Мийна не може да повярва на късмета си, когато като

Мийна не може да повярва на шанса си, когато като младеж се снабдява с билет за концерт на Ахмад Захир. Тя се облича в най-хубавата си оранжева пола и алена цветна блуза и се пъха в микробуса с още към 20 свои сестри и братовчеди. „ Пляскахме и танцувахме “, спомня си тя. „ Беше просто необикновено! “ Момичетата хвърлят кърпички на сцената, надявайки се той да ги подпише, и пият от чашата му, която оставя покрай тях.

Първата и най-голяма поп суперзвезда в Афганистан умира в автомобилна злополука в планините северно от Кабул на 14 юни 1979 година – неговия 33 рожден ден – в разгара на своята стратосферна популярност. За късия си, само че ослепителен публичен живот от единствено към десетилетие той издава повече от 20 албума. Някои са записани от Радио Афганистан, което доближава до съвсем всички краища на страната. Други са направени от частни студия и пуснати на касета като се доставят с камиони до провинциите и се предават от къща на къща. Има и десетки записи от неговите обиколки, празненства и музикални сесии – общо стотици песни. Ахмад Захир е на всички места. Същевременно промоционалните му фотоси го демонстрират в стилната му алена кола или втренчен замечтано в пространството – един истински съвременния човек.

Ахмад Захир е роден в Лагман, източно от Кабул, през 1946 година, когато Афганистан е безспорна монархия, която опитва с нови и прогресивни хрумвания. Баща му Абдул Захир е правосъден доктор, а по-късно министър председател сред 1971 и 1972 г.; той е един от многото интелектуалци, които вземат участие в основаването на афганистанската конституция от 1964 година, която включва лимитирана парламентарна народна власт, всеобщо изборно право и законопроект за правата на всички. Това са времена на смяна – несигурни, само че вълнуващи – и надлежно те се отразяват от изкуството на страната и по-конкретно в песните на Ахмад Захир.

Той основава първата си група още в учебно заведение. Свири първо за фамилията и приятелите си, а по-късно се качва и на сцена пред аудитория – нещо нечувано за някой в неговата обществена позиция.

Псевдонимът „ Афганистанския Елвис “ стартира да му лепва, след като прави кавър на „ It’s Now or Never “ със лично интро с тъпан и тромпет. Но той всмуква вместо да имитира и слуша всичко. Това запознаване с нови стилове, езици и обичаи задвижва музикалната му одисея от поп и джаз до персийска лирика и типичен афганистански ритми. Той пее най-много на езиците на Афганистан – Дари и Пащу – само че също и на хинди и британски.

Има много истории за съчувствието на Ахмад Захир към хората в потребност. Той дава пари на гладните и поддържа всевъзможни обществени дела, като да вземем за пример, за подкрепяне на бедната общественост на сикхите. Някои от песните му отразяват обществените му опасения, напряко адресирани към изменчивата политика на неговото време, изключително след преврата от 1973 година, който смъкна монархията.

През април 1978 година положителните времена са забулени от кървава завивка, когато Комунистическата национална демократична партия на Афганистан завзе властта. Малко повече от година по-късно Ахмад Захир е мъртъв.

Когато новината за тази съдбовна автомобилна злополука стига до Кабул, за мнозина наподобява невероятно Ахмад Захир, толкоз изпълнен с живот човек, към този момент да го няма. Слуховете, че е бил погубен, стартират да се популяризират всеобщо и не престават и до през днешния ден: казусът в никакъв случай не е бил разследван и остава един от хилядите мистериозни смъртни случаи и изгубвания през този интервал. Десетки хиляди опечалени се явяват на погребението му, вървяха по улиците на столицата, плачеха и носеха цветя.

Шест месеца след гибелта му, Съветският съюз нахлува, сякаш за да донесе непоклатимост в страната. Вместо това нашествието довежда до 40 години кръвопролития, с което афганците живеят и до през днешния ден.

Какво можеше да се случи, в случай че Ахмад Захир беше жив? Може би щеше да се задържи в Кабул през комунистическите години, правейки компромисите, които вършат доста музиканти. Със сигурност не би могъл да оцелее измежду мразещите музиката талибани: едно от първите дейности на този режим след завладяването на Кабул през 1996 година е да взривят гроба му. Изглежда евентуално и да емигрира дружно с други афганистански музиканти в заточение на по-сигурно място, може би в Лос Анджелис или Лас Вегас, където геният му ще бъде оценен.