Искаш истината? Ще можеш ли да понесеш страданието?!
Мили злобари, прочетете го. А аз ще пиша и ще продължа да описвам, пък който има сетива – ще разбере
„ Много добре разбирам написаното. Другарката Робева “просто разказва”. Избирателно. Конюнкурно. Тенденциозно. Цинично. Тя просто прави “аналогии”. Просвещава. Това не е вест. Войната в Украйна Е обаче! “ – откъс от един злобар.
Навремето имаше театрална режисура с названието „ Я, какъв брой макове? “
Тези дни, хвърляйки взор върху реакциите във фейсбук, във връзка на разнообразни изявления, в главата ми натрапчиво се върти /дали по прилика?/ “Я, какъв брой злобари? “. Влязох в Google, с цел да уточня, за себе си, тълкуванието на чуждицата. Това открих /чужд. Англ.) човек, който ненавижда едно, няколко неща или всичко към себе си…. Българският език към момента не има публично такава дума… “/ Това ме накара да подвигна глава, да изправя тил и да си кажа - „ Робева, има бъдеще народ, в чийто език не съществува сходна дума… “ И тогава пред мен изплува Вазовото „ Език заветен на моите предци “
Мили злобари, прочетете го.
А аз ще пиша и ще продължа да описвам, пък който има сетива - ще разбере. На другите не мога да оказа помощ. Ще приказвам истината, тъй като по този начин ме е учила моята майка, потомка на македонски бежанци, които тогава се определяли, като българи…
Не пиша за извратеняци, чиито мухлясали мозъци, могат да родят мисълта, че правейки аналогии, изразявайки тъгата си към всички почтени жертви на войните по света, не съчувствам и пренебрегвам войната в Украйна?! Или че извинявам, чиято и да е агресия… Ако не са схванали, какво желая да кажа, говорейки за спорта, какъвто съм го правила и в чийто смисъл съм вярвала, дано не четат…
През 1989г., когато управлението на НО, бяхме подали оставки, в символ на митинг против избрани дейности на БФХГ, когато по разпореждане на Централен комитет на Българска комунистическа партия, бе извършено шестмесечно следствие и седмица преди СП в Сараево, бях отстранена от тима - все пак отпътувах... Неакредитирана и отвън Българската делегация… В Сараево ме посрещнаха сътрудниците от Югославската федерация. Акредитираха ме и ми дадоха опция да изведа Българския НО. Няма да встъпвам в детайлности, по какъв начин от българска страна, бе направено всичко допустимо тимът да бъде провален… Защо? Това е тематика за различен диалог. Само ще загатна за невероятната поддръжка, която получихме от публиката в Сараево и в персонален проект от сътрудниците ми… Никога няма да не помни, грейналото лице на доброволеца – охранител, който съвсем в възторг крещеше „ Нешка, пръви сте, пръви!!! Рускине са упущиле чуняве “ /изпуснали бухалките/ Изпитвам вътрешна опозиция и отвращение да описвам за всичко, което бе квалифицирано и за благополучие, единствено до някъде осъществено, от моята страна, за неуспеха на тима, единствено тъй като го идентифицираха с мен?! В оня миг политическото ръководство в България, ме бе оповестило за враг… И още какъв брой пъти след това…?!
Спомням си късата разходка, след СП, в един прелестен град, какъвто бе Сараево, както си припомням и руините, в които бе трансфорат, поради великосръбските щения и национализъм на Милошевич… Народи, живели години дружно, бяха разграничени и превърнати във непримирими врагове…
Не съчувствам - остро съдя най- злокачественото образувание, от което е болен актуалния свят, наречено шовинизъм, в цялото му терминологично разнообразие /за сведение на тълкувателите ми/
В най-тежкото време, при съвсем неспиращите бомбардировки, над Сараево, ми се обади сръбската ми колежка и другарка с въпрос, не можем ли нещо да създадем за босненския тим?
Това, което направихме, благодарение на Япония, с помощта на настоящия президент на ФИГ – Моринари Ватанабе, бе да изведем тима отдолу под бомбите, да проведем взаимен /България, Босна, Сърбия/ едномесечен лагер-сбор в „ Левски “. Тогава мислехме, какво можем да създадем, с какво още можем да помогнем?…
Обадиха се сътрудници от Франция, които бяха организирали показване на „ Отборът на мира “… От там заминахме за Япония… Момичетата играеха и всякога на финала прочитаха декларация, в която имаше малко думи, само че с едно обръщение – МИР!
И когато на почетната стълбичка, сръбските и босненски деца, си подаваха ръка, залите избухваха в нестихващи аплодисменти… Хората разбираха и подкрепяха…
Та, какво тук има за недоумение, скъпи злобари?!
И ще не преставам, тъй като скърбя, че моят възпитаник - М. Ватанабе, в една друга позиция, се съгласи и в профил от присъединяване на надпревари, с нищо невиновните съветски и белоруски състезателки…
Ще опиша и за Ахмед бей, който предложения българския отбор…
Нешка Робева
„ Много добре разбирам написаното. Другарката Робева “просто разказва”. Избирателно. Конюнкурно. Тенденциозно. Цинично. Тя просто прави “аналогии”. Просвещава. Това не е вест. Войната в Украйна Е обаче! “ – откъс от един злобар.
Навремето имаше театрална режисура с названието „ Я, какъв брой макове? “
Тези дни, хвърляйки взор върху реакциите във фейсбук, във връзка на разнообразни изявления, в главата ми натрапчиво се върти /дали по прилика?/ “Я, какъв брой злобари? “. Влязох в Google, с цел да уточня, за себе си, тълкуванието на чуждицата. Това открих /чужд. Англ.) човек, който ненавижда едно, няколко неща или всичко към себе си…. Българският език към момента не има публично такава дума… “/ Това ме накара да подвигна глава, да изправя тил и да си кажа - „ Робева, има бъдеще народ, в чийто език не съществува сходна дума… “ И тогава пред мен изплува Вазовото „ Език заветен на моите предци “
Мили злобари, прочетете го.
А аз ще пиша и ще продължа да описвам, пък който има сетива - ще разбере. На другите не мога да оказа помощ. Ще приказвам истината, тъй като по този начин ме е учила моята майка, потомка на македонски бежанци, които тогава се определяли, като българи…
Не пиша за извратеняци, чиито мухлясали мозъци, могат да родят мисълта, че правейки аналогии, изразявайки тъгата си към всички почтени жертви на войните по света, не съчувствам и пренебрегвам войната в Украйна?! Или че извинявам, чиято и да е агресия… Ако не са схванали, какво желая да кажа, говорейки за спорта, какъвто съм го правила и в чийто смисъл съм вярвала, дано не четат…
През 1989г., когато управлението на НО, бяхме подали оставки, в символ на митинг против избрани дейности на БФХГ, когато по разпореждане на Централен комитет на Българска комунистическа партия, бе извършено шестмесечно следствие и седмица преди СП в Сараево, бях отстранена от тима - все пак отпътувах... Неакредитирана и отвън Българската делегация… В Сараево ме посрещнаха сътрудниците от Югославската федерация. Акредитираха ме и ми дадоха опция да изведа Българския НО. Няма да встъпвам в детайлности, по какъв начин от българска страна, бе направено всичко допустимо тимът да бъде провален… Защо? Това е тематика за различен диалог. Само ще загатна за невероятната поддръжка, която получихме от публиката в Сараево и в персонален проект от сътрудниците ми… Никога няма да не помни, грейналото лице на доброволеца – охранител, който съвсем в възторг крещеше „ Нешка, пръви сте, пръви!!! Рускине са упущиле чуняве “ /изпуснали бухалките/ Изпитвам вътрешна опозиция и отвращение да описвам за всичко, което бе квалифицирано и за благополучие, единствено до някъде осъществено, от моята страна, за неуспеха на тима, единствено тъй като го идентифицираха с мен?! В оня миг политическото ръководство в България, ме бе оповестило за враг… И още какъв брой пъти след това…?!
Спомням си късата разходка, след СП, в един прелестен град, какъвто бе Сараево, както си припомням и руините, в които бе трансфорат, поради великосръбските щения и национализъм на Милошевич… Народи, живели години дружно, бяха разграничени и превърнати във непримирими врагове…
Не съчувствам - остро съдя най- злокачественото образувание, от което е болен актуалния свят, наречено шовинизъм, в цялото му терминологично разнообразие /за сведение на тълкувателите ми/
В най-тежкото време, при съвсем неспиращите бомбардировки, над Сараево, ми се обади сръбската ми колежка и другарка с въпрос, не можем ли нещо да създадем за босненския тим?
Това, което направихме, благодарение на Япония, с помощта на настоящия президент на ФИГ – Моринари Ватанабе, бе да изведем тима отдолу под бомбите, да проведем взаимен /България, Босна, Сърбия/ едномесечен лагер-сбор в „ Левски “. Тогава мислехме, какво можем да създадем, с какво още можем да помогнем?…
Обадиха се сътрудници от Франция, които бяха организирали показване на „ Отборът на мира “… От там заминахме за Япония… Момичетата играеха и всякога на финала прочитаха декларация, в която имаше малко думи, само че с едно обръщение – МИР!
И когато на почетната стълбичка, сръбските и босненски деца, си подаваха ръка, залите избухваха в нестихващи аплодисменти… Хората разбираха и подкрепяха…
Та, какво тук има за недоумение, скъпи злобари?!
И ще не преставам, тъй като скърбя, че моят възпитаник - М. Ватанабе, в една друга позиция, се съгласи и в профил от присъединяване на надпревари, с нищо невиновните съветски и белоруски състезателки…
Ще опиша и за Ахмед бей, който предложения българския отбор…
Нешка Робева
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ