Защо хората не умират, след като правят секс?
Много типове нямат нашия шанс да се любуват на дълги години репродуктивен живот. Те вършат секс единствено веднъж и след това умират. Вижте за какво при нас, хората, също „ би трябвало ” да е по този начин – и за какво не е.
Еднократно и неведнъж размножаване
Цял живот, по едно щастливо стичане на събитията, ние сме били „ итеропарни ”. Животните, които се развъждат еднократно („ семелпарни ”) имат един единствен късмет за чифтосване, дават всичко от себе си, след което умират.
Най-прочутият образец е сьомгата, която плува против течението на реката, преодолявайки всевъзможни трудности по пътя си, преплувайки големи дистанции, с цел да хвърли хайвера си в бистрите води, в които е родена, и да почине незабавно по-късно.
Женският великански тихоокеански октопод се грижи за яйцата, като непрестанно раздвижва водата към тях и ги пази от хищници, до момента в който самата тя умира. Има мъжки торбести бозайници, които получават голям приток на адреналин тъкмо при започване на размножителния сезон, разрушават имунната си система, като се чифтосват непрестанно, и умират по ужасяващ метод.
По явни аргументи тази система работи при животните, които могат да си разрешат да изоставят дребните си, а не при тези, които би трябвало да останат край тях и да ги отглеждат. Еднократното размножаване изисква голям и своевременен прилив на сила, способността да игнорираш даже най-основните потребности за оцеляване за сметка на размножаването, и поколение, което да може да се грижи за себе си. Като се имат поради всички еволюционни условия към еднократното размножаване, чудно е по какъв начин въобще е зародило.
Парадоксът на Кол
Но може би единствено по този начин наподобява. В средата на предишния век еволюционният биолог Ламонт Кол разгласява модел на повишаването на популациите въз основа на размножаването, който изненадва мнозина. Според него в света би трябвало да има доста повече еднократно размножаващи се организми. Той изследва репродуктивните статистики, с цел да разбере за какво едни животни имат дълъг живот, а други – къс. И открива, че типовете, които живеят единствено една година, би трябвало да родят единствено един потомък повече в границите на едно „ свърталище ” спрямо „ многогодишните ” типове, с цел да имат същото повишаване на популацията. Едно напълно малко нарастване в броя на потомството би дало по-голямо преимущество на еднократното размножаване. Защо тогава то се среща толкоз рядко?
Снимка: Sekar B / Shutterstock
Има аргументи хората да не са еднократно раждащи. Някой би трябвало да отгледа детето, и тъй като, както се споделя, имаме три пола – мъж, жена и родител, се постанова да хвърлим много повече труд в развъждането на нашите деца, в сравнение с сьомгата в развъждането на нейните. Но по какъв начин въобще сме еволюирали по този начин? Ако еднократното размоножаване беше желано от природата, по какъв начин се е стигнало до нашите предшественици примати, които имат потребност от години, с цел да отгледат поколението си. Защо не сме всички като злощастните австралийски торбести бозайници? Този раздор, сред преимуществата на еднократното размножаване и неговата относителна необичайност, става прочут като „ парадоксът на Кол ”.
Парадоксът на Кол обаче, както значително други парадокси, опровергани от бърз взор върху обстоятелствата, не остава задълго. Хората бързо откриват пропуските и основават по-добри модели. В случая: Кол не преглежда разликата сред смъртността в детска възраст и смъртността на възрастните човеци – той просто позволява, че всички оцеляват, до момента в който не им пристигна времето да умрат.
Реално обаче има друг % на смъртността в зрелост и смъртността в детска възраст, като разликата сред двете значително дефинира дали еднократното размножаване е за предпочитане. Ако един тип има висока смъртност в зрелост, а детската смъртностт е относително ниска, най-добре е да се предадат нещата на идващото потомство, вместо да се изразходват запаси.
Снимка: Mogens Trolle / Shutterstock
Същото важи и за факторите на средата. Репродукцията постоянно включва риск и сила – без значение дали става дума за сьомгата, която плува стотици километри, с цел да откри хубаво безшумно място в реката да хвърли хайвера си, или за торбестите животни в пустинята, които имат къс сезон на обилие, по време на който не им остава време за нищо друго. Ако за един вид 90% от силата отива в това да сътвори потомство, по-добра тактика за него е да употребява 100% от тази сила, с цел да има повече потомци, в сравнение с да резервира 10% и да има по-малко.
И несъмнено има една относителна възможност да изтрепеш хиляди сьомги, която може да се съпостави с вероятността да убиеш пет дребни лъвчета или двама души, които в продължение на година или две не раждат деца. В последна сметка животните са образувани от околната им среда, тяхната репродуктивна система и характерностите, с помощта на които едни типове имат дълъг живот с евентуално висок риск от загуба при репродукцията, а други – къс живот, в които обаче могат да произведат многобройно сполучливо поколение. Ние хората се оказваме от първия тип. Всички ние можем, без да се считаме за нещо по-добро от останалите животни, да бъдем признателни за това.
Източник: io9
