Любимият човек не ни спасява от нищо – не е и длъжен
Много хора търсят някого, пробвайки се да разрешат своите проблеми. Те наивно считат, че любовните връзки ще ги излекуват от досада, потиснатост, неявяване на смисъл в живота.
Надяват се, че сътрудникът ще запълни посредством себе си празнотата в живота им.
Каква груба илюзия!
Когато избираме сътрудник, възлагайки му сходни очаквания, в последна сметка, не можем да избегнем ненавистта към човек, който не е оправдал нашите упования.
А след това? После търсим идващия сътрудник, а след него различен, след това още и още… Или избираме да прекараме остатъка от живота си в самотност, оплаквайки се от жестоката орис.
За да го избегнем, би трябвало да се оправим със личния си живот без да чакаме, че някой ще направи това за нас.
Също по този начин е целесъобразно да не опитваме да се месим в нечий различен живот, а да намерим индивида, с който можем да работим над взаимен план, добре да си прекарваме времето, забавляваме, развиваме, само че не и с цел да внесем ред в своя живот и не да търсим лекарство за скуката.
Мисълта, че любовта ни избавя, позволява всички наши проблеми и ни подарява положение на благополучие и сигурност, може да докара единствено до това, че да изпаднем в плен на илюзиите и да сведе до нула същинската преобразяваща мощ на любовта.
Отношенията, обсъждани от действителната, а не от идеална позиция, отварят очите ни за доста страни от действителността. И няма нищо по-потресаващо от осъзнавате, чувството за личното видоизменение в непосредствена непосредственост с обичания човек.
Вместо да търсим във връзката леговище, би трябвало да оставим да се разсъни в нас онази част, която до момента е била задрямала и която не сме си разрешавали да проявим: способността да се движим напред с ясната визия за посоката на придвижване, затова – да се променяме и развиваме.
За да процъфтява съюзът ви на любящи хора, би трябвало да погледнете на него въпреки това: като редица благоприятни условия да разширите своето схващане, откриете непознати истини и да станете персона в цялостния смисъл на думата.
Превръщайки се в пълностоен възрастен човек, ненуждаещ се от различен, с цел да оставам жив, аз сигурно ще срещна друга, същата такава персона, с която ще споделя това, което имам, а тя – това, което е у нея. 
В реалност в това е смисълът на връзките в двойката: не спасението, а “срещата ”. Или по-добре да се каже “срещите ”.
На мен с теб.
Теб с мен.
Мен с мен.
Теб с теб.
Нас със света.
Ако това се получи, няма да е толкоз комплицирано стигането до общ знаменател, тъй като към този момент сме постигнали най-важната спогодба: одобрявам те подобен, какъвто си, ти приемаш мен.
Това взаимно приемане ни освобождава от оковите, дава ни чувство за независимост, разрешава да дадем воля на възприятията си. Само когато виталните полезности на нашия сътрудник придобият значение и за нас, ние към този момент можем да се потопим в уважението към неговата визия за живота.
Всеки човек е цялостен един свят и да обичаш значи да си в положение да приемеш другия дружно с неговата система от полезности, черти на характера, навиците, странностите … без да се опитваме да ги променяме. А това е труд. Тежък… Труд, при който може да се окаже, че нямаме помощници, защото приемането на другия стартира с приемането на самия себе си.
Хорхе Букай, “Да обичаш с отворени очи ”
