Воините-вълци
Мнозина са чували за фамозните скандинавски воини – берсеркерите. Посредством специфични психически техники, а съгласно някои откриватели и посредством избрани гъби и билки с наркотично влияние, те се докарвали до положение на голям прилив на сила – „ амок “, ставали безчувствени към болки и били способни сами да се борят против десетки врагове. Техните съперници изпадали в смут, даже единствено при типа на един-единствен берсеркер, който съкрушавал и убивал вражеските воини, като че ли бил захласнат от злите духове на войната и гибелта. Старите създатели пишат следното за берсеркерите (според някои откриватели тази дума значи „ мечкоподобен “):
„ Один умеел да прави по този начин, че неговите хора влизали в багра без доспехи и били като гневни кучета и вълци, гризели щитовете, а по мощ се сравнявали с мечките и биковете. Те убивали хората и не можели да бъдат победени нито с огън, нито с желязо. “
Но по-малко се знае за улфхеднарите. Ако се преведе безусловно, „ улфхеднар “ значи „ вълкоглав “. Често ги наричали „ воини-вълци “. Те прекосявали същия асортимент, както и берсеркерите – привързвали ги към дърво с главата надолу и ги държали по този начин, на границата сред живота и гибелта, до момента в който пред тях се откриело „ тайнството на отвъдната страна “. След реализиране на това „ свещенодействие “ воините избирали пътя на берсеркер или улфхеднар и започвали образованието си. Берсеркерите „ мечки “ били обучавани за сражения, като неистово мощни воини, до момента в който при улфхеднарите се наблягало повече на скоростта и тактиката. Ако създадем историческа прилика, берсеркерите можем да съпоставим със самураите, а улфхеднарите – с нинджите в старинна Япония.
И двата типа образование предвиждали специфична, въпреки и друга, психическа подготовка. Неслучайно, улфхеднарите били „ вълкоглави “ – те ставали майстори на засадите, нощните офанзиви, неочакваните набези, когато никой не ги очаквал. Често работили дружно, сходно на глутница вълци. Но са известни също и случаи, когато воините-вълци се сражавали сами, а специфичната подготовка им разрешавала да се бият с няколко съперника. Те също можели да изпадат в положение на амок, сходно на берсеркерите – и тогава силите им се увеличавали неведнъж. Но имало и разлика: при улфхеднарите този развой бил изцяло следен и заради тази причина се задействали по-малко запаси на организма – по тази причина, когато се сражавали независимо, отстъпвали на берсеркерите.
Освен неочакваните офанзиви и тайните удари, „ вълкоглавите “ взели участие и в открити сражения, което доста повишвало духа на елементарните бойци – защото постоянно точно те влизали в острието на основната атакуваща мощ, пък и съставяли елитната стража от персонални воини на конунгите и ярловете (скандинавските вождове). В някои митове за улфхеднарите се приказва точно като за „ вълци “ – което не е изненадващо, тъй като в борби постоянно носели единствено вълчи кожи и не уважавали доспехите. Някои настояват, че изписвали по телата си руни, до момента в който други отхвърлят това. Изследователите не са стигнали до единно мнение по този въпрос, тъй като при улфхеднарите очевидно се следи фетиш към вампира-вълк, само че съответните ритуали и обреди ревностно се криели от непосветените.
Воините-вълци изчезнали към XII-ти век. Заедно с тях били изгубени методите за образование, традициите и обичаите, които били присъщи единствено за тях. Останали единствено легендите, които и до момента въодушевяват основателите на филми и книги за тези героични времена.
