Минчо Минчев, в. Нова ЗораИма факти и думи, които многострадалната

Минчо Минчев, в. " Нова Зора "

Има обстоятелства и думи, които многострадалната българска памет не трябва да не помни. Неотдавна по съдбоносен за страната и нацията въпрос Конституционният съд попари очакванията на цялостен един народ и неговата религия, че като висша инстанция – страж на главния закон на страната, той ще отбрани безспорното право на суверена, прогласено от Конституцията. Всички чакахме Конституционният съд да се произнесе по един толкоз оспорван въпрос като влизането на България в Еврозоната, само че той не зачете волята на над 600 000 български жители, взели участие в самодейността на партия „ Възраждане “, които с подписите си удостовериха, че упорстват за референдум по отношение на ориста на българската национална валута.

Не стана ясно - макар безапелационни формулировки, заради каква причина бе взето неговото незаслужено решение за референдума.

Дали тъй като магистратите считат, както съобщи преди време Левон Хампарцумян, че тези над половин милион български жители са „ необразовано простолюдие, което страда от хронична носталгия по социализма и неговото мнение не би трябвало да се взема под внимание “, или тъй като Конституционен съд е получил хабер от място, на което не може да се откаже.

Така или другояче, премахването на националната валута е следващ прям стадий от доунищожаването на националния суверенитет на България, част от оня проект, в който, както ни твърдят осведомени, става дума за опит по унищожаването на една национална страна посредством личните й институции, подвластни на финансово-политическия инструментариум на новия международен ред: Международния валутен фонд, Европейската централна банка и Световната банка. А обезсилването и обезличаването на България и превръщането й в протекторат, подвластен на висшата власт на Интернационала на наднационалните банкстери, е нужният стадий преди цялостното предписание със ориста на народа й и територията, която той обитава от епохи.

Собствеността на упоменатите институции, както и пътят на тяхното основаване, е територия, която от дълго време съзнателно е недовиждана и показно неинтересна на медиите под надзор. Само непоправими и непримирими характери като Ноам Чомски, Джон Пилджър, Александър Зиновиев, Майкъл Паренти и още неколцина се осмеляват да надникнат в дълбоките секрети на „ дълбоката страна “, която е толкоз уверена в своето всемогъщество, че даже очевидните дейности, които осветяват нейните планове, са резюлирани постоянно като доктрина на конспирацията.

Както е известно обаче, обстоятелствата са настойчиво нещо.

Навремето Натан Ротшилд да вземем за пример е дефинирал най-точно визията за същинския държател: „ Не е значимо кой стои на престола на една страна – казвал той, – значимото е кой печата парите й. “ И преодоляването на централните банки посредством промени, войни и революции към този момент над 200 години е формулата за постъпателното завземане на суверенитета на нации и страни.

Златолюспестата анаконда на капитала през Венеция, Амстердам, Лондон стига и до Американския континент.

Още преди подписването на Конституцията на 31.12.1781 година Конгресът на конфедерацията взема решение за основаването на банката на Северна Америка. Инициатор и осъществител на концепцията е Робърт Морис. Днешните студенти по икономикс вероятно знаят, че това е името на дълготраен сенатор от Пенсилвания, който има за прототип Банк ъф Ингланд.

Банката е отворена на 7.1.1782 година, само че е просъществувала напълно малко – единствено 2 години. Нейната активност е била прекъсната поради избухналата „ ненадейно “ инфлация и основно поради измамите, породени от основаването на тогавашните „ биткойни “ – наречени „ декретирани пари “. Нещо изключително значимо: частните притежатели на капитала на банката са владеели 80% от него.

Останалите 20% са били благосъстоятелност на федералното държавно управление.

Изследователите настояват, че от юридическите архиви ясно се вижда следата, която потвърждава, че империята Ротшилд е в основата на основаната финансова колизия. Един от честните мъже на Америка, чийто лик и през днешния ден стои на банкнотите от 100 $, е Томас Джеферсън, трети президент на Съединени американски щати. Той е и първият общественик, осъзнал, че преодоляването на Централната банка от частни лица би ги трансформирало в същинските господари на страната.

Твърде показателно е неговото писмо до Джон Тейлър, десетия президент на Съединени американски щати: „ Искрено имам вяра, написа той, че банковите институции са по-опасни от постоянните войски и че правилото на харчене на пари, които би трябвало да изплаща потомството, е единствено шикалкавене по отношение на бъднините в по-широк мащаб. “ И по нататък: „ Те към този момент сътвориха парична аристокрация… Емитиращата власт би трябвало да се отнеме от банките и да се върне на хората. На тях тя принадлежи по право. “

На това място Асен Василев би трябвало да отговори какво с изключение на измамнически схеми е учил в ПУЦ-а за еничари в Харвард? И накъде в бездната тика бъдещето на България?

Този въпрос, насочен към един от основните шмекери, не е лирическо оттегляне на създателя и читателят би трябвало да го възприема като опит за приземяване в днешния български ден, в който пред очите ни протича доунищожаването и поробването за безконечни времена на нашето Отечество.

Но да продължим с въпросите: Дали се досеща Василев кому принадлежи прозрението, че издаденият народен дълг е благоприятен за нацията? И той надали инцидентно повтаря тази безнравствена формула, тъй като тя е едно от тайните, само че най-ефикасни оръжия на упоменатата нагоре династия, тествана още в първото американско държавно управление на един от най-прославените президенти на Съединени американски щати – Джордж Вашингтон. Той назначил на служба секретар по финансите един чаровник, някой си Александър Хамилтън, който със характерните средства и причини на един любимец съумял да убеди президента да сътвори с декрет от 25 февруари 1791 година първата обединена частна банка под названието „ Първа банка на Съединените щати “.

Разписаният контракт бил за 20 години и той бил спазен, само че не бил възобновен, тъй като частните акционери, с цел да завоюват баснословни облаги, постигнали това посредством отпечатването на „ отчасти аварийни “ банкноти, което безусловно одрало кожата на средностатистическия американец. Важната в тази ситуация е думата „ аварийна “, на която занапред й предстояло да утвърждава своите завоевания. И по този начин повече от 200 години.

Още няколко думи за тази прелюбопитна история. Когато през 1811 година Американският конгрес отказал подновяването на периода, избран със упоменатия 20-годишен контракт, небезизвестният финансов княз, упоменат към този момент от нас - Натан Ротшилд, заявил своя ултиматум: „ Или патентът ще бъде възобновен, или Съединени американски щати ще бъдат хвърлени в най-разрушителната война “. Неговият яд от гордия отвод на държавното управление на Съединени американски щати оставил като удостоверение в историята безапелационната му заповед: „ Натикайте тези провинциалисти в остарелия им статут на колонии. “ И войната не закъсняла. Четвъртият президент на Съединени американски щати Джеймс Мадисън /1808-1817/ бил заставен да разгласи война на Англия. Причината била, че остарялата добра госпожа като владетелка на моретата наложила по отношение на рекомендацията на Ротшилд ограничение на американската търговия по море. Бушуващата война и нейните големи разноски обаче принудили въпреки всичко държавното управление да извърши ултиматума на финансовия княз. В резултат на което войната била прекъсната, а във Филаделфия била основана Втората банка на Съединени американски щати /1816 г./, чиято подавляващата част от капитала още веднъж бил владеене на частни лица.

И по този начин всякога, когато държавното управление е отказвало да възобнови лиценза на Централната банка с преобладаващо частно присъединяване, следвала недвусмислена опасност за война или за ликвидиране, какъвто е казусът с Андрю Джаксън, седмия президент на Съединени американски щати. Като се позовал на Конституцията, той постановил, че само Конгресът на Съединени американски щати е в правото си да емитира пари в задоволителни количества и че такова право няма никой различен. Джаксън отишъл и по-нататък - нарекъл банкерите „ тайфа крадци “. Той бил същински родолюбец, само че това му качество било безусловно противопоказно на желанията на финансовия Молох – господин Ротшилд. Последвали два опита за убийството на Джаксън. Следствието обаче изкарало атентатора, комуто на 30 януари 1835 година засекли и двата револвера, за неуравновесен, а признанието му, че е бил във връзка със „ силите в Европа “, оповестили за бълнувания на вманиачен. Какво ли не вършат парите на Ротшилд, какви ли следи не изтриват!

Президентът Джаксън обобщил: „ Банката се пробва да ме убие, само че ще я убия аз. “ И в действителност договорът изминал през 1836 година и до 1913 година не бил възобновен.
Особено забавно е свидетелството, оставено от неговия предшественик – шестия президент на Съединени американски щати Джон Адамс /1825-1829/. „ Винаги съм се отвращавал, написа той, гнуся се и ще не преставам да се гнуся от цялата ни банкова система… Всяка банка с рабат от цената, всяка банка, на която би трябвало да се заплаща рента или да се извлича някаква облага от заемодателя, е елементарна корупция. Това е облагане на обществеността за богатството и облагата на човеци. “

Какво мислите се е случило в годините сред 1836 и 1913? През 1845 година? Преди своята кончина Андрю Джаксън декларирал, че най-голямото му достижение в живота била успеха над банката: „ I killed The Bank. “ В идващите 70 година обаче независимостта на така наречен централни банки е била размивана и ерозирана до цялостното лишаване на финансовия суверенитет на страните, които те са представлявали. Това стана изключително явно и към този момент даже не се прикрива след 1991 година, когато и епохата Съюз на съветските социалистически републики изтече в историята. През тези малко над 70 година обаче са се случили доста събития. Погинали са четири империи и сред тях - най-ненавистната за князете на капитала – Руската империя. Бушували са две горещи международни войни и са се случили капитулациите в Малта след Първата студена война. Преди тях поради съпротивата против пълзящата власт на банксерите в свободолюбива Америка пламва пожарът на войната сред Севера и Юга. Каквито и претекстове да акцентират историци и откриватели за нея, неназованата причина е една: отводът на американските държавни управления да дават правото на издаване на паричните средства на глутницата частни банкери. Много могъщи мъже на Америка са заплатили с най-скъпото за своето противоречие с политиката на централизация на властта – картела на банксерите. През 1865 година, малко преди да бъде погубен на 14 април, Ейбрахам Линкълн декларирал пред американските конгресмени: „ Аз имам двама огромни врагове – армията на Юга, която е начело, против мен, и финансовите институции в тила. От двата този, който е в тила, е моят максимален зложелател. “

Вече в наши дни, години след Бретън-Уудските съглашения, аварийна валута на страните е доларът, а златният им запас е „ на предпазване “ във Форт Нокс.

На 22 ноември 1963 година бе убит 35-ият президент на Съединени американски щати - Джон Кенеди. Тази гибел, на която бяхме очевидци, потресе света и нейното ехтене не затихва и до през днешния ден. Стотици са версиите, филмите, анкетите за това по какъв начин е бил осъществен атентатът и кои са причинителите. Не е назовавана в никакъв случай обаче същинската причина за убийството на Джон Кенеди. И всеки опит следствието да бъде ориентирано в тази посока е бил осуетяван. Не се потегля нито след изразеното от президента Кенеди отрицание на Общото съглашение за митата и търговията, нито по следите на невиждания факт за напечатаните по негова заповед долари, на които е изписано, че са издадени не от Федералния запас на Съединени американски щати, а от американската страна. Вездесъщата комисия „ Уорън “ обаче заключава, че килърът е Ли Харви Осуалд, убит два дни след атентата в Далас от Джак Руби, притежател на нощен клуб.

Много място отделихме за тази трагична история, спекулациите с която не стихват и до през днешния ден. Пишат се книги, основават се филми, спори се за броя на съдбовните изстрели, лишили живота на един преуспяващ политик, с чиято гибел светът се върна в коловоза на войната – изначало студена, с обособени припламвания на районни военни конфликти, и последователно все по-гореща и все по-неотвратима. Остава обаче някак незачетен фактът, че всеки, който се е опитвал да посегне на всемогъществото на $, е завършвал трагично. Садам Хюсеин бе обесен в пандиза на разбомбения преди този момент Багдад, Моамар Кадафи се срещна с отвратителния облик на своята крах, измъкнат от една канализация. Централните банки към този момент от дълго време са подвластни на финансовите правила, правила и цели, на неоглобализма и неговите мощни оръжия – МВФ, ЕЦБ и Световната банка. Дори в Русия Набиулина наподобява към момента непоклатима.

Но дали ще е все по този начин? В Казан на срещата на 36 страни и 6 интернационалните организации бе заявена нуждата от равноправна система, в която никой да няма преимущество пред другите. Звучи привлекателно и даже обещаващо. Но както споделя народът - парен каша духа. А ние задачите сме изгорени и отново не свикнахме да го вършим. Това още Левски го е забелязал. Сега натискаме да влизаме в Еврозоната, където сякаш не желаят да ни одобряват, тъй като било имало „ правила и правила “. Забравихме каква попара сърбахме, откакто приехме да бъдем подвластни на МВФ, където сякаш щяхме да сме част от свободния и благоденстващ свят.

Костадин Чакъров, някогашен консултант на Людмила Живкова и Тодор Живков, светла му памет, ми е разказвал след една моя поредна публикация, заклеймяваща перестроечните безродници, по какъв начин Андрей Луканов е кършил ръце, тюхкал се бил, тъй като след влизането на България в МВФ заеми може да получаваш, само че само под изискване, че ще изпълниш избраните от институцията условия. А всички те, споделяше Чакъров, източваха къде капка по капка първоначално, къде галон по галон икономическата кръв на страната. И като видя, че няма заеми, а падежите на заплащанията излизат, „ Андрей разгласи мораториума по държавния дълг “.

Както се споделя, да го съжалиш разсипника, пуснал в кошарата вълците на „ Отворено общество “ и МВФ.

От друга страна, в случай че се върнем обратно към историята, самите Съединени щати се съпротивляват - къде сполучливо къде не, на валяка на финансовите банкстери. И това в продължение на повече от два века. Или до цялостното изчистване на достоверните патриоти като Андрю Джаксън, който съумял преди време да „ отреже главата на финансовата ламя “. Нещо повече – съумял даже да изплати националния дълг на Съединени американски щати. И всичко това е било реализирано до оня тъмен ден за бъдещето на света през декември 1913 година, когато президентът Удроу Уилсън подписва основаването на Федералния запас – консорциум от 13 частни банки, след който се начева интервалът на историята на Съединени американски щати като страна, подвластна на „ дълбоката страна “ и нейния инструментариум за реализиране на проектите за международно владичество. Периодично обаче банксерите не не помнят да припомнят „ кой кара влака “ и по тази причина редуват интервали на благополучие с интервали на рецесии и съсипия.

Съвсем нямах желание да разказвам отново историята на тази велика страна - Съединени американски щати, с цел да обезпеча изказванията си с неопровержимата нужда за случая. Но е задоволително единствено да си напомним механизмите, довели до Великата меланхолия, преобяснените и сякаш изследвани в дълбочина аргументи за дребни и огромни войни, в това число и двете международни. В тях не са значими мотивите, нито сраженията даже, нито просто човешките очаквания и премеждия. Важна е само пружината, която направлява и движи историята в неутолимия блян да бъде гарантиран гладът за запаси, които, заграбени от спечелилия, обезпечават непоклатимата власт на капитала.

Съдбата на нации и страни няма никакво значение. Предизвикването на национални рецесии и съсипването на стопански системи единствено уголемява ловните полета на международните финансови вълци. След Втората международна война, след одобряване на хегемонията на $ със упоменатата Бретън-Уудска система и изключително след премахването на неговия златен стандарт, печатницата на Федералния запас работи без отдих. Мътната река от долари опустошава всичко по пътя си - държавни управления, идеологии, въздигане и налагане на диктатури, одобряване на елити и прочие. По подигравка на случая обаче Съединени американски щати се оказват още веднъж в заложените мрежи за озаптяване, които са олицетворени от техния колосален вътрешен дълг, измерван в трилиони. И дано не звучи светотатствено, само че в този смисъл Съединени американски щати е най-лишената от свободен народен избор страна. Пълна заблуда и пропагандна димка е, че тяхната администрация може да води политика отвън обрисуваната от глутницата на банксерския Интернационал. Същия, който не се задоволи единствено с нейното преодоляване, а посегна и сполучи в преодоляването на Европа, и по-точно на институцията на национална страна. Затова бе основана и Обединена Европа, което неимоверно улеснява желанията, етикетирани като политика на Съединени американски щати, до момента в който Съединени американски щати в това време от дълго време са превърнати единствено в инструмент на налагането на тези планове.

Особено значимо средство за тяхното реализиране се оказа основаната за тази цел паралелна, сякаш самостоятелна от $, валута – еврото. Което всъщност е римейк на обсебването на самите Съединени американски щати след 1913 година, когато банкстерите овладяха паричния суверенитет на страната. Оттогава до през днешния ден историята единствено удостоверява формулата на цитирания неколкократно Натан Ротшилд, че не е значимо кой стои на престола, значимото е кой печата парите.

Само след няколко дни е най-голямото шоу на Америка – изборът на президент. И в него няма изключително значение кой ще бъде спечелилият – Тръмп или Харис. Съдбата на Европа и в двата случая е ясна. Потенциалът на Европейски Съюз все по този начин ще продължи да бъде обезсилван, до момента в който най-после изтече в канализацията на историята в едно със славата и могъществото на цяла дузина някогашни велики страни, определящи до неотдавна политиката на света. От материалното завещание и от креативния капацитет на Стара Европа е планувано съвсем нищо да не бъде изгубено. То просто ще пресече Океана и като една мощна Мисисипи на интелекта, уменията и качествата ще се изсипе в кръвната система на така наречен англосаксонски свят, с цел да утвърди неговото ядро и да остави на европейските нации разрухата. Засега единствената дестинация на за нейното следващо избавление ще бъде отново Русия, която съгласно стиха на Аполинер „ се бори на границата сред предишното и бъдещето “.

Ние, българите, за следващ път успяхме да станем съвсем нейни врагове. Ако успеем обаче да устоим на натиска да се намесим и по-надълбоко във войната против нея и в случай че българският лев бъде избавен, към момента ще има някаква избавителна сламка за народа ни. А както е известно още от памтивека, удавникът се хваща и за нея.