами не желаят подаяния от никого, а просто някой да им даде работа, с цел да си изкарват прехраната сами. Други стремежи нямат, единствено едно - работа да има,че мъжът е болен и има потребност от медикаменти, че детето би трябвало да се изучи, тъй като се старае и му върви ученето.
Чули, че в Пазарджик има нов цех. Смятат да попитат там за работа.
" И в Пловдив има няколко нови завода, много хора работят там, удовлетворени са. Ще пробваме и там. Дано не им пречи,че сме над 40 години и ни вземат. Това ни е последната вяра ", приключват описа си Елена и Маринка.
Като тях са хиляди, за никого не е загадка. Жени, които вършат селата живи, раждат и отглеждат деца, въртят къща и двор, мечтаят за внуци. Да са живи и здрави и нека си срещнат шанса, преди да са се уморили да се борят с неволята.
В Алеко Константиново не е по този начин, най-малко що се отнася до следствието - селото е било и в този момент отново е многолюдно. Вярно, че е покрай Пазарджик и безпроблемното пътешестване до регионалния център облекчава битието на мнозина. Това изяснява за какво селото не е обезлюдено, само че не и съпътстващата " екстра " - в Алеко Константиново е цялостно с младежи. И учебният двор е цялостен и прелива от радостна шум. Тук учебното заведение е до седми клас, само че не се оплаква от липса на деца. Който е на години да е възпитаник - все е в клас - дори ромчетата, които доминират.
Тук школо постоянно е имало. Още през 1875 година в село Аджиларе (едно от старите имена на днешното Алеко Константиново) се слагат основите на просветното дело. Тогавашното учебно заведение се помещавало в дребна стаичка в двора на селската черква. Школото било с четири отделения. В тази постройка децата се учели на четмо и писмо цели 52 години.
На кафе без Гала
На центъра пред кметството ориста ме среща с три дами. Мария, Маринка и Елена вършат утринната си „ оперативка ”. Всяка споделя за проблемите в къщи с вярата да олекне. Оказва се,че и трите споделят една орис - парите не доближават и мъчно съумяват да свържат „ двата края ”.
Пенсионираха ме като многодетна майка, стартира първа Мария. Имам 5 деца, само че пенсията е 180 лева, по какъв начин да живееш? Ама не се предавам. Да е жив и здрав кметът, че ме държи на заплата към общината. Мета, шетам и правя каквото друго има. Назначена съм на 2 часа и взимам 85 лв. месечно. Не са доста, само че отново е помощ. Трудно е, само че виждам да си върша сметката. Никога не съм откраднала, няма и да го направя.
Маринка пък е на борсата. Този месец е за последно и след това към този момент няма от кое място да чака пари.
" Пазарувам на вересия от магазина, че като платим заема към банката и сметките за ток и вода, и то нищо не остава. От другия месец не знам по какъв начин ще я караме, обезпокоеното изрича Маринка. Вкъщи пък я чака болен брачен партньор. " Като се сетя, че няма да мога и медикаментите да му купя, и напряко ми се плаче. Той не може без тях ", добавя дамата.
Тревоги в задатък
" Досега в никакъв случай не съм имала проблеми със закона, само че като остана без средства и не мога да внеса вноската си по заема, несъмнено и ще ме осъдят ", тормози се Маринка. Обаче какво да прави. Да има работа, няма и да намерения да закъснее с вноската. Всичко ще си изплати.
" То не е като да не сме питали по компаниите за работа. Ама все желаят хора до 40 години. Ние като сме на по 45, какво да вършим, да лягаме да мрем ли? Нали и ние хляба би трябвало да си купим, деца имаме да храним ", споделя Елена и продължава с нескрита горделивост. " Всичко отива за детето. Гледам да го изуча, да може на него най-малко да му е по-лесно. Пък се старае. Ей го в „ Аксаков ” учи, цялостен първенец. Той и други деца са някакви на Европейския съюз - посланици ли бяха, пратеници ли? Участват по някаква стратегия, хвалят ги, несъмнено има за какво, продължава Елена.
Затова гледа момчето постоянно да е добре облечено. Трябва да е нагизден. Срещат се все с кметове и други значими хора децата. Може ли да не е с ризка и дънки?! Не става. Винаги си е важала поговорката, че по облеклата те посрещат и по мозъка те изпращат, подрежда дамата. За детето да има, пък те с мъжа ще карат непретенциозно. То по този начин живее всеки в селото. Навсякъде като се огледаш, къщите са скромни - на тухла, неизмазани, на места дуварите към този момент са почнали да падат. Дворовете са дребни, подредени. До няколко дни хората ще засадят зеленчуци да си оказват помощ с прехраната.
Вересия вместо бърз заем
И тя като приятелката Маринка през днешния ден си е взела хляба на вересия от магазина. То не било срамно. Повечето хора от селото, изключително преди заплата, се записват на бележника и после оправят сметката. Така се живее тук. И магазинерите са привикнали и постоянно питат клиентите си на бележника ли да пишат или на апарата да чукват продуктите. На никой не му е елементарно и се пробва някак си да преживее до датата на заплатата. Тя, пък пуста да опустее, дори и не остава да преспи у дома. Изчезва на мига. Разплащаш се в магазина, оправяш сметките, банката, вадиш карта на детето да пътува до учебно заведение и оставяш пари за джобните му.
А тези три дами не желаят подаяния от никого, а просто някой да им даде работа, с цел да си изкарват прехраната сами. Други стремежи нямат, единствено едно - работа да има,че мъжът е болен и има потребност от медикаменти, че детето би трябвало да се изучи, тъй като се старае и му върви ученето.
Чули, че в Пазарджик има нов цех. Смятат да попитат там за работа.
" И в Пловдив има няколко нови завода, много хора работят там, удовлетворени са. Ще пробваме и там. Дано не им пречи,че сме над 40 години и ни вземат. Това ни е последната вяра ", приключват описа си Елена и Маринка.
Като тях са хиляди, за никого не е загадка. Жени, които вършат селата живи, раждат и отглеждат деца, въртят къща и двор, мечтаят за внуци. Да са живи и здрави и нека си срещнат шанса, преди да са се уморили да се борят с неволята.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ