Младият офицер Хенри Арнолд не успява да влезе в битка

Младият офицер Хенри Арнолд не съумява да влезе в борба през Първата международна война. Вместо това той управлява производството и доставките на самолети за армията и управлява построяването на летища, до момента в който набира и образова огромен брой водачи. Този опит ще се окаже скъп 20 години по-късно…

След войната Арнолд работи като асистент на полковник Били Мичъл, леко абсурден бранител на въздушните сили, който желае Армейската въздушна работа, в този момент отделена от Сигналния корпус, да стане самостоятелен клон на войската. „ На тази асоциация не й отиват добре армейските пагони. “

„ Арнолд не постоянно е бил най-добре одобряваният от хората “, споделя Спенсър. „ Той беше възпитаник на Били Мичъл и последовател на стратегическите бомбардировки, което не беше признато във военната теория през 20-те и 30-те години. Той също даде показания от името на Мичъл по време на военния съд и това сложи Арнолд напрегнат. Той беше личност нон грата от много време. “

Арнолд обаче надмогва това си положение и съумява да стане шеф на Армейския въздушен корпус, правоприемник на Въздушната работа, през 1938 година Когато осъзнава, че следва нова война, той стартира да развива своето малко командване, до момента в който наличието му не господства. Със единствено 800 самолета при започване на военните дейности Американските военновъздушни сили стават най-големите в света с 300 000 самолета в края на войната. Неговите организационни умения и схващането за стратегическата въздушна мощност са тласъкът, от който се нуждае, с цел да успее.

Решимостта на Арнолд да поддържа ефикасна линия за доставка на самолети за военните старания е несломима. Той деликатно изследва всички аспекти на производството, с цел да се увери, че самолетите дават отговор на спецификациите за стратегическите му бомбардировъчни акции над Германия и Япония. Когато се оказва, че има проблем с B-29 Superfortress, генералът неотложно лети за Канзас, с цел да инспектира персонално поточната линия.

„ Способностите на Арнолд бяха феноменални “, споделя Спенсър. „ Няма подозрение в способността му да поддържа нещата проведени. Впечатляващо е, че в случай че нещо не работи, той уволнява хора без изобщо да се срами. Не го интересува дали си му другар или не. Ако чуете, че Арнолд е на път да ви посети, страхът у вас е нечовечен. “

Расизмът е институционален проблем за американската войска през годините преди и по време на Втората международна война. Както и в доста публични елементи на страната, сегрегацията е значима характерност на въоръжените сили, защото на афро-американците не е разрешено да служат с бели мъже и дами.

Не е изненадващо, че Арнолд е артикул на своето време. Подобно на множеството офицери по това време, той е срещу интеграция на цветнокожи в войска и в действителност в началото се опълчва на основаването през 1941 година на Тусканските водачи, въздушно крило напълно за чернокожи. Арнолд даже се пробва да спре програмата, тъй като вижда, че „ офицери-негри ще бъдат обслужвани от бели бойци, което основава невъзможна обществена обстановка “.

Въпреки това той отстъпва и по-късно заповядва на своите командири да „ подхващат позитивни дейности, с цел да подсигуряват, че справедливостта в образованието и разпределението е предоставена на целия личен състав “. През 1948 година новоизградените военновъздушни сили – под управлението на Арнолд – са първият клон на службата, който се интегрира изцяло след изпълнителната заповед на президента Хари С. Труман, с която се приключва сегрегацията във военните.

Помощникът на Мичъл е награден през март 1942 година, когато на армейските военновъздушни сили е разрешено да функционирар като без значение командване, въпреки номинално към момента да е под контрола на армията. За напъните си Арнолд е нараснал до цялостния военачалник с четири звезди през 1943 година и по-късно военачалник на армията с пет звезди през 1944 година

През 1947 година, когато американските Военновъздушни сили стават изцяло обособен клон, Арнолд е назначен за военачалник на Военновъздушни сили. Той е единственият човек в историята, който е служил като петзвезден военачалник в два разнообразни военни клона. Арнолд, който претърпява четири инфаркта през Втората международна война, почива от сърдечни проблеми през 1950 година

Всичко това прави обстоятелството, че Арнолд се опасява да лети, още по-забележителен. През 1912 година той оцелява най-малко при две произшествия и съумява да се измъкне от неконтролирано завъртане в последния миг – съвсем съдбовен случай. Арнолд също е ударен и от гибелта на двама близки другари и сътрудници водачи през тази година, лейтенант Луис Рокуел и Ал Уелш, инструктор по полети на братя Райт.

„ Това промени траекторията на кариерата му за известно време “, споделя Спенсър. „ Поради знанието на Арнолд, началниците му го завлякоха назад да лети – в действителност срещу волята му. По това време има доста малко хора, които имат същински знания за авиацията, тъй че той беше нужен. “

Арнолд се изправя пред уплахата си, като поема поредност от къси полети, до момента в който последователно още веднъж се почувства комфортно в пилотската кабина. Ако не го беше направил, немислимо е да си представим каква би била историята. „ Като се замислим – той се опасява от хвърчене, само че се е озовава там, където е. Това е много удивително “, споделя Спенсър.