Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя

Милена Статева е част от авторския екип на Климатека, тя е лекар по социология, обществен психолог и процесен съветник. В Климатека я води разбирането, че светът е построен от взаимосвързани “отворени” системи, към добруването на които би трябвало да се стремим, с цел да подсигуряваме благоденствието на дребната система “човек-в-общност-общество-природа-и-вселена”. Как и за какво механизмите на осакатяване посредством засрамване, вменяване на виновност и некомпетентност са значими? Двойственото обръщение е спорен двоен императив. Иначе казано, изречение, което съдържа две команди, които си опонират една на друга. Двойственото обръщение нормално провокира у хората неприятно и даже неудобно възприятие, защото те усещат противоречие, постоянно без да могат да дефинират в какво тъкмо се състои. Статията преглежда водещите послания в областта на климатичните промени като такива двойствени послания, които объркват обособения субект и насочват напъните му в неправилна посока, задействат психологични механизми като отказване за задачите на отбрана или опозиция, и го тласкат към позор, виновност, обезсърчение, непрекъсната тревога и усеща на некомпетентност. Публикацията е в следствие от работата по изследователския план “Разкриване”, който цели превъзмогване на бариерите в връзката по климатичните промени. Лесно е да се види какъв брой бързо упованията се наслагват, конкурират и си опонират. Така работи мрежата на срама. Имаме доста малко реалистични благоприятни условия, които ни разрешават да отговорим на някое от тези упования. Повечето от опциите, които имаме, се усещат като двойствено обръщение: “ситуация, в която разновидностите са доста лимитирани и всички те ни излагат на наказване, неодобрение или лишаване Брене Браун Въпреки че горният откъс на феминистката авторка Брене Браун разказва на първо място прекарванията на дамите в актуалния свят, тази публикация преглежда по какъв начин и за какво сходни механизми на осакатяване посредством засрамване и вменяване на усеща на виновност и некомпетентност играят значима роля на полето на връзката по климатичните промени. Британският психоаналитик Пол Хогет (2011) слага реакциите на знанието за климатичните промени “между Сцила на параноята и Харибда на самоуспокоението”, вследствие на което човечеството се затлачва сред алармизъм и безучастие във връзка с ограниченията. В тази публикация е прегледана тази изходна позиция все още като резултат от двойствените послания, които се насочат на елементарния човек. Тезата е, че идиотизирането на елементарния човек в средите, свързани с този може би най-значим проблем на нашето време, са точно част от такава информационна тактика и нейните последици. Това, от което планетата има потребност, е да освободим индивида от това рамкиране и да го овластим и даже еманципираме сбора от човеци да се самоорганизират за задачите на действителни групови дейности. Тези дейности включват и гневна опозиция на доминантните дискурси, процеси и механизми. Двойственото обръщение като психологичен механизъм на полето на връзките Теорията за двойственото обръщение е разказана за първи път от Грегъри Бейтсън и неговите сътрудници през 50-те години на ХХ век за задачите на схващане на произхода на шизофренията и посттравматичното стресово разстройство. Двойственото обръщение нормално се разказва като алтернатива в връзката, при която човек (или група хора) получава две или повече взаимно противоречащи си послания от различен човек или група хора, които са във властова позиция по отношение на него или тях. Тъй като се основава обстановка, в която сполучлив отговор на едното обръщение води до несполучлив отговор на другото обръщение (и обратно), реагиращият автоматизирано ще бъде възприеман, и ще възприема себе си като грешащ, без значение от метода, по който дава отговор. По-сериозният проблем е, че това двойствено обръщение образува логичен Мьобиус стрип, преплитане на двете послания в обаян кръг без излаз, който не разрешава на лицето да позволи главната алтернатива или да излезе от обстановката. Двойствените послания постоянно се употребяват като форма на надзор без да се ползва открита насила – пораждайки комплициране, те са сложни както за реагиране, по този начин и за опозиция. Същевременно, заради това, че не работят съзнавано, те подкопават увереността, самоуважението и самочувствието на обособения субект. Така го вършат подвластен от изпращащия посланието – вследствие на различен обвързван психологичен механизъм, на натрапливото повтаряне на контузията, човек се “скача” като зъбчато колело за отправящия посланието като се надява, че рано или късно ще реагира по “верния” метод. Една от водещите находки в анкетата по план “Разкриване”, която организирахме с над 110 респондента, може би приказва за точно такова двойствено обръщение, заложено в връзката по климатичните промени. В последващата ни работа по плана тази находка от ден на ден се удостоверява и разрешава да се формулира следната сериозна психодинамична и социополитическа догадка. На едно равнище се споделя, че би трябвало да се подхващат групови дейности и е водеща ролята на самостоятелните държания. На друго равнище, хората и организациите с висок социо-икономически статус, които същински въздействат за утежняването на климата освен, че вършат тъкмо противоположното, само че и упорстват за промени в методите на живот на хората по “низините”. В резултат, елементарният съзнателен човек безусловно се побърква да рециклира, придвижва с колела, публичен превоз и пешком, трансформира фрапантно диетата си и живее без или с ниско отопление, до момента в който тези, които държат ресурсите го сочат с пръст и поемат все по-радикално-разрушителни за планетата тактики. Двойственото обръщение като оръжие в климатичните войни За пръв път едвам тази година се обръща внимание на този абсурд сред вменяване на отговорност на индивида и действителната отговорност на хората и структурите с преобладаващ социо-икономически статус. Докладът от 2018 година на Междуправителствения панел по климатичните промени към Организация на обединените нации (IPCC) е с напълно водещ претекст потребността от смяна в държанието на индивидите. Тазгодишният отчет, макар към момента безпределно обширните разбори на ограниченията за “ръчкане” за поведенческа смяна в индивидите, загатва за пръв път, че ”индивидуалната смяна в държанието е незадоволителна за намаляване на последствията от изменението на климата, в случай че не е обвързвана със структурни и културни промени.” Съвсем непосредствено, отговорът на генералния секретар на Организация на обединените нации Антониу Гутериш на отчета стартира с неоправдателни упреци към някои държавни управления и бизнес водачи, които той упреква в политическо и корпоративно безучастие: “Някои държавни и бизнес водачи споделят едно, само че вършат друго. Казано по-просто, те лъжат.” Гутериш също е представен да споделя: “Активистите за климата от време на време са представяни като рискови радикали. Но същински рисковите радикали са страните, които усилват производството на изкопаеми горива.” От отчета излиза наяве, че когато се търсят решения, под “поведенческа промяна” в действителност следва да се има поради тази у избрани съсловия, доколкото “[…] човеци с висок социоикономически статус способстват диспропорционално към излъчванията и имат най-голям капацитет за съкращаване на емисиите”. Това, че се оказва, че единствено 10% от хората способстват за съвсем половината от излъчванията, е “зашеметяващо число”, споделя Даниела Шмидт, професор в Училището по науки за Земята и Института Кабот към Бристолския университет. Според нея, “потреблението на глава от популацията е мощен израз на решенията на малко на брой, които оказват въздействие върху мнозина, които постоянно са и най-уязвими към последствията от изменението на климата.” Срамът и виновността като идеологическо оръжие “Дисциплина и наказание” на френския мъдрец Мишел Фуко е основополагащ разбор на тънкостите на властта, вплетена в историята на системите за дисциплиниране. Според него наказателните практики последователно отстъпват място на по-изтънчени механизми на надзор посредством работата на срама и виновността като принадлежности на дисциплинираност, надзор и наблюдаване. Както отбелязва Вюшнер (2017), в този и следващи писания Фуко ни разкрива скритата прочувствена стопанска система на властта. Целта е производството на дисциплинирани хора, според от мястото на обособените човеци в механизма на властта. Елитите са създали политически оръжия, с които укрепват механизмите за постигането на тази цел. Те непрекъснато влагат в практики на одобряването им и обрисуване на (допустима) опозиция. В съвременността, това е власт, която към този момент не се натрупва към върховен център на подтисничество. Както я разказва Вюшнер, това е власт, която е разпръсната и разпределена в пейзаж от институции. Този институционален пейзаж взаимодейства с микро- и макро-политически спорове, тактики и точки на опозиция, само че най-много с избрани прочувствени динамичности. В този подтекст, произвеждането на позор и виновност в индивидите са значими политически афекти. Те имат за цел да държат в послушание и неспособност за опозиция, самоорганизиране и групово деяние обособените субект. Държат ги атомизирани и изолирани един от различен – всеки в личната си дребна “желязна клетка” на обезсилващо самобичуване. Изглежда, че тези механизми обаче не са задоволителни в нелеката борба за задържане на властта в подтекста на климатичните промени. А те все по-очевидно изискват решения, свързани с подреждането и извеждането на напред във времето на хилядолетните практики и обичаи на взаимност и грижа, които биха могли да залегнат в основите на един различен свят. Идиотизирането на елементарния човек като тактика за бягство от отговорност Тъй като това са фини процеси, за които не се приказва намерено, за пръв път имаме късмет най-сетне елементарният човек да осъзнае, че за следващ път е жертва на системата. За следващ път елементарният човек е жертва, с която се злоупотребява освен физически и материално като се оставя да живее с следствията беззащитен и да заплаща цената и на климатичните промени, и на така наречен “мерки”. По-сериозен е казусът с прочувствената и психическа корист с елементарния човек, под формата на двойствени послания и манипулативни тактики. Те се заиграват с несъзнаваните му мечти, контузии и други уязвимости, и го оставят беззащитен, комплициран и в болежка от загубата на планетата, каквато я познаваме. За да се отбрани, в действителност най-здравословният отговор е да се ядоса на условията към него и налаганите от ден на ден ограничавания. Или да потъне в тотално отказване, даже в параноидни системи като тези на тайните теории за климатичните промени. В основата си тайните теории могат да бъдат прегледани като един от най-силните механизми за смислообразуване на човечеството – разказването на истории. Тъй като всяко договаряне и предоговаряне на смисли и смисли е опосредствано от интерпретацията на разкази, а разказите са това, което ни построява като съзнателни и обществени човешки същества. Освен това те интерпретират и придават наративно значение на нарушаванията и отклоненията от “нормалните” положения на човешкото положение. Те реализират и значими функционалности за обществото: запомняне, предаване на културното завещание, предаване на морал и добродетелност и така нататък Дори научните проучвания, без значение от рамката им, са в реалност на първо място разкази, истории. От епохи народът развива разкази за случки, трендове или феномени, с цел да създаде тълкования, които да му оказват помощ да мисли за рисковите неща пред хората като тип, които са и непосредствена заплаха за обособения човек и най-близките му. Наративите, били те разкази за случки, приказки, легенди, митове или друга форма на роман, са метод за добиване на уроци, поучения, смисъл, значение. Те одобряват най-невероятен темперамент, когато се отнасят до феномени и събития, пред които разумното мислене се “заключва” и не може да преработи наличната информация заради непълнота, объркващи качества или спорни послания. Това най-много са явления и случаи, които са немислими от човешкото схващане заради жестокостта, несправедливостта или заплахата си. В този смисъл, тайните теории, които хората си описват, са митологията, която назоваваме по този метод в актуалния свят. Чрез тях хората си описват притчи за живота и поуките, които са си извлекли за него. Както и филмите на ужасите, те са вълнуващи – обличат най-дълбоките страхове и смут в завладяваща форма, която по този начин разрешава достъп до обещано плашещо събитие. Същевременно, те са и сериозната мисъл на хората, които нямат достъп до обучение, изключително обществено и политическо. Друго измерение на “конспиративните теории”, или по-скоро действителното им проявяване е клюката. Клюките от дълго време са предмет на интерес в обществената логика на психиката. Те запълват потребността от извънредно нужна информация, изключително в рискови за групата или популацията обстановки, когато формалната информация е незадоволителна, неразбираема или конфликтна. Обезвластените хора непрестанно би трябвало да са нащрек и да вземат ограничения да защитят себе си и дребния си балон от злоупотребите с агитация, изразителност и дискурс на “високите” съсловия, които главно целят да ги експлоатират непринудено или с най-малка опозиция. В тайните теории хората тестват хипотези за света, изключително тези, които биха могли да им навредят най-вече. Злоупотребата с психологичните отбрани на индивидите за задачите на властови ползи Може да се каже, че тайните теории за климат под формата на подправени вести, дезинформация и целенасочена операция, злоупотребяват с описания нагоре смислообразуващ механизъм на справяне на народа (на “ниските класи”). Според литературата по тематиката те са създадени в интерес и с финансирането на извънредно десни фракции, които на собствен ред имат дълбоки финансови ползи, свързани изключително с изкопаеми горива. Т.е. избрани тайни теории, в частност за климатичните промени и ограниченията против тях, са политически тиражирани и финансово стимулирани (и подплатени), тъй че да са стартирани в медиите, където да се употребяват да обезсилят научна обосновка, поставяйки ги на равна нога. Както споделят Дънлап и МакКрайт в Оксфордски справочник за изменението на климата и обществото, значим е приносът на медиите, които търсят “баланс” измежду разногласията, давайки по равно ефирно време и на скептиците, и на подкрепящите климатичните тези. Излизайки от полето на самостоятелните реакции, взети отвън цялостния подтекст, и навлизайки в полето на груповото образуване, изисква да се одобряват доста насериозно климатичната просвета и нейните наставления. А това е извънредно мъчно. Освен упомената нагоре роля на медиите, Дънлап и МакКрайт изследват факторите, които играят роля за подкопаването на находките на климатичните науки. Въпреки че има сериозен напредък отпреди десетина години в тази тенденция, тези фактори към момента играят мощна роля, държейки науката, разпъната сред политически разногласия. На първо място, Дънлап и МакКрайт слагат дългогодишно употребения език на IPCC, напоен с неустановеност ( “вероятно”, “много вероятно”, “почти сигурно” и т.н.). Подобна е и обстановката с гласовете на доста учени, които играят не дребна роля в обществения спор. Въпреки консенсуса като цяло, част от тях настояват, че има малко доказателства за огромни и неизбежни климатични промени. На елементарните хора към момента се постанова концепцията, че науката е безапелационна и постоянна, до момента в който в реалност актуалната просвета приема, че всички обстоятелства са несигурни, а всички полезности – противоречиви (например вж. Хълм, 2009:78). Тези времена на пост-наука вършат все по-задължително развиването на сериозно мислене, което значи не намиране на неточности, а мислене в термините на политически и властови динамичности на подтисничество, употреба и принуждение. Формалното обучение дава все по-малко благоприятни условия за това, а както показват създателите, климатичният песимизъм основава усещане, че дава опция на елементарните хора да бъдат сериозни като слагат под въпрос изказванията на научния хайлайф. Дънлап и Макрайт обръщат най-много внимание на ролята на ползите, които са забъркани в тези злоупотреби с тематиката и които водят до привидно видиотяване на елементарния човек. Според тях, основни са добре проведени акции с извънредно десен темперамент. Те сполучливо употребяват тази научна неустановеност, с цел да основат следваща политическа неустановеност. Авторите акцентират и че десните идеологии също имат интерес от отричането на климатичните промени, защото изменението на климата изисква координирани групови дейности и взаимност, което е обратно на тази идеология. Дънлап и Макрайт демонстрират по какъв начин в същото време тези, които финансират офанзивите против действителността на изменението на климата, имат голям дял в стопанската система на изкопаемите горива, която е съществена цел в листата на ограниченията. Подлежащите стопански ползи Още по-сложни динамичности ни разкрива Оксфордският справочник за изменението на климата и обществото) на полето на икономическата просвета. Оказва се, че икономическите аспекти играят основна роля както за обезпечаване на ангажираност на обособените човеци, по този начин и изобщо за реалистичността на осъществяването на световните, районни, държавни и местни равнища. Това включва както нуждата да се вземат поради етичните съображения, по този начин и нуждата от сериозен метод към маркетизацията на решенията. Ключови са освен следствията от разнообразни и друго употребени механически похвати на премерване, които водят до нееднозначност и оттова – последващата компликация да се комуникира цената на интервенциите на необятната общност, на разработващите политики и на предоставящите финансиране. Ключово е да се обмислят и етичните въпроси, свързани с тях. Тези етични въпроси се отнасят да вземем за пример до главните човешки потребности и разпределението на тежестите и изгодите от деяние и безучастие сред богати и небогати, в границите на националните граници и оттатък тях, както и сред поколенията. Важна глава от Оксфордския справочник твърди, че асиметрията на тежестите и изгодите сред поколенията значи, че икономическите фактори не би трябвало да бъдат в основата на разбора на политиката в региона на климата. Тези съображения изискват да се гледа на индивидите не просто като на пасивни реципиенти на ограничения, решения и политики. Индивидите би трябвало да се признаят за равностойни политически субекти, които би трябвало да бъдат включени в създаването на цялостния метод, в случай че желаеме да подсигуряваме, че са реализирани смислени и обективни решения и единодушие по тях. От тази позиция, двойните послания за задачите на засрамване и видиотяване на обособените човеци, които бяха прегледани в публикацията, целят да ги обезсилят като политически субекти. А това са политически субекти, които биват принуждавани посредством сходни операции и напън да платят цената на оправянето с климатичните промени. Налице е незабавна потребност да се отърсят индивидите от вменените им прекарвания на некомпетентност, виновност и отговорност, с цел да могат да се свържат с деятелността си и да заемат полагащото им се място на политическото поле. Проект “Разкриване: разкази, прекарвания и решения под повърхността на публичността” е проучване, ориентирано към деяние с присъединяване на заинтригуваните страни, в границите на сериозната парадигма на обществените и филантропичните науки. Изследването на действието вкарва смяна и я учи в хода на нейното развиване. Проект “Разкриване” съставлява устойчива психосоциална и социално-политическа намеса, целяща значимо влияние, която е ориентирана към осезаема смяна на държанието в България и отвън нея. В момента сме на половината път от Етап I, който обгръща настройките към казуса с световното стопляне, пречките пред възприемането му, осмислянето му и ангажирането с противодействащи дейности, както и по какъв начин всичко това се отразява на връзката за изменението на климата. Можете да следите работата по него във Facebook Unearth Project, както и блога на плана тук. --------------------------------------------
В обявата са употребявани материали от: Bateson, G., Jackson, D. D., Haley, J. & Weakland, J. (1956) Toward a theory of schizophrenia.Behavioral Science, Vol. 1, 251–264.
Bruner, J. (1990) Acts of meaning, Cambridge, MA:Harvard University Press
Coffey, A. and Atkinson, P. (1996) Making sense of qualitative data: complementary strategies, London:Sage.
Dryzek, J., Norgaard, R. and D. Schlosberg (eds) (2011) The Oxford Handbook of Climate Change and Society, Oxford University Press
Hoggett, P. (2011). Climate change and the apocalyptic imagination. Psychoanalysis, Culture & Society, 16(3), 261–275. doi:10.1057/pcs.2011.1
Foucault, M. (1977) Discipline and Punish: The Birth of the Prison, New York: Random House
Hulme, M. (2009) Why We Disagree About Climate Change: Understanding Controversy
Inaction and Opportunity. Cambridge, UK: Cambridge University Press
Wüschner, P. (2017) Shame, Guilt, and Punishment (Foucault’s ‘Discipline and Punishment’ revisited), Foucault Studies, https://doi.org/10.22439/fs.v0i0.5343
Градев, Д. (1995) Социална логика на психиката на всеобщото държание., Университетско издателство „ Св. Климент Охридски “