Как скочих с парашут
Миналото лято се сбъдна най-голямата ми фантазия – да хвърча с парапланер. Докато търсех информация за парапланера, попаднах и на парашутните скокове. Много желаех да скачам – все си споделях: „ Следващата събота и неделя ще го направя ”. Една събота взех решение: стига съм отлагала! Очаквах, че ще ме е боязън.
Избрах тандемен скок: с цел да скачаш самичък, би трябвало да минеш подготвителен курс. Едно симпатично момиче ми изясни какво би трябвало да върша, а аз нямах самообладание да се качим в самолетчето и да излетим.
В самолета сте ти и инструкторът, с който скачате (могат да се качат до четирима). Издигаме се на 3500 метра.
С нас беше и едно момче – парашутист, който скочи от 1000 метра. Като се отваря вратата, шумът е доста мощен. Би трябвало да се уплашиш от този звук – изключително човек като мен, който в никакъв случай не е скачал. Заставаш зад инструктора, дават ти две минути, с цел да се приготвиш.
Момичето, което ме инструктираше, обясняваше, че постоянно има един миг, в който си казваш: „ О, боже, какво върша? ”. При мен го нямаше: представях си по-скоро какво ще е удоволствието. То е несравнимо. Това, което си представях, беше умножено по... доста.
Свободното рухване е към минута – гледаш надолу и чувството те опиянява. Не може да се опише. Не си в положение да мислиш. В идващия миг усещаш по какъв начин нещо те придърпва – парашутът се отваря и стартира едно реене. Приличаше малко на летенето с парапланер. Инструкторът ми даде въжетата да се въртя, накъдето желая. Скокът е към 10 минути. Когато се приземих, първото нещо, което си помислих, е, че желая отново. Искам да изкарам курсовете и да скачам сама.
При тандемния скок отговорността е върху индивида, с който летиш, той управлява обстановката. А чувството за надзор в тези неща е доста значимо, то ти носи голямо задоволство дружно с вътрешното чувство, че си преодолял страха. Другото е химията в мозъка, хормоните на щастието те държат дълго време. След скока цяла седмица бях ухилена до уши, не можех да приказвам за нищо друго, не можех да мисля за нещо друго – бях доста, доста щастлива.
Мария Димитрова
