Коментар на водещия: На борда, сенаторе!
Младият народен представител имаше доста по-сериозен проблем от обстоятелството, че бяха разкрили, че е излъгал за възрастта си. По-опасното изказване на политическите съперници беше, че с лъжата си, той е нарушил Конституцията. А тя беше прекомерно нова и нежна, с цел да бъде нарушавана още с прохождането на българския парламентаризъм.
Отляво и отдясно на залата се чували тежки думи. Политическите съперници даже изпратили писмо до ректора на духовната семинария в Одеса, който потвърждавал, че лицето Стефан Стамболов е на не повече от 25 години, което влизало в прорез с условието депутатите да са над 30-годишна възраст.
Стамболов отрекъл шумно и върнал топката към премиера Бурмов, обвинявайки го, че е съветски жител, което също било в прорез с Конституцията. Скандалът се насочил в друга посока, само че кой обръщал внимание на тези неща в първото национално заседание след Освобождението.
Трябвало да се гради страна.
Да си млад не било недостатък. Да си млад означавало да се бориш с чувството, че морето е до коленете. Но и старите не спяли. Затова най-актуалното предложение в Учредителното заседание било българският парламент да е двукамарен - улегналите да осмиряват младите, с цел да се реализира баланс и да не се хвърля младата страна в крайности. Това било и предлагането на Русия. Но болшинството не приело концепцията за българския Сенат. Та кой заслужавал да се назова български сенатор? Представяте ли си през днешния ден да имахме сенатори? Сенатор Атанас Атанасов, сентатор Делян Пеевски, сенатор Румен Гечев, сенатор Любен Дилов-син, сенатор Тошко Йорданов. И по този начин нататък. Сенатска комисия щеше да проверява тогава " Суджукгейт " и сенатори шяха да питат Пилето…
По-добре, че не станал сенатът, макар разочарованието на нашите освободители тогава.
И с право - свикването с властта, чувството, че си повече от другите е безусловно несъвместимо с българската народопсихология, в която всеки си мислел, че заслужава да ръководи и има знанията и опциите да го прави. Майсторът ще изясни не лекаря по какъв начин да лекува, а лекарят ще го посъветва за колата. Таксиметровият водач ще реши проблемите на българския футбол, а писателят ще влезе в ръб на енергийна компания.
Когато младият княз Александър абдикирал или по-точно бил заставен да напусне съединена България, предложили на същия Стамболов той да седне на празния трон. Колко особено - предлагаш на най-силния политик сега царска корона. Но не, тъй като както отбелязва Стефан Цанев, Стамболов знаел, че в случай че царят е българин всеки ще си мисли, че заслужава да е цар. Затова трябвало още веднъж да е чужденец. Така в България дошъл Фердинанд и траял своята династия.
Всяка ера има своя дух. Много вода изтекла отгогава, само че сега се следи още веднъж обстановка, като че ли от зараждането на нова страна. Скандали с поданство, упреци за възраст и години, старите застават против младите, а младите не харесват старите.
Но работата през днешния ден е много по-проста от тези бурни времена, в които духа на свободата занапред обгръщал българския парламент. Днес ние сме свободни. Имаме право на избор - какво и къде да учим, какво да работим, къде да живеем, какви дела да пазиме. Наричат ни бедна страна, само че в никакъв случай не сме били такива, спрямо 90% от останалия свят. В съпоставяне с огромните и мощни стопански системи - да, небогати сме, само че това не е мотив постоянно да се оплакваме, а повече да работим и повече да пожелаваме, когато с налозите и осигуровките си носим цялата пенсионна, обществена и здравна система на гърба си.
Именно тук идва един от дискусионните моменти в проектите на бъдещото болшинство. Повишаването на осигурителната тежест на тези, които са заявили цялостните суми на своите приходи, в случай че се случи, би било сигнал работещите хора в дейна възраст са обречени на все по-голямо финансово задължение. В страна, в която популацията е застаряващо, а естественият приръст от десетилетия негативен, ножицата от ден на ден ще се свива към все по-малката група от обществото, която с налозите и осигуровките си подсигурява пенсиите на своите родители, баби и дядовци, опазването на здравето, образованието на децата си.
Вече сме говорили, че от няколко години се следи парадокса, регистриран от националната статистика, междинните заплати в бюджетната сфера да са по-високи от тези в частния бранш в доста български райони. Т.е. служащите в държавната администрация да получават повече от частния бизнес.
Това е много забавен феномен, роден от години на нарастване на заплащането на държавните чиновници, изключително преди избори. Това е особено в страни, в които държавният уред дефинира значително всяко бизнес начинание и необичайно за прокламираното от политиците у нас през годините. Другата причина е, че огромна част от работещите в частния бранш не престават да се обезпечават на минимална заплата и да получават останалото в брой. Означава ли това обаче, че още повече би трябвало да вдигнем осигуровките на служащи и работодатели, които не си разрешават сходна процедура? Че няма да изгони IT компаниите от България, няма. Доста е пресилено сходно изказване, само че въпреки всичко новите ръководещи би трябвало да помислят върху сигнала, който биха изпратили.
Факт, че от година на година заплащането в публичния бранш бележи растеж до равнища, които притеглят от ден на ден хора към държавната работа. Особено по бордовете на държавни предприятия и институции. Вижте да вземем за пример ББР - допреди няколко месеца членовете на управителния съвет получавали по 47 000 лв. на месец. Днес, заплатите им понижени с повече от 50% до някакви мизерни… 16 600 лв. месечно. Това значи ли, че фантазията и на идващия български въртящ се в орбитата на мощните на деня е да бъде назначен я в съвет, я в ръб? Докога?
Сенатът не се сбъдна, само че българската фантазия си остава да те сложат в съвет или ръб. Да ръководиш и да се въртиш към публичните средства, които са си все сладки и елементарно разпределящи се. Дали и тази процедура ще остане? Защото сходни дребни неща изпращат действителния сигнал - какъв брой надалеч сме подготвени да стигнем в желанието си за смяна. А тук става въпрос за финанси, само че и за очакване за промени.
А на всички ни се желае да живеем по-спокойно. Не като сенатори, а като по-щастливи жители.
Отляво и отдясно на залата се чували тежки думи. Политическите съперници даже изпратили писмо до ректора на духовната семинария в Одеса, който потвърждавал, че лицето Стефан Стамболов е на не повече от 25 години, което влизало в прорез с условието депутатите да са над 30-годишна възраст.
Стамболов отрекъл шумно и върнал топката към премиера Бурмов, обвинявайки го, че е съветски жител, което също било в прорез с Конституцията. Скандалът се насочил в друга посока, само че кой обръщал внимание на тези неща в първото национално заседание след Освобождението.
Трябвало да се гради страна.
Да си млад не било недостатък. Да си млад означавало да се бориш с чувството, че морето е до коленете. Но и старите не спяли. Затова най-актуалното предложение в Учредителното заседание било българският парламент да е двукамарен - улегналите да осмиряват младите, с цел да се реализира баланс и да не се хвърля младата страна в крайности. Това било и предлагането на Русия. Но болшинството не приело концепцията за българския Сенат. Та кой заслужавал да се назова български сенатор? Представяте ли си през днешния ден да имахме сенатори? Сенатор Атанас Атанасов, сентатор Делян Пеевски, сенатор Румен Гечев, сенатор Любен Дилов-син, сенатор Тошко Йорданов. И по този начин нататък. Сенатска комисия щеше да проверява тогава " Суджукгейт " и сенатори шяха да питат Пилето…
По-добре, че не станал сенатът, макар разочарованието на нашите освободители тогава.
И с право - свикването с властта, чувството, че си повече от другите е безусловно несъвместимо с българската народопсихология, в която всеки си мислел, че заслужава да ръководи и има знанията и опциите да го прави. Майсторът ще изясни не лекаря по какъв начин да лекува, а лекарят ще го посъветва за колата. Таксиметровият водач ще реши проблемите на българския футбол, а писателят ще влезе в ръб на енергийна компания.
Когато младият княз Александър абдикирал или по-точно бил заставен да напусне съединена България, предложили на същия Стамболов той да седне на празния трон. Колко особено - предлагаш на най-силния политик сега царска корона. Но не, тъй като както отбелязва Стефан Цанев, Стамболов знаел, че в случай че царят е българин всеки ще си мисли, че заслужава да е цар. Затова трябвало още веднъж да е чужденец. Така в България дошъл Фердинанд и траял своята династия.
Всяка ера има своя дух. Много вода изтекла отгогава, само че сега се следи още веднъж обстановка, като че ли от зараждането на нова страна. Скандали с поданство, упреци за възраст и години, старите застават против младите, а младите не харесват старите.
Но работата през днешния ден е много по-проста от тези бурни времена, в които духа на свободата занапред обгръщал българския парламент. Днес ние сме свободни. Имаме право на избор - какво и къде да учим, какво да работим, къде да живеем, какви дела да пазиме. Наричат ни бедна страна, само че в никакъв случай не сме били такива, спрямо 90% от останалия свят. В съпоставяне с огромните и мощни стопански системи - да, небогати сме, само че това не е мотив постоянно да се оплакваме, а повече да работим и повече да пожелаваме, когато с налозите и осигуровките си носим цялата пенсионна, обществена и здравна система на гърба си.
Именно тук идва един от дискусионните моменти в проектите на бъдещото болшинство. Повишаването на осигурителната тежест на тези, които са заявили цялостните суми на своите приходи, в случай че се случи, би било сигнал работещите хора в дейна възраст са обречени на все по-голямо финансово задължение. В страна, в която популацията е застаряващо, а естественият приръст от десетилетия негативен, ножицата от ден на ден ще се свива към все по-малката група от обществото, която с налозите и осигуровките си подсигурява пенсиите на своите родители, баби и дядовци, опазването на здравето, образованието на децата си.
Вече сме говорили, че от няколко години се следи парадокса, регистриран от националната статистика, междинните заплати в бюджетната сфера да са по-високи от тези в частния бранш в доста български райони. Т.е. служащите в държавната администрация да получават повече от частния бизнес.
Това е много забавен феномен, роден от години на нарастване на заплащането на държавните чиновници, изключително преди избори. Това е особено в страни, в които държавният уред дефинира значително всяко бизнес начинание и необичайно за прокламираното от политиците у нас през годините. Другата причина е, че огромна част от работещите в частния бранш не престават да се обезпечават на минимална заплата и да получават останалото в брой. Означава ли това обаче, че още повече би трябвало да вдигнем осигуровките на служащи и работодатели, които не си разрешават сходна процедура? Че няма да изгони IT компаниите от България, няма. Доста е пресилено сходно изказване, само че въпреки всичко новите ръководещи би трябвало да помислят върху сигнала, който биха изпратили.
Факт, че от година на година заплащането в публичния бранш бележи растеж до равнища, които притеглят от ден на ден хора към държавната работа. Особено по бордовете на държавни предприятия и институции. Вижте да вземем за пример ББР - допреди няколко месеца членовете на управителния съвет получавали по 47 000 лв. на месец. Днес, заплатите им понижени с повече от 50% до някакви мизерни… 16 600 лв. месечно. Това значи ли, че фантазията и на идващия български въртящ се в орбитата на мощните на деня е да бъде назначен я в съвет, я в ръб? Докога?
Сенатът не се сбъдна, само че българската фантазия си остава да те сложат в съвет или ръб. Да ръководиш и да се въртиш към публичните средства, които са си все сладки и елементарно разпределящи се. Дали и тази процедура ще остане? Защото сходни дребни неща изпращат действителния сигнал - какъв брой надалеч сме подготвени да стигнем в желанието си за смяна. А тук става въпрос за финанси, само че и за очакване за промени.
А на всички ни се желае да живеем по-спокойно. Не като сенатори, а като по-щастливи жители.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ