Притча за тухлата
Млад процъфтяващ мъж карал бързо новата си кола.Търсел място за паркиране и с огромна скорост профучавал сред паркираните коли. Изведнъж тухла се блъснала в страничната врата.
Той натиснал спирачката и сърдит скочил от колата. Грабнал и раздрусал детето, което било хвърлило тухлата.
— Какво си мислиш, че правиш? Защо ти трябваше да хвърляш тухла по колата ми? Това е напълно нова кола и поправката й ще коства маса пари! За какъв демон го направи?
— Моля ви, господине, простете ми. Извинете, не знаех какво друго да направя. Хвърлих тухлата, тъй като другояче никой нямаше да спре.
По бузите на момчето се търкулнали сълзи, когато показало паркираната кола.
— Там е брат ми. Той се измъкна от преградата и падна от инвалидната си количка, в този момент не мога да го подвигна — хлипайки, момчето попитало. — Ще ми помогнете ли, сър? Той се нарани и е прекомерно тежък за мен.
Силно разчувствуван, мъжът се опитал да преглътне растящата в гърлото му буца. Той вдигнал младия мъж в количката му, извадил носната си забрадка и изчистил драскотините и охлузванията, проверявайки дали всичко е наред.
— Благодаря и Бог да ви благослови — споделило с признателност момчето.
Мъжът гледал по какъв начин то бута количката на брат си по пътя към дома. После се върнал при колата си доста, доста постепенно. Така и не поправил страничната врата. Запазил вдлъбнатината, с цел да му припомня да не минава през живота прекомерно бързо, тъй че да не се постанова някой да хвърля тухли, с цел да му притегли вниманието.
