Усещане за абсурд
Много неща в живота са предвидими, само че има и обрати, които са дотолкоз непредвидими, че са безусловно необясними. Сред първите първо се сещам за позициите и държанието на Румен Радев. Още преди да бъде определен, след това през първия му мандат, по-късно през втория – всичко е поредно, всичко е под строй и дисциплинираност. Аз до в този момент не съм била сюрпризирана от негова дума или деяние. Водеше дългогодишна битка против държавните управления на ГЕРБ, след това с вдигнат пестник оглави тази битка, сътвори собствен политически план, като конфигурира отпред на него и на страната хора, които смяташе за свои, след това се скара със своите и отвори трети фронт и против тях, като се има поради борбата с тези, които издигнаха самия него за президент.
В предизборния спор ясно и в прав текст сподели, че Крим е съветски, не е анексиран от Русия, а просто си е съветски, кой да е! Последователен съперник на военно-техническо помагане на Украйна, нападната от могъщия си комшия. Не е спирал да приказва за мир, от което не е последвало нищо друго, с изключение на още повече говорене за мир. Каквото и да се сетим – всичко е в една посока и в една тоналност. Може да наподобява комплицирано и оплетено, само че е поредно и неотклонно. Най-последователният човек в страната. Всичко при него е предвидимо.
На този декор напоследък се случва нещо, което мъчно бихме могли да предвидим.
От много време един въпрос, чийто отговор по този начин и не съумявам да доловя, стои в съзнанието ми. Въпросът ми е – по какъв начин по този начин десни хора, антикомунисти, демократи, седесари, десебари, най-общо хора от по този начин наречената градска десница, жълтопаветници в случай че щете, соросоиди даже, за които най-важното през времето на прехода беше скъсването с тоталитарния режим, разкриването на подмолните му механизми, следенето им, битката с тях, лустрацията и по този начин нататък – по какъв начин по този начин тези хора внезапно започнаха да приказват, че предишното няма значение, че стига сме се вглеждали в комунизма, че дано да сме гледали напред, дано да сме били вървели напред, да не сме били оставали впримчени с тази система, която по този начин или другояче към този момент била отминала, към този момент била изживяна, към този момент била останала в предишното, към този момент всичко това нямало значение. Да не гледаме обратно, да гледаме напред. Да гледаме към бъдещето.
Но нали всичко това – същите приказки, същата реторика до неотдавна, до през вчерашния ден, беше атрибут на комунистите или на социалистите , в случай че по този начин звучи по-коректно.
Недоумението ми от такава неочаквана и диаметрална промяна на мнението по един толкоз жизненоопределящ въпрос идва от обстоятелството, че познавам тези хора, тъй като съм от същите среди, скандирала съм и съм скачала с тях, зная и помня чудесно, че единствено доскоро отношението към Държавна сигурност беше базисна и определяща полезност на всички нас. От първите първи проблясъци на демократични свободи не сме преставали да пишем и да приказваме, че неразградените комунистически служби са рискови, че отварянето на досиетата е належащо, тъй като тава е като чистенето на една къща.
А лустрацията се посочваше даже като панацея , посредством която ще се оправят всички проблеми. Аз персонално в никакъв случай не съм я считала за панацея, само че постоянно съм била безусловно уверена в нейната нужда. Изписани са тонове мастило по тази тематика. Правени са безчет разбори за какво тя не се случи у нас, давани са многочислени образци, какъв брой по-добре са се развивали обществата, където е осъществена лустрация.
Посочвани са безапелационни доводи, че лустрацията не е недемократично деяние, а в противен случай, тя е нужна, с цел да тръгне едно общество, което излиза от тоталитаризъм, да се развива по либерален път. Защото непроведената лустрация дърпа обратно към тоталитарното минало. Непроведената лустрация е неизлекуван вирус в публичния организъм , който пречи той да бъде оздравял. Това бяха базисни полезности на всички нас до неотдавна. Те ни отличаваха от комунистите. Те ни правеха демократи. Те бяха наш компас в прехода през пустинята.
Десетки и стотици образци през миналите 33 посткомунистически години са ни убеждавали, че пипалата на Държавна сигурност пипат на всички места . Политиката, стопанската система, банковия бранш, медиите – кое не е в ръцете на сякаш някогашните ченгета, кое държавно предопределение не се дефинира подмолно, раждането на коя политическа партия е станало без тяхното бабуване? Кое придвижване на огромните капитали не е ръководено от тях?
Докато те управляваха капиталите, ние скачахме и скандирахме. Напоследък се поизморихме от скачане и скандиране. А и много се обезверихме. Но нашите базисни полезности, че народна власт и Държавна сигурност са несъвместими и антагонистични понятия, не се трансформираха. Без значение кое е заченато в концентричните кръгове на Държавна сигурност, без значение къде са фрагментите на Държавна сигурност, без значение какъв брой сме безсилни против Държавна сигурност – нашата позиция против Държавна сигурност си оставаше ясна и безапелационна . Изминалите години от ден на ден изясняваха и изчистваха тази позиция. Даваха от ден на ден причини.
Докато в един миг, единствено преди няколко дни, тази позиция не беше подкопана, не беше взривена с гърмеж. Това към този момент нямало значение. Държавна сигурност е в предишното и ние нямаме право да лишаваме бъдещето на децата на Държавна сигурност. Те имат същите права, каквито имат децата на концлагеристите от Белене. Държавна сигурност сама е прекъснала своята пъпна шнур. Не се е погрижила за своите деца и внуци. Откраднатите от Държавна сигурност държавни капитали не са минали в ръцете на децата и внуците, а са потънали в пясъка и са развени от ветровете. Стартът на всички 30 години обратно през днешния ден се оказва, че е бил равен…
До през вчерашния ден тези смешнотъжни неистини бяха аксесоар на някогашните ченгета и комунисти, от през вчерашния ден в тях ме убеждават довчерашни мои съидейници.
Аз тази нагла неистина няма да я приема, само че се чудя и недоумявам на късата памет, отсъствието на логичност, поддаването на внушения и агресиращото настървение измежду мои довчерашни съидейници.
Нито мога да ги схвана, нито желая!
Все още е останало едно нещо, което ни сплотява – това е отношението към войната в Украйна. Все още сме на едно мнение кой е агресорът и кой жертвата. И недвусмислено считаме, че на жертвата би трябвало да бъде помагано, а агресорът да бъде наказан.
Така, както е определящо отношението ни към войната в Украйна в този момент, по този начин е определящо и отношението ни към предишното и комунистическото завещание. Някак незабелязано и ненадейно се оказа, че отношението ни към комунистическото завещание изобщо към този момент не е значимо. Може би ще се окаже, че и отношението ни към войната в Украйна след време няма да е значимо.
www.dnevnik.bg
