Щангистката Милена Трендафилова: Продавам плодове и зеленчуци, мога да чистя и тоалетни, но заслужавам пожизнена премия за титлите
Милена Трендафилова е родена на 3 май 1970 година във Варна. Тя от дълго време се е увековечила в историята като най-титулуваната наша щангистка - трикратна международна шампионка в Манчестър (1989), Сараево (1990) и Мелбърн (1993) , четирикратна вицесветовна шампионка и два пъти трета на планетата, деветкратна европейска шампионка и два пъти втора на Стария континент.
Носителка на Световната купа. Завършва четвърта на Олимпиадата в Сидни през 2000 година и шеста в Атина през 2004-та. Вписана е също в Книгата за върховете на Гинес за най-вече извоювани международни трофеи в разнообразни категории - 69, 70 и 75 кг. Заслужил занаятчия на спорта. Милена е и българската щангистка с най-вече усъвършенствани върхове на огромни шампионати – 47 европейски и 17 международни.
Като играч на ДФС (ЖСК-Спартак) става два пъти европейска и един път международна шампионка, а останалите й трофеи са извоювани с “Черноморец ” (Бургас) под управлението на Димитър Ковачев.
В извънредно изявление за „ Народно дело Седмицата ” Милена се връща към приятни мемоари с щангата на подиума, разкрива по какъв начин оцелява след спорта и какво мисли за масираната акция на именити наши спортисти за разпределяне на пожизнени награди и на международните ни и европейски първенци и медалисти и техните треньори.
- Милена, стартирате с лека атлетика и дълги години успявате в хвърлянето на копие, само че след това влизате в залата на щанги. Защо?
- Защото в един миг щангите доста ми харесаха. Най-вече с динамичност и пристрастеност. Получи се по този начин, че влязох в Спортно учебно заведение „ Георги Бенковски ” с лека атлетика и го приключих с повдигане на тежести, защото в девети клас взех решение да сменя спорта. Иначе от 8-годишна упражнявах лека атлетика. Спечелих доста оценки на мятане на копие, даже мисля, че върхът ми за девойки - 50 метра, до неотдавна не бе усъвършенстван. Но откакто през 1986 година влязох в залата за щанги, не излязох повече от там. Треньор и в щангите ми се водеше Георги Сакеларов, който другояче е експерт по хвърлянията в леката атлетика.
- Тренирате щанги от 1986 година, а единствено две по-късно към този момент сте европейска шампионка.
- След една година тренировки влязох в националния тим. Треньорите там видяха гения в мен и го развиха, бързо усвоих и техниката. Не участвах на първото международно състезание в историята за дами през 1987 година в Съединени американски щати, само че година по-късно на първото европейско в Сан Марино към този момент бях най-високо на почетната стълбичка. Взех златото с 90 кг в изхвърлянето и 115 кг в изтласкването. През 1989 година в Манчестър пък станах по едно и също време за първи път международна шампионка и за повторно европейска.
- Защо след първите си три значими трофеи напускате Варна и отивате в Бургас?
- Предложиха ми по-добри условия за развиване и по-добро възнаграждение. Във Варна съжаляваха, че са ме изпуснали, даже по-късно желаеха да се връщам, само че нямаше по какъв начин да стане.
- След толкоз доста популярност на международни и европейски шампионати, кой е най-щастливият ви момент в щангите?
- Веднага се сещам за два. В Рим през 1994 година, откакто завоювах следващия си златен орден на Стария континент, наградиха с плакети мен и гъркиня, като най-хубавите щангистки в Европа. На европейското в Севиля пък четири години по-рано аз и Гълъбин Боевски подобрихме международните върхове при дамите и мъжете в изтласкването.
- Помните ли по какъв начин се разминахте с орден от олимпиада?
- Помня, че и на двете олимпиади в Сидни и Атина приключих с еднакъв резултат. Това значи, че макар че бях минала 30 години, съм поддържала цели 4 години едно високо равнище. През 2000 година малко не ми стигна за бронза, а след шестото място на Игрите през 2004-та завърших спортната си кариера.
- Как се опазихте от допинга?
- Вижте, няма състезател да не взема допинг, само че всеки дава отговор за себе си. Аз постоянно знаех какви лекарства и хапчета вземам, защото бях най-проверяваната щангистка за допинг. Още преди надпреварата, до момента в който стъпя в залата, и чувах: „ Миленче, хайде да те проверим. ” Ако включим и наложителните проби след купа и медали, сами си представете какъв брой проби съм предходна.
- Как протича животът ви, откакто спряхте да вдигате?
- Бях треньор в „ Черноморец ” и помощник-треньор в националния тим, както и преподавател и треньор в Спортното учебно заведение в Бургас. Успоредно с това съм работила в „ Лидъл ” и „ Билла ”, правила съм също разнос на плодове и зеленчуци в Несебър. Всъщност търговията с плод и зарзават я въртях още до момента в който подвигам.
_960x681.jpg )
- А от 2013-а ги продавате и на щанд на пазарчето на ул. ”Средец ” във варненския квартал „ Аспарухово ”.
- Да, през 2013-а се върнах във Варна, с цел да съм по-близо до майка ми. Тя е към този момент на 75 години, само че, популярност Богу, усеща се витална и бодра. Имам и мъж до себе си, и всичко това ме прави щастлива. Работата – също.
- Както е казано, неприличен труд няма. Дори и за именит състезател като вас.
- За мен е по този начин. Аз камъни съм носила, тоалетни, в случай че се наложи, може да шетам. Справедлив и доблестен човек съм, оказвам помощ на всеки, само че в никакъв случай не ме е интересувало хорското мнение.
- Не ви ли липсва треньорската работа?
- Липсва ми. Аз знам по какъв начин се сортират деца, по какъв начин се работи с тях и по какъв начин да ги направя щангисти. Но като няма страна и няма условия, по какъв начин да създадем щангисти? Една от аргументите да зарежа треньорството в Бургас и да се прибера във Варна бяха и понижените дотации от федерацията и Министерството на спорта за повдигането на тежести. Стана по-трудно да набирам състезатели, откакто няма вероятност за развиването им. Реално нямаше по какъв начин да увещавам деца да влизат в залата, или инцидентно, в случай че влязат, да ги задържа след това.
- Вие имали ли сте оферта от чужбина, където да работите при надалеч по-добри условия за щангите?
- След като през 1992 година станах европейска шампионка в Португалия, отидох за 3 месеца във Франция. Там ми направиха интервенция на мъртви костици на китката, подвигах в две надпревари за един клуб и имаше договаряния да остана и като треньор. Но не се разбрахме. Иначе съм приключила треньорски курс в НСА, който ми дава право да съм инструктор по фитнес и треньор по щанги във всяка една страна. Но след допинг абсурда с нашите щангисти през 2008-а стопираха да търсят български треньори в чужбина. А у нас към този момент обясних за какво не си коства да си треньор в моя спорт.
- Преди два месеца известни български спортисти внесоха две оферти в Народното събрание за пожизнени награди за международните и европейски първенци и медалисти и техните треньори. Идеята е на друга международна шампионка от Варна в спорта – Валентина Куюмджиева, въпреки че тъкмо вие още преди години първа повдигнахте този въпрос?
- Аз, естествено, поддържам Валя и нейните съидейници, измежду които са и едни от най-големите спортни митове на България, само че в действителност тази самодейност е моя. Още преди 6 години разкрих пред варненска медия, че международните и европейските ни първенци заслужават пожизнени награди, сходно на олимпийските. Но тогава имаше единствено обещания в Парламента и до смяна на Проектозакона за физическото образование и спорт не се стигна. През август предходната година, тъкмо пред моята сергия, приказвах и пред елитна национална телевизия по същия проблем. И в този момент се веселя, че се води една проведена и аргументирана акция, която е подкрепена от изключителни имена и огромни първенци.
- Смятате ли, че този път вие и други първенци и медалисти от международни и европейски шампионати ще бъдете възнаградени съответно от страната за спортната популярност, която донесохте на България?
- Дано стане в този момент, защото, в случай че нещата още веднъж се проточат във времето, надали в миналото ще се случат. Аз и другите ми съумели сътрудници желаеме единствено за това, което сме постигнали, да си получим заслуженото. Аз не заслужавам единствено едно потупване по рамото, откакто имам 22-годишна сполучлива кариера и 12 пъти съм слушала българския химн на международно и европейско от най-високото място на почетната стълбичка. Ние заслужаваме нещо уместно и заради огромните ограничения в името на това да прославим България. Гордея се, че го направих, само че е тъпо че страната не се грижи за нас. Жалко е също, че страната ни позволява висококвалифицирани наши експерти да излизат на открито и там да се осъществят в своите спортове, предавайки уменията и опита си. Вместо да вършат същото, само че с нашите деца в България...
Носителка на Световната купа. Завършва четвърта на Олимпиадата в Сидни през 2000 година и шеста в Атина през 2004-та. Вписана е също в Книгата за върховете на Гинес за най-вече извоювани международни трофеи в разнообразни категории - 69, 70 и 75 кг. Заслужил занаятчия на спорта. Милена е и българската щангистка с най-вече усъвършенствани върхове на огромни шампионати – 47 европейски и 17 международни.
Като играч на ДФС (ЖСК-Спартак) става два пъти европейска и един път международна шампионка, а останалите й трофеи са извоювани с “Черноморец ” (Бургас) под управлението на Димитър Ковачев.
В извънредно изявление за „ Народно дело Седмицата ” Милена се връща към приятни мемоари с щангата на подиума, разкрива по какъв начин оцелява след спорта и какво мисли за масираната акция на именити наши спортисти за разпределяне на пожизнени награди и на международните ни и европейски първенци и медалисти и техните треньори.
- Милена, стартирате с лека атлетика и дълги години успявате в хвърлянето на копие, само че след това влизате в залата на щанги. Защо?
- Защото в един миг щангите доста ми харесаха. Най-вече с динамичност и пристрастеност. Получи се по този начин, че влязох в Спортно учебно заведение „ Георги Бенковски ” с лека атлетика и го приключих с повдигане на тежести, защото в девети клас взех решение да сменя спорта. Иначе от 8-годишна упражнявах лека атлетика. Спечелих доста оценки на мятане на копие, даже мисля, че върхът ми за девойки - 50 метра, до неотдавна не бе усъвършенстван. Но откакто през 1986 година влязох в залата за щанги, не излязох повече от там. Треньор и в щангите ми се водеше Георги Сакеларов, който другояче е експерт по хвърлянията в леката атлетика.
- Тренирате щанги от 1986 година, а единствено две по-късно към този момент сте европейска шампионка.
- След една година тренировки влязох в националния тим. Треньорите там видяха гения в мен и го развиха, бързо усвоих и техниката. Не участвах на първото международно състезание в историята за дами през 1987 година в Съединени американски щати, само че година по-късно на първото европейско в Сан Марино към този момент бях най-високо на почетната стълбичка. Взех златото с 90 кг в изхвърлянето и 115 кг в изтласкването. През 1989 година в Манчестър пък станах по едно и също време за първи път международна шампионка и за повторно европейска.
- Защо след първите си три значими трофеи напускате Варна и отивате в Бургас?
- Предложиха ми по-добри условия за развиване и по-добро възнаграждение. Във Варна съжаляваха, че са ме изпуснали, даже по-късно желаеха да се връщам, само че нямаше по какъв начин да стане.
- След толкоз доста популярност на международни и европейски шампионати, кой е най-щастливият ви момент в щангите?
- Веднага се сещам за два. В Рим през 1994 година, откакто завоювах следващия си златен орден на Стария континент, наградиха с плакети мен и гъркиня, като най-хубавите щангистки в Европа. На европейското в Севиля пък четири години по-рано аз и Гълъбин Боевски подобрихме международните върхове при дамите и мъжете в изтласкването.
- Помните ли по какъв начин се разминахте с орден от олимпиада?
- Помня, че и на двете олимпиади в Сидни и Атина приключих с еднакъв резултат. Това значи, че макар че бях минала 30 години, съм поддържала цели 4 години едно високо равнище. През 2000 година малко не ми стигна за бронза, а след шестото място на Игрите през 2004-та завърших спортната си кариера.
- Как се опазихте от допинга?
- Вижте, няма състезател да не взема допинг, само че всеки дава отговор за себе си. Аз постоянно знаех какви лекарства и хапчета вземам, защото бях най-проверяваната щангистка за допинг. Още преди надпреварата, до момента в който стъпя в залата, и чувах: „ Миленче, хайде да те проверим. ” Ако включим и наложителните проби след купа и медали, сами си представете какъв брой проби съм предходна.
- Как протича животът ви, откакто спряхте да вдигате?
- Бях треньор в „ Черноморец ” и помощник-треньор в националния тим, както и преподавател и треньор в Спортното учебно заведение в Бургас. Успоредно с това съм работила в „ Лидъл ” и „ Билла ”, правила съм също разнос на плодове и зеленчуци в Несебър. Всъщност търговията с плод и зарзават я въртях още до момента в който подвигам.
- А от 2013-а ги продавате и на щанд на пазарчето на ул. ”Средец ” във варненския квартал „ Аспарухово ”.
- Да, през 2013-а се върнах във Варна, с цел да съм по-близо до майка ми. Тя е към този момент на 75 години, само че, популярност Богу, усеща се витална и бодра. Имам и мъж до себе си, и всичко това ме прави щастлива. Работата – също.
- Както е казано, неприличен труд няма. Дори и за именит състезател като вас.
- За мен е по този начин. Аз камъни съм носила, тоалетни, в случай че се наложи, може да шетам. Справедлив и доблестен човек съм, оказвам помощ на всеки, само че в никакъв случай не ме е интересувало хорското мнение.
- Не ви ли липсва треньорската работа?
- Липсва ми. Аз знам по какъв начин се сортират деца, по какъв начин се работи с тях и по какъв начин да ги направя щангисти. Но като няма страна и няма условия, по какъв начин да създадем щангисти? Една от аргументите да зарежа треньорството в Бургас и да се прибера във Варна бяха и понижените дотации от федерацията и Министерството на спорта за повдигането на тежести. Стана по-трудно да набирам състезатели, откакто няма вероятност за развиването им. Реално нямаше по какъв начин да увещавам деца да влизат в залата, или инцидентно, в случай че влязат, да ги задържа след това.
- Вие имали ли сте оферта от чужбина, където да работите при надалеч по-добри условия за щангите?
- След като през 1992 година станах европейска шампионка в Португалия, отидох за 3 месеца във Франция. Там ми направиха интервенция на мъртви костици на китката, подвигах в две надпревари за един клуб и имаше договаряния да остана и като треньор. Но не се разбрахме. Иначе съм приключила треньорски курс в НСА, който ми дава право да съм инструктор по фитнес и треньор по щанги във всяка една страна. Но след допинг абсурда с нашите щангисти през 2008-а стопираха да търсят български треньори в чужбина. А у нас към този момент обясних за какво не си коства да си треньор в моя спорт.
- Преди два месеца известни български спортисти внесоха две оферти в Народното събрание за пожизнени награди за международните и европейски първенци и медалисти и техните треньори. Идеята е на друга международна шампионка от Варна в спорта – Валентина Куюмджиева, въпреки че тъкмо вие още преди години първа повдигнахте този въпрос?
- Аз, естествено, поддържам Валя и нейните съидейници, измежду които са и едни от най-големите спортни митове на България, само че в действителност тази самодейност е моя. Още преди 6 години разкрих пред варненска медия, че международните и европейските ни първенци заслужават пожизнени награди, сходно на олимпийските. Но тогава имаше единствено обещания в Парламента и до смяна на Проектозакона за физическото образование и спорт не се стигна. През август предходната година, тъкмо пред моята сергия, приказвах и пред елитна национална телевизия по същия проблем. И в този момент се веселя, че се води една проведена и аргументирана акция, която е подкрепена от изключителни имена и огромни първенци.
- Смятате ли, че този път вие и други първенци и медалисти от международни и европейски шампионати ще бъдете възнаградени съответно от страната за спортната популярност, която донесохте на България?
- Дано стане в този момент, защото, в случай че нещата още веднъж се проточат във времето, надали в миналото ще се случат. Аз и другите ми съумели сътрудници желаеме единствено за това, което сме постигнали, да си получим заслуженото. Аз не заслужавам единствено едно потупване по рамото, откакто имам 22-годишна сполучлива кариера и 12 пъти съм слушала българския химн на международно и европейско от най-високото място на почетната стълбичка. Ние заслужаваме нещо уместно и заради огромните ограничения в името на това да прославим България. Гордея се, че го направих, само че е тъпо че страната не се грижи за нас. Жалко е също, че страната ни позволява висококвалифицирани наши експерти да излизат на открито и там да се осъществят в своите спортове, предавайки уменията и опита си. Вместо да вършат същото, само че с нашите деца в България...
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ