Може ли майката да провали живота на детето?
Мисля, че ролята на майката в живота на детето не е толкоз еднопосочно розова. Често тъкмо с майката са свързани най-силните детски контузии, страхове, комплекси, които по-късно отравят целия останал живот… Понякога общуването с майката носи просто щета и най-добре детето да бяга от такава майка колкото се може по-рано – зная доста почтени хора, които в ранната си младост са избягали от вкъщи, от своите майки. При това няма въобще подозрение, че майките им са ги обичали.
Нямам поради майките, които пият, които не хранят децата си, оставят ги в детски дом. Говоря за естествени майки, към които присъединявам и себе си.
Случвало ми се е да бъда на психически семинари, участници в които са главно майки. Не всяка публика е толкоз нападателна. Показателно е по какъв начин приказват за децата си: «То», «този», – надали не с злоба, като за нещо доста неприятно, дразнещо, което е спънка в живота. «Детето седи доста в интернет… какво да върша?» «Как какво? Режеш кабела!»
Ако би трябвало да съм обективна, би трябвало да загатна, че постоянно детето отвръща със същото. Учи се зле. Нагрубява. Затваря се в себе си. Взема опиати.
Готово е да бъде с който и да е, само че не и с майката. Да показа проблемите си със непряк човек, само че не и с майка си. Само майката да не знае, да не идва, да не досажда, да не изнудва, да не принуждава, да не ругае.
Майката е най-главният човек в живота. Майката има най-вече права над детето. Този факт ѝ дава правото да възпитава детето до дълбока напреднала възраст, да наскърбява, да досажда, да бъде дребнава, да мърмори, да унижава, да учи на живот, да му се наскърбява, в случай че не се държи, както би трябвало (а то постоянно се държи неподобаващо), да се меси в персоналния му живот, да разисква неудачните му избори (а той постоянно е неудачен), директно или индиректно да унищожава фамилията му, да скапва връзките с приятелите му, да лимитира свободата му.
Една млада жена, изтормозена от свекървата и виталните условия, споделяше: «Искам дете, с цел да имам нещо мое». А точно: своя територия, свое беззащитно дребосъче, което може безнаказано да мъчи и да си изкарва за всички житейски несправедливости.
Една образована и прилична майка на тригодишно дете идваше на психични съвещания. Тя знаеше, че нещо с нея не е наред. Работата е там, че непрекъснато биела детето грубо. И когато я попитаха за какво го прави, отговори: «Не мога да се откажа от това удоволствие». Друга майка, също прилична и добре образована, довела сина си до такова положение, че да се стряска, когато влиза при него. Просто трепвал и това е. От боязън. Да, тя го е била в миналото в детството. Но това е било от дълго време – той към този момент е на 18. Но продължава да се стряска, незнайно защо…
А какъв брой деца не могат умерено да слушат звука на майчиния глас! Не е значимо какво споделя, просто гласът е обвързван с нещо толкоз неприятно, че по-добре да си запуши ушите или да тръшне вратата.
Трябва ли да приказваме какво става с тези момчета, когато пораснат и стартират да търсят връзки с дами, а след това попълнят редиците на нуждаещите се от помощ? Както демонстрира практиката, за сина утвърждението на майката е доста по-значимо от утвърждението на бащата. И сериозното отношение на майката към сина по-късно се отразява тежко и по най-различен метод на живота му като мъж. Случва се и по този начин, че с всичките си дами, по един или различен метод, взема решение проблеми, основани от майката.
А нали всички сме сигурни, че обичаме нашите деца и им желаем единствено положителното?
И по тази причина се вълнуваме, направляваме, пляскаме, поучаваме. Какво друго е това, с изключение на обич? Нали любовта е цялостното притежание на другия, нали?
А нали ги раждаме, с цел да решим някакви свои проблеми? Трябва да осъществяваме майчинския инстинкт, от време на време употребявайки детето като оръдие за възмездие, за изнудване и операции или като отплата за женската незадоволеност.
Не сме отговорни за всичко това. Но и децата също.
Aвтор: Ирина Глусченко
