Миналото е изключително комфортно място, малък оазис, затвор“, в който

Миналото е извънредно удобно място, дребен оазис, „ затвор “, в който всичко ни е познато. И даже да не е по този начин красиво, даже да има неща, които ни тормозят, убиват като стегната обувка, ние продължаваме да сме там, тъй като ни е познато. Хората се опасяват от непознатото, по тази причина от време на време избират „ пандиза “ на познатото злощастие спрямо непознатото. Оттам идва това преекспониране на предишното. То е спокоен палач.
Това сподели пред БНР писателят и стихотворец Мария Лалева.

„ Винаги съм вярвала, че предишното понатежава, когато му даваш прекомерна стойност. Може би би трябвало да му дадем толкоз стойност, колкото е нужна, без да го преекспонираме, без то наложително да бъде това нещо, на което да стъпим, с цел да продължим напред. “

Ние не сме нашето минало, а нашето настояще, уверена е Мария Лалева.

„ За да можеш да продължиш напред, трябват няколко дози храброст. Много повече храброст е нужна, с цел да кажеш коя част от предишното не си ти самият. Можеш да вземеш от него тази част, която след прекрасен разбор и почтен диалог със себе си, можеш да кажеш – аз бях тогава най-близо до моята визия за това коя е хубавата част от мен, желая да я взема и да продължа. Миналото е една фантазия, както и бъдещето, само че до момента в който бъдещето е въпрос на избор, предишното е само въпрос на разбор – от кое място съм минал и не съм бил аз, къде съм бил в действителност аз. “, споделя още писателят.

Според Лалева от миналите два разнообразни месеца на изолираност и ограничавания можем да вземем „ чувството, че не ни би трябвало толкоз доста, колкото преди имахме, с цел да се усещаме добре и в равновесие “. Лалева вижда в пандемията и изолацията повече позитиви.

„ Негативите са обществени, стопански, само че, както споделяше моят татко – неща, които се оправят с пари и труд, не са проблем. Има нещо доста по-важно: индивидът имаше потребност да спре и да се вгледа в себе си и в личните си избори – в това кой е, с кого живее, какво работи, кое му липсва от оня свят, който по някакви аргументи ни беше неразрешен да го живеем два месеца. “

Равновесието сред материалното, консуматорското в нас, и духовното, е доста нарушено, счита Мария Лалева, съгласно която тези два месеца са ни били нужни, с цел да се сетим, че сме „ доста повече от едни тела и едни рационални кутии, които имаме в главата си “.

Има един немилостив закон на смяната – нито една заран не се събуждаш същият като предния ден. Има неща – движимости, усеща, мемоари, които имат сантиментална стойност и са ти благи. Но с цел да нахлуе нещо ново и да обновиш себе си, би трябвало да изхвърлиш нещо, да освободиш място, споделя Мария Лалева.

„ И в случай че усещаш, че доста те спъва нещо – остарялата ваза, остарялата печка, споменът за някого, това ти предизвиква болежка, тежи, а искаш да вървиш нагоре, би трябвало да хвърлиш непотребния товар, да олекнеш. За да се разшириш, би трябвало да разчистиш. Затова споделям, че човек има най-важната задача първо да приказва със себе си, първо да разчисти в себе си, да е почтен със себе си, да почита себе си. Тогава може да опита да почита и да бъде почтен с останалия свят, с другите хора. И тогава се усеща по-свързан. Разчистването е наложителен развой, когато си приел, че искаш да се развиваш. “

Мария Лалева има изключително схващане за пресечната точка сред нещото, наречено орис или съдба и свободната воля и личните старания. „ Там, където има орис, би трябвало да се научим на примирение. Смирението не значи примирие. Смирението значи да приемеш избрани ограничавания, избрани неща, през които би трябвало да минеш, а свободната воля е по какъв начин ще минеш. “