Защо Луната изглежда по-голяма, когато е над хоризонта
Когато цялостната луна е тъкмо над хоризонта, тя наподобява доста огромна. Но на тази позиция Луната е най-отдалечена от Земята и би трябвало да наподобява по-малка. Защо тогава Луната наподобява по-голяма, когато е на хоризонта?
Сюзан Колер, астроном от Американското астрономическо сдружение, споделя, че мистерията, известна като „ лунната заблуда “, озадачава наблюдаващите на небето от хилядолетия и учените към момента не схващат изцяло по какъв начин работи, написа Live Science.
В далечното минало учените са приписвали „ лунната заблуда “ на увеличение на размера заради мъгла или пречупването на светлината в земната атмосфера. Но актуалните фотографии опровергават тази доктрина, показвайки, че пречупването на светлината в действителност сплесква Луната, а не я уголемява.
Барт Боргуис, невролог от Университета в Луисвил, споделя, че „ лунната заблуда “ евентуално се случва в мозъка ни, когато формираме усещането си за размер.
Според Колер, учените са предложили доста пояснения за това по какъв начин размерът на Луната заблуждава мозъка ни. Едно от обясненията е, че когато Луната е по-близо до хоризонта, тя контрастира с по-малки обекти на земната повърхнина, като дървета и здания. Но Луната към момента наподобява голяма даже на фона на океана, което допуска, че в играта са повече фактори.
Тази тайнственост, известна като „ лунната заблуда “, озадачава наблюдаващите на небето от хилядолетия и учените към момента не схващат изцяло по какъв начин работи.
Теорията, подкрепена от най-вече доказателства, се концентрира върху неправилни схващания за това по какъв начин постоянно използваме дистанцията, с цел да възприемем размера на обекта.
Според Боргейс, усещането за размер е двуетапен развой. Първо, ретината записва размера на обекта. Второ, мозъкът прави оценка неговия размер, като взема поради възприеманото разстояние до обекта. Този принцип на зрителното усещане е прочут като закон на Емерт.
Този принцип важи и за Луната, както демонстрират проучванията. Учените са открили, че когато симулирана Луна е показана на ръба на хоризонта, хората я възприемат като по-голяма, тъй като теренът основава усещането, че е по-далеч. Когато Луната е показана без никакъв терен, където няма знаци, показващи образно разстояние, илюзията за по-голяма Луна изчезва.
Боргуис споделя, че това наблюдаване е било неведнъж повтаряно в психофизични опити: запълненото пространство се възприема от хората като по-просторно и по-дълго от празното пространство.
Според Колер, това е повода множеството хора да възприемат небето като един тип сплескана купа, макар че механически е полукълбо. Това е различен метод да се разбере „ илюзията за луната “. При сплеснато небе, когато нещо е на хоризонта, ние го възприемаме като по-далеч, в сравнение с в случай че е над главите ни, което ни подвежда да мислим, че обект със същия размер наподобява по-голям, когато е по-ниско в небето.
Тази концепция е сходна на основата на илюзията на Понцо, при която линии с идентичен размер наподобяват с друга дължина.
Илюзията на Понцо Снимка: Live Science
Това е оптична заблуда, демонстрирана за първи път от психолога Марио Понцо през 1913 година Той допуска, че човешкият мозък дефинира размера на обекта въз основа на неговия декор. Понцо нарисува две идентични линии на фона на две сходящи линии, сходно на железопътна линия. Горната линия наподобява по-дълга, тъй като мозъкът ни възприема сходящите се линии като вероятност – линии, които се сближават на разстояние. Следователно, хората възприемат горната линия като по-далечна и затова по-голяма.
Сюзан Колер, астроном от Американското астрономическо сдружение, споделя, че мистерията, известна като „ лунната заблуда “, озадачава наблюдаващите на небето от хилядолетия и учените към момента не схващат изцяло по какъв начин работи, написа Live Science.
В далечното минало учените са приписвали „ лунната заблуда “ на увеличение на размера заради мъгла или пречупването на светлината в земната атмосфера. Но актуалните фотографии опровергават тази доктрина, показвайки, че пречупването на светлината в действителност сплесква Луната, а не я уголемява.
Барт Боргуис, невролог от Университета в Луисвил, споделя, че „ лунната заблуда “ евентуално се случва в мозъка ни, когато формираме усещането си за размер.
Според Колер, учените са предложили доста пояснения за това по какъв начин размерът на Луната заблуждава мозъка ни. Едно от обясненията е, че когато Луната е по-близо до хоризонта, тя контрастира с по-малки обекти на земната повърхнина, като дървета и здания. Но Луната към момента наподобява голяма даже на фона на океана, което допуска, че в играта са повече фактори.
Тази тайнственост, известна като „ лунната заблуда “, озадачава наблюдаващите на небето от хилядолетия и учените към момента не схващат изцяло по какъв начин работи. Теорията, подкрепена от най-вече доказателства, се концентрира върху неправилни схващания за това по какъв начин постоянно използваме дистанцията, с цел да възприемем размера на обекта.
Според Боргейс, усещането за размер е двуетапен развой. Първо, ретината записва размера на обекта. Второ, мозъкът прави оценка неговия размер, като взема поради възприеманото разстояние до обекта. Този принцип на зрителното усещане е прочут като закон на Емерт.
Този принцип важи и за Луната, както демонстрират проучванията. Учените са открили, че когато симулирана Луна е показана на ръба на хоризонта, хората я възприемат като по-голяма, тъй като теренът основава усещането, че е по-далеч. Когато Луната е показана без никакъв терен, където няма знаци, показващи образно разстояние, илюзията за по-голяма Луна изчезва.
Боргуис споделя, че това наблюдаване е било неведнъж повтаряно в психофизични опити: запълненото пространство се възприема от хората като по-просторно и по-дълго от празното пространство.
Според Колер, това е повода множеството хора да възприемат небето като един тип сплескана купа, макар че механически е полукълбо. Това е различен метод да се разбере „ илюзията за луната “. При сплеснато небе, когато нещо е на хоризонта, ние го възприемаме като по-далеч, в сравнение с в случай че е над главите ни, което ни подвежда да мислим, че обект със същия размер наподобява по-голям, когато е по-ниско в небето.
Тази концепция е сходна на основата на илюзията на Понцо, при която линии с идентичен размер наподобяват с друга дължина.
Илюзията на Понцо Снимка: Live Science Това е оптична заблуда, демонстрирана за първи път от психолога Марио Понцо през 1913 година Той допуска, че човешкият мозък дефинира размера на обекта въз основа на неговия декор. Понцо нарисува две идентични линии на фона на две сходящи линии, сходно на железопътна линия. Горната линия наподобява по-дълга, тъй като мозъкът ни възприема сходящите се линии като вероятност – линии, които се сближават на разстояние. Следователно, хората възприемат горната линия като по-далечна и затова по-голяма.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ