Музикални хроники: Боно загуби майка си на 14, потърси утеха в музиката и намери ново семейство в лицето на U2
Много преди да стане артист на U2 и един от най-великите фронтмени в рок историята, Боно потегля по своя музикален път с много скромни настройки.
В тийнейджърските си години младежът с същинско име Пол Дейвид Хюсън стартира да свири и пее, повлиян от интереса, който имат татко му и брат му в региона. Боно се увлича по свои идоли като Ленард Коен, Боб Дилън и Дейвид Боуи, само че не счита да преследва кариера в музиката.
Когато е на 14, неговата майка Айрис умира от мозъчен аневризъм, и то получен на погребението на дядо му.
Травмата отключва креативните пориви на Пол и голямата горест е разказана в редица песни на U2 по-късно през годините. В идната нова книга на Боно Surrender, той си напомня вилнеещите спорни усеща у него, когато е заставен да се сбогува с майка си толкоз рано.
Музикантът изяснява и по какъв начин е изгубил чувството си за дом и семейство и е трябвало да ги потърси другаде.
U2 през 2005 година
Това е нещо, което музикантът е съумял да одобри, откакто го е разискал с татко си. „ Питах го дали е обичал майка ми и той сподели да. Питах го по какъв начин може да се случи такова нещо и той просто сподели „ Може да се случи “, изясни и че се е опитвал да оправи нещата “.
Едва когато татко му умира, Боно схваща, че има потребност да сервира опрощение към него и че това опрощение би го освободило от огромен товар.
През годините огромният фронтмен нееднократно написа песни, въодушевени от майка си, и те са измежду най-хубавите в богатия азбучник на U2.
I Will Follow е може би най-емблематичната от тях, изключително в случай че човек е наясно с подтекста: вокалистът пее за опцията да последва майка си в гроба.
Lemon също е красива ария, в която още веднъж се нуждаете от подтекст, с цел да вникнете в текста на Боно: той си напомня майка си в жълта рокля, само че това е спомен, който му се изплъзва. Mofo е друга ария, въодушевена от огромната покруса на Боно и в нея е вложен целият яд и обезсърчение на човек, търсещ смисъла след загубата на някой непосредствен.
По-скорошната Iris, кръстена на майката на музиканта, е неудържим рок химн, в който има нещо възторжено и възхваляващо – като че ли болката към този момент е преодоляна и остава единствено поклонението.
Някои почитатели евентуално ще са шокирани от идващото самопризнание на артиста, само че той е безапелационен, че в действителност U2 “са се разпадали доста пъти ” – само че всякога е имало какво да ги събере с чувството за „ незавършена работа “.
