Минаваше два след полунощ. Меките лунни лъчи огряха дивана, на

Минаваше два след среднощ. Меките лунни лъчи огряха дивана, на който всекидневно стояха пациентите ми. Сега там нямаше никого, с изключение на призрака на една несподелена обич.
Тя се споделяше Елица и беше нежна тъкмо като името си. Когато за първи път я видях, си помислих, че е следващата изгубена душа, потърсила помощта ми, с цел да възвърне психическото си равновесие. Търпеливо изслушах монолога й, без да се задълбавам в проблемите й. В мозъка ми се въртеше по какъв начин ще мине срещата с родителите на актуалната ми другарка. Със сигурност щях да ги впечатля – богат, с приятна осанка и най-много с сполучлива процедура на дълготраен психотерапевт. Докато се чудех какъв подарък да им избера, осъзнах, че Елица беше млъкнала. Погледнах я и видях, че е вперила взор в дребната цветна градинка пред кабинета ми. За къс миг изпитах позор, че изпуснах монолога й, само че след това си споделих мислено, че няма никакво значение: в последна сметка всичките ми пациенти са идентични. Усетила, че я следя, момичето постепенно обърна глава към мен. Любезно й насрочих час за няколко дни по-късно и изчаках да напусне кабинета ми.

Нямах самообладание да се срещна с обичаната си. Вечерята с околните й беше идеална, фамилията й се отнесе доста добре с мен, казано в резюме – всичко мина по проект.
Почти бях не запомнил за Елица, когато тя още веднъж почука на вратата на кабинета ми. В ръцете си носеше дребна саксия с цвете. Вместо да поздрави, момичето сподели: „ Вземете, за разлика от градинката ви в тази стая е тъмно. Нека и тук влезе лъч светлина. “ Поех цветето и малко благодарих. На тази терапия съзнанието ми не беше заангажирано със странични мисли и съумях да й обърна повече внимание, в сравнение с предходния път. Елица беше претърпяла тежък бракоразвод, който унищожил нежната й душeвност. Омъжила се прекомерно млада, едвам на 21, за дългогодишния си другар. За страдание няколко месеца по-късно брачният партньор й изневерил с нейна близка родственик.

Била склонна да му елементарни, само че той я напуснал с думите, че бракът им е огромна неточност. След раздялата Елица изпаднала в меланхолия, не можела да прави ежедневните си действия, пробвала се даже да посегне на живота си и точно това я довело при мен. Не съм от хората, които разрешават персоналните драми на пациентите да ми се отразят, само че този път нещо в изповедта докосна душата ми. Слушах я и си мислех какво ли е да те нарани индивидът, който е всичко за теб. Какво ли е да предадеш любовта? Гледах дребната й фигура по какъв начин стои свита и неуверена на дивана и изпитах надълбоко страдание към нея. В идващия миг пожелах да направя всичко допустимо, с цел да я измъкна от това положение.
Още три месеца Елица идваше на сеанси. Всеки път говореше за възприятията си и страстите, които бушуваха в сърцето й. Има два вида дами: едните изсмукват и последната ти капка живец, а вторите желаят просто да обичат и да бъдат обичани. Тя беше от вторите. Не знам по кое време започнах да виждам на нея по друг метод.

Нямах самообладание вратата да се отвори и нежната ми пациентка да влезе в кабинета. Разговорите ни ми разкриваха различен свят, в който царуваше само любовта. С времето Елица съумя да преодолее депресията и да си върне душевното успокоение. От една страна, се радвах, само че – от друга – знаех, че доста скоро няма да има потребност от мен. А мисълта, че повече няма да пропадам в искрящите й сини очи, ме караше да изпитвам болежка. Бях влюбен в своята плаха пациентка. Чувствата ми стигнаха до такава степен, че след трагичен диалог жестоко прекратих връзките си с приятелката ми. Като доктор си давах сметка, че действам непрофесионално, само че като мъж желаех единствено да чувам напевния глас на Елица.
И не щеш ли настъпи денят, от който се опасявах. Напразно я търсех в дребната си цветна градина пред кабинета, час по час поглеждах през прозореца, ослушвах се за стъпките й.

Времето като че ли спря. Почувствах се празен, отпаднал, обезверен. Укорявах се, че не я задържах още, укорявах се даже, че я излекувах… Загубих сън и успокоение. Въпреки че осъзнавах в какво неуместно състояние съм попаднал, нямах силата да управлявам страстите си. Заставах пред огледалото, поглеждах се и тъжно мислех, че аз – лекарят, оказал помощ на не един или двама, в този момент самичък нуждая се от помощ.
Изминаха още два месеца. Два месеца, през които тя не ми излизаше от мозъка. Лятото си потегли и настъпи есента. Една вечер, когато си тръгвах от работа, видях някакъв контур да стои с тил към мен в градината. За да предупредя за наличието си, безшумно се изкашлях. Силуетът се обърна и сърцето ми прескочи с няколко такта. Въпреки че беше мрачно, усетих, че е тя. Оказах се прав. Щом ме видя, Елица меланхолично сподели:

„ Колко е тъжна есента. Красива е, само че тъжна. Всичко е потънало в дълбока тишина и единствено свистенето напразно се чува. Вече я няма песента на птичките, даже и цветята умират. Знаеш ли за какво? Защото я няма любовта. Кажи ми, докторе, в случай че някой ти е излекувал сърцето, което различен е разрушил, имаш ли право да го обичаш? Ако този някой ти е върнал желанието за живот, можеш ли да го помолиш да бъде с теб вечно? Редно ли е? “ От гърдите ми се изтръгна дълбока въздишка. С твърди крачки приближих към нея, хванах я за ръката и бурно отговорих: „ А може би и ти си всичко за този някой и той от дълго време копнее да чуе това! “ Два часа по-късно, когато меките лунни лъчи още веднъж огряха кабинета ми, на дивана стоеше не призракът на несподелената обич, а голото тяло на моята същинска и така мечтана обичана.
Влюбеният лекар
Инфо: Лична драма