Плажният дневник на една кифла: Мило дневниче, чукнах 483 лайка
Мило дневниче,
Ето, че най-сетне и аз дойдох на морето и аз малко отмора да си дам. От толкоз боричкане във фитнеса в името на съвършената фотография за инстаграм за малко да не помни, че е пристигнало време да сменя и профилната си във фейсбук. Целта е тази година да чукна най-малко 483 лайка във фейсбук, един батко с най-малко Мерцедес с Бургаска регистрация и една морска разходка най-малко с моторна лодка (а за какво не и яхта).
Ден 1
Слънчево е. Много по-горещо, в сравнение с ми се желае, само че в името на съвършения загар би трябвало да устоя.
Събудихме се рано с Марина, само че да се подготвиш за плажа се оказа не толкоз лесна задача. Надянахме банските и седнахме пред огледалата (изрично потърсихме стая с най-малко 2 огледала като изключим това в банята). Цял час се мъчихме да разплитаме и изправяме екстеншъните, че от пътуването в торбичка се бяха смачкали. Накрая се сетихме, че можем да използваме ютията и работата взе, че се получи.
Когато стигнахме до плажа към този момент минаваше 11:30. Там имаше прекалено много хора, само че някак успяхме да се вместим. Двата пъти фитнес седмично се оказаха в наша изгода. „ Спокойно, бе, муци, доста хора значат доста огромен късмет да срещнем своите Ромеовци още през днешния ден. “ -окуражаваше ме Марина, само че аз бях скептична.
След час стана толкоз топло, че взех да се тормозя силиконът в гърдите ми да не е почнал да се топи. Хванах си чантата и се прибрах в стаята да дремя. Там беше безвредно – имаше климатик.
Ден 2
Нямах време да пиша нощес. Вечерта продължи до сутринта. Отидохме в най-известната дискотека в града. Там срещнахме двама изключително благи мъже. Бяха малко ниски, само че обиколката на гърбовете им всяваше задоволителен почит, че да се усещаме сигурни и предпазени през довечера. Като същински кавалери поеха безусловно цялата сметка за вечерта. Вечерта завърши, несъмнено, в един от огромните хотели в града. Не съумях да схвана доста за тях – споделиха, че имат извънредно значима и доходоносна работа, която обаче била прекомерно комплицирана за пояснение и щяло да ни доскучее. Личеше им от надалеч, че са съществени.
Когато се разсъниха, моят красавец не беше в стаята. На възглавницата до себе си имах оставени пари и записка, на която пишеше: „ Да се почерпиш. “. Щедър беше тоя мъж, личеше от километри. Щастлива се приведох небрежно във тип и се насочих към квартирата ни с Марина. Цял ден си разправяхме какво се беше случвало в часовете, в които сме били в прилежащи стаи. От дума на дума с смут установихме, че някъде сред почерпките и веселията, сме не запомнили да заменяем контакт с нашите нови обичани мъже. Ами в този момент? Какво да вършим? Без изключително съмнение взехме решение, че същата вечер ще отидем в същото заведение. Може би и те ще ни потърсят там.
Ден 3
Чакахме, оглеждахме се…от нашите мъже нямаше и диря. Тъкмо се бяхме отчаяли и към мен се приближи висок наедрял мъж. Заговорихме се, Марина остана някъде откъм гърба може би да чака някой от нашите да се появи, не знам. Тя към този момент нямаше значение за мен. На четвъртото пиво ми стана ясно, че си имам работа с в действителност сериозен мъж със съществени благоприятни условия. Тогава той предложи да ме повози, тъй като градът бил по-красив нощем. Така се озовахме пред голям черен джип. В този миг мъжът от предната вечер изгуби всякакво значение за мен – в моите очи той към този момент беше лекомислен на ниска цена позьор.
На сутринта не бях зарязана, а в противен случай – очакваше ме голямо плато плодове с шампанско. Добър мъж беше тоя. Не след дълго започнахме да си приказваме на „ коте “ и „ мечо “.
Ден 4
Мечо се оказа притежател на яхта. Невероятен е. Качи ме на нея и през целия ден плавахме. Беше се погрижил, несъмнено, да имаме огромно многообразие от безценен алкохол и хубави морски блага. За два дни ми направи повече дарове, в сравнение с оня шушумига със стоте лв. от първата вечер щеше да ми направи за цяла година. Много съм щастлива. Но по какъв начин да му кажа, че…утре си тръгвам…
Ден 5
Раздялата с Мечо не беше лесна след тази дълга връзка, само че все пак…поживях си, не може да се отхвърли. И аз съм човек. Докато ме е нямало Марина била с някакъв локален, който твърдял, че е наследник на притежател на огромен ресторант тук в града. Не й подарил нищо. Е, аз си потеглям от тук с нови обици, перли и красиви мемоари. Надеждата ми е върната – на света са останали същински мъже, които знаят по какъв начин да се погрижат за една жена. Време е да се качим на влака и да се прибираме на Софията. Първо ще минем през родното село, несъмнено, да забележим мама и татьо какви ги правят. А после…ще измислим по какъв начин да поканя Мечо в общежитието. Дори и да не се получи, значимото е, че задачите ми за лятото бяха изцяло реализирани и мога самоуверено да кажа: Щастлива съм!
Автор: Габриела Михайлова
Инфо: sofialive
