75 години от създаването на зловещия комунистически концлагер „Белене“: Спомен за първото поклонение през 1990 г.
Милена Петкова
Преди 75 години, на 27 април 1949 година с поверително разпореждане на комунистическото държавно управление отпред с Георги Димитров взима решение за основаването на нов лагер на най-големия от Дунавските острови – Персин край тогавашното село Белене.
За малко време „ Белене “ се трансформира в най-големия лагер за политически съперници на тоталитарния комунистически режим, който просъществува и най-дълго време – от 1949 до 1987 година с разнообразни спирания.
Запазените архивни документи в Държавна сигурност са непълни и не дават опция за точна статистика, само че може да се каже, че в „ Белене “ са въдворени минимум 15 000 души от всички пластове на обществото, а стотици са лагеристите, които намират гибелта си в него.
Лагерът „ Белене “ от дълго време се е трансформирал в знак на неистовия и жесток блян на антихуманния комунистически режим да пречупи и унищожи своите политически съперници и хора, които припознава като „ врагове “ и опасност за своето тоталитарно ръководство по руски пример.
Днес „ Белене “ е място на национална памет за жертвите на тоталитарната тирания на Българска комунистическа партия, въпреки страната от 10 години не може (или не иска) да одобри да бъде разгласен за народен монумент на културата и да го трансформира в мемориал, както това от дълго време направиха всички други страни от някогашния руски лагер в Източна Европа.
По мотив 75-та годишнина от основаването на концлагера „ Белене “ и в памет на неговите жертвите разгласява един неповторим текст, възложен особено на уеб страницата от Милена Петкова от Испания, щерка на дългогодишния лагерист и политически пандизчия социалдемократа Мишел Петков*. Текстът на госпожа Петкова е от нейния дневник, който си е водила, когато е била 16-годишна и в него е запечатано първото проведено възпоменание на остров Персин на 12 април 1990 година Тогава тя съпровожда своя татко освен това паметно събитие за жертвите на „ Белене “. Основателят на desebg.com Христо Христов изрича гореща признателност на Милена Петкова за решението ѝ да показа това необикновено прекарване, както и за предоставените архивни фотоси от него и по този начин повече хора да научат за него.
12 април 1990 година
Бившият лагер „ Белене “, остров Персин, 12 април 1990 година
Беше като в някакъв сън. Не можех да допускам, че се намирам на оня злокобен и именит остров, за който баща ми беше разказвал толкоз доста. Струваше ми се по този начин необикновено, все едно се намирах на острова на Робинзон Крузо или в пещерата на Том Сойер.
Пътувахме с кола, петима: баща, мама, аз, Тошко Костадинов – публицист от в. „ Свободен народ “ и един огромен облик – Коце Шумков, за който баща не успяваше да се сети тъкмо кой е и по кое време са били дружно в „ Белене “, до момента в който въпросният Коце по този начин ясно си го спомняше, че ни го разказа с изумителни детайлности, от които даже баща онемя:
„ Спомням си те Мише, едно кафениче кокали, един подобен възтънък, ходеше лятото с едни панталони до коленете, но то едни панталони, долу им висят конци…И на Мишето – обърна се той към нас двете с майка ми – нали са му малко криви краката, доста комичен беше! Няма да го не помни по този начин с тези панталони. “
Много се смяхме!
„ Ако живееш– живей свободно, в случай че мреш,
мри почтено в битка с комунизма! “
Журналистът от в. „ Свободен народ “ пък ни описа историята на Събчо, най-младият лагерист в Белене, за който одеве бил писал публикация.
Арестуват родителите му, остава самичък и всяка нощ изписва стотици листчета – с изречението: „ Ако живееш– живей свободно, в случай че мреш, мри почтено в битка с комунизма! “ А заран ги мушка сред страниците на книгите в градската библиотека.
И по този начин в продължение на няколко месеца пуска той всяка заран своите храбри листчета, до момента в който един ден го арестуват и 15-годишен го пращат право в „ Белене “, където се оказва най–младият лагерист.
Така в приказки и мемоари, задминавахме стройни редици дървета с варосани дънери, поля, дребни, идентични селца…докато най– сетне стигнахме в Белене.
„ Добре пристигнали на нашия остров “
Татко ни сподели от колата гарата където са ги стоварили. Били са стотици, минали през селото охранявани, в колона, било още ярко, само че нямало никой по улиците, единствено тук–таме някой страхливо надничал през дувара.
Слязохме от колата. В този миг дойдоха и публицистите от в. „ Демокрация “ дружно с един от водачите на „ Подкрепа “. Баща ми ги прегърна и сподели „ Добре пристигнали на нашия остров “.
Бившият концлагерист и политически пандизчия Мишел Петков на брега на остров Персин, завърнал се там за първи път свободен след рухването на тоталитарния комунистически режим | Снимка: Личен списък на Милена Петкова
Повървяхме по брега на Дунава и стигнахме до понтона. Беше приказно красиво, архипелаг от зелени острови покрити с гори като джунгли, които от разстояние изглеждаха все едно недокоснати от човешка ръка.
Минахме около милиционерската колиба на самия бряг. Широко отворен портал и усмихнати, гледащи благожелателно и надали не със съчувствие полицаи.
„ Не за празненство, а аз поклонението “
„ За тържеството ли идвате? “– питат рабски. „ Не за празненство, а за поклонение “– дава отговор татко ми.
Когато стъпихме на понтона, задуха мощен вятър, който го разклати целия и нас с него. Дъските бяха малко рехави, и през процепите се виждаше водата, тъмна, мътно зеленикава, страховита.
На брега на Първи обект към този момент се бяха струпали хора. „ Ще дойдат камиони да ни закарат на Втори обект “– изясни някой.
„ Този път ще ни транспортират с рейсове, не с камиони ” –уточни различен. Хората се разсмяха.
На качване в рейса, един човек извика „ Мишо! “ Прегърнаха се. И двамата бяха разчувствани и просълзени.
Тази беше първата от поредност незабравими, вълнуващи срещи, които щяха да последват.
Разпознаване по очите, усмивката и гласа
Как ли се разпознават? – се питах. После баща ми сподели, че разпознава остарели приятели кой по очите, кой по усмивката, кой по гласа.
Човекът, с който татко ми се прегърна, бай Иван Радев, беше възрастен, облечен по селски, с груби вълнени панталони и туристически обувки.
Започна да споделя насълзен живота си след пандиза – създали жена му и най–близкия му другар техни сътрудници с поръка да донасят за него.
Когато се успокои и погледът му се проясни видях очите му, бистро сини проблясващи с колоритна селска ловкост. Показа ми иглата с конец под ревера, носил си торбичка с долни дрехи, топли облекла и авариен чифт вълнени чорапи.
„ За всеки случай “ – засмяхме се с баща. „ Абе, единствено за един случай “ –многозначително се подсмихна бай Иван Радев.
Мишел Петков (в гръб) в прегръдките на различен някогашен лагерист по време на първото поклонение на мястото на Втори обект на остров Персин | Снимка: Личен списък на Милена Петкова
„ Ей на в този момент, погледни единствено татко си по какъв начин е тръгнал, с тези тънки чорапи и този шлифер, ще измръзне от мраз! Ама аз за всичко съм помислил, имам авариен чифт чорапи за другари и ще видиш по какъв начин ще ме моли да му ги дам “ –весело ми намигна.
Картината през прозореца на рейса беше все по този начин красива, тучна и дива и ми беше все по този начин мъчно да допускам, че този остров е бил място на толкоз свирепост и страдалчество.
На Втори обект
„ Твоят баща е огромен човек и ти би трябвало да седнеш да опишеш живота му. Знам, че той няма време, по тази причина ти още на следващия ден сядаш и пишеш “ – продължи бай Иван Радев, до момента в който баща се разпознаваше със седящия зад него човек.
На Втори обект не било останало нищо от това което е било преди време. Нямало ги нито плаца нито вишките нито бараките, а единствено някакви доста по–късни постройки с изгнили решетки на прозорците и зеещи порти.
По едно време баща ме извика при един отруден човек който се подпираше на един толкоз износен чадър, че имах възприятието, че в случай че завали и го отвори, капките ще побият плата. „ Не се нервира от бързия му диалект “ – предизвести ме баща на смешка.
Човекът се засмя и продължи. Говореше постепенно, провлачено и малко гъгниво, което придаваше някаква особена церемониалност на това, което споделяше. Дори смехът му беше някак занимателен, като че ли „ ха – ха “-то беше на по–големи шпации.
И все по този начин бавничко и с трогване продължи: „ Като пристигна Мишо и сподели, че е социалдемократ, аз пък му споделих „ А, Жан Жорес “ [френски мъдрец, деятел на френското и интернационалното социалистическо движение] и той ми отвърна „ Да си жив и здрав – право в сърцето ме улучи! “ и се прегърнахме и не се разделихме. Оттогава му викаме „ Жан Жорес. “
Безкрайно разкриване на остарели приятели
Последва едно безпределно разкриване на остарели приятели. Имаше случаи, в които някой възкликваше: „ Мишо! “ и прегръщаше татко ми, още не съумял да разпознае индивида и когато разбереше кой е, на собствен ред го прегръщаше разчувствуван.
Не закъсня да се появи и Събчо. Просълзен и сякаш към момента на 15, излъчващ някаква детска непорочност и непорочност. Татко доста се развълнува „ Събчо, благи Събчо “ – единствено това успяваше да каже в прегръдката.
По едно време един благ, възрастен човек, с очила и бели мустачки, протегна ръце към баща и му сподели: „ Мише, Мишенце, ти ли си? “
Всички си спомняха за татко ми като Мишо социалиста, постоянно ухилен и агитиращ.
Възпоменанието
Следобеда се поведе възпоменанието. Беше поставена маса с жито и свещи като за помен. Един човек, коленичил наоколо, плачеше: „ Тук убиха приятеля ми “…
Възрастна жена, цялата в черно, седнала на сгъваемо столче, се молеше със затворени очи.
Христофор Събев отслужи молебен за починалите. Пя църковен хор.
„ Нека извикаме дружно: „ Свобода, Свобода! “
Излезе Петър Дертлиев да държи слово, което приключи с думите: „ Какво искахме, защо страдахме – за независимост. Нека извикаме дружно „ Свобода, Свобода! “
След това приказва Милан Дренчев, водачът на земеделците. Хорът запя „ Сей земеделецо, хвърляй положителни семена “.
„ Всички към мен плачеха “
Всички към мен плачеха.
На връщане захладня, заваля и дребен дъжд. Минахме още веднъж по понтона, който в този момент се клатеше още по-силно.
Неизбежно изплува в съзнанието ми описа на татко ми за онази страшна нощ, когато Дунавът залял острова. Управата щяла да остави с удоволствие лагеристите да се издавят като плъхове, само че непознатите радиостанции разгърмели новината и пред създалия се звук и напън извън, управляващите благоволили да изтеглят лагера.
Социалдемократът Мишел Петков (вторият от ляво на дясно) дружно доктор Петър Дертлиев (вдясно от него), който ще оглави възобновената БСДП, по време на първото поклонение на лагера „ Белене “ през април 1990 година | Снимка: Личен списък на Милена Петкова.
Но островът бил към този момент залян, тъй че трябвало да газят, с измръзнали, безчувствени крайници като на кокили, в ледената мартенска вода, която им стигала до кръста.
На връщане, в гр. Белене, влязохме в една дребна католическа черква, която ми си видя като спретната детска стая със сините си стени, изрисувани с великденски яйца, дребен хармониум и статуйки на Дева Мария.
Контрастът сред красивата природа, чистотата и спокойствието на тази черква и всичко това, което се е случвало по тези места ми беше неразбираем.
Като във филм…
Привидя ме се като на филм халюцинационен кадър, в който на фона на Щраусов дунавски валс колона лагеристи отиват на работа, по този начин както татко ми беше разправял – два часа пеша, подгонвани от полицаи на коне в концерн, с цел да стигнат до брега, където ги чака 10 часа рабски труд по неправилен фараонски план за издигане на дига и със опасността за карцер за неизпълнилите безумната дневна норма.
Всичко това под неведнъж осъществената закана за пукотевица по всеки който се отклони на метър или спре.
На една скамейка на площада в Белене седеше възрастен човек, с дисаги и одеяло, подготвил се евентуално да прекара нощта на същата тази скамейка. Като минахме около него, той подвигна един чист, ярък, като че ли леко избелял, като на старите фотоси, взор.
„ Ние не желаеме отплата “
Боже мой! Какво ли е могло да бъде закононарушението на този „ национален зложелател “?
В кроткия му взор се отразяваше цялото безумство на злото, което е било осъществено.
Защо е трябвало да бъде малтретиран този мирен българин и целият български народ?
На другия ден, на закриването на това първо възпоменателно честване, той евентуално щеше да се провикне дружно със своите събратя по орис: „ Ние не желаеме отплата! “
* Мишел Петков е наказан през 1951 година на 12 години затвор за тайна активност и „ шпионаж “. Тогава той е 20-годишен. От политическата си присъда 3 години излежава в лагера „ Белене “ и 6 години в пандизите в Търново, Плевен и Пазарджик. След като излиза на независимост е преводач от френски. Той е един от седмината социалдемократи, които на 26 ноември 1989 година възвръщат Българската социалдемократическа партия (БСДП) и е измежду създателите на Съюза на демократичните сили. Мишел Петков е народен представител в 7-то Великото Народно заседание (1990-19991) и е дипломат на България в Испания и Тунис, назначен от президента Желю Желев. Почива през 2020 година на 90-годишна възраст.
Преди 75 години, на 27 април 1949 година с поверително разпореждане на комунистическото държавно управление отпред с Георги Димитров взима решение за основаването на нов лагер на най-големия от Дунавските острови – Персин край тогавашното село Белене.
За малко време „ Белене “ се трансформира в най-големия лагер за политически съперници на тоталитарния комунистически режим, който просъществува и най-дълго време – от 1949 до 1987 година с разнообразни спирания.
Запазените архивни документи в Държавна сигурност са непълни и не дават опция за точна статистика, само че може да се каже, че в „ Белене “ са въдворени минимум 15 000 души от всички пластове на обществото, а стотици са лагеристите, които намират гибелта си в него.
Лагерът „ Белене “ от дълго време се е трансформирал в знак на неистовия и жесток блян на антихуманния комунистически режим да пречупи и унищожи своите политически съперници и хора, които припознава като „ врагове “ и опасност за своето тоталитарно ръководство по руски пример.
Днес „ Белене “ е място на национална памет за жертвите на тоталитарната тирания на Българска комунистическа партия, въпреки страната от 10 години не може (или не иска) да одобри да бъде разгласен за народен монумент на културата и да го трансформира в мемориал, както това от дълго време направиха всички други страни от някогашния руски лагер в Източна Европа.
По мотив 75-та годишнина от основаването на концлагера „ Белене “ и в памет на неговите жертвите разгласява един неповторим текст, възложен особено на уеб страницата от Милена Петкова от Испания, щерка на дългогодишния лагерист и политически пандизчия социалдемократа Мишел Петков*. Текстът на госпожа Петкова е от нейния дневник, който си е водила, когато е била 16-годишна и в него е запечатано първото проведено възпоменание на остров Персин на 12 април 1990 година Тогава тя съпровожда своя татко освен това паметно събитие за жертвите на „ Белене “. Основателят на desebg.com Христо Христов изрича гореща признателност на Милена Петкова за решението ѝ да показа това необикновено прекарване, както и за предоставените архивни фотоси от него и по този начин повече хора да научат за него.
12 април 1990 година
Бившият лагер „ Белене “, остров Персин, 12 април 1990 година
Беше като в някакъв сън. Не можех да допускам, че се намирам на оня злокобен и именит остров, за който баща ми беше разказвал толкоз доста. Струваше ми се по този начин необикновено, все едно се намирах на острова на Робинзон Крузо или в пещерата на Том Сойер.
Пътувахме с кола, петима: баща, мама, аз, Тошко Костадинов – публицист от в. „ Свободен народ “ и един огромен облик – Коце Шумков, за който баща не успяваше да се сети тъкмо кой е и по кое време са били дружно в „ Белене “, до момента в който въпросният Коце по този начин ясно си го спомняше, че ни го разказа с изумителни детайлности, от които даже баща онемя:
„ Спомням си те Мише, едно кафениче кокали, един подобен възтънък, ходеше лятото с едни панталони до коленете, но то едни панталони, долу им висят конци…И на Мишето – обърна се той към нас двете с майка ми – нали са му малко криви краката, доста комичен беше! Няма да го не помни по този начин с тези панталони. “
Много се смяхме!
„ Ако живееш– живей свободно, в случай че мреш,
мри почтено в битка с комунизма! “
Журналистът от в. „ Свободен народ “ пък ни описа историята на Събчо, най-младият лагерист в Белене, за който одеве бил писал публикация.
Арестуват родителите му, остава самичък и всяка нощ изписва стотици листчета – с изречението: „ Ако живееш– живей свободно, в случай че мреш, мри почтено в битка с комунизма! “ А заран ги мушка сред страниците на книгите в градската библиотека.
И по този начин в продължение на няколко месеца пуска той всяка заран своите храбри листчета, до момента в който един ден го арестуват и 15-годишен го пращат право в „ Белене “, където се оказва най–младият лагерист.
Така в приказки и мемоари, задминавахме стройни редици дървета с варосани дънери, поля, дребни, идентични селца…докато най– сетне стигнахме в Белене.
„ Добре пристигнали на нашия остров “
Татко ни сподели от колата гарата където са ги стоварили. Били са стотици, минали през селото охранявани, в колона, било още ярко, само че нямало никой по улиците, единствено тук–таме някой страхливо надничал през дувара.
Слязохме от колата. В този миг дойдоха и публицистите от в. „ Демокрация “ дружно с един от водачите на „ Подкрепа “. Баща ми ги прегърна и сподели „ Добре пристигнали на нашия остров “.
Бившият концлагерист и политически пандизчия Мишел Петков на брега на остров Персин, завърнал се там за първи път свободен след рухването на тоталитарния комунистически режим | Снимка: Личен списък на Милена Петкова
Повървяхме по брега на Дунава и стигнахме до понтона. Беше приказно красиво, архипелаг от зелени острови покрити с гори като джунгли, които от разстояние изглеждаха все едно недокоснати от човешка ръка.
Минахме около милиционерската колиба на самия бряг. Широко отворен портал и усмихнати, гледащи благожелателно и надали не със съчувствие полицаи.
„ Не за празненство, а аз поклонението “
„ За тържеството ли идвате? “– питат рабски. „ Не за празненство, а за поклонение “– дава отговор татко ми.
Когато стъпихме на понтона, задуха мощен вятър, който го разклати целия и нас с него. Дъските бяха малко рехави, и през процепите се виждаше водата, тъмна, мътно зеленикава, страховита.
На брега на Първи обект към този момент се бяха струпали хора. „ Ще дойдат камиони да ни закарат на Втори обект “– изясни някой.
„ Този път ще ни транспортират с рейсове, не с камиони ” –уточни различен. Хората се разсмяха.
На качване в рейса, един човек извика „ Мишо! “ Прегърнаха се. И двамата бяха разчувствани и просълзени.
Тази беше първата от поредност незабравими, вълнуващи срещи, които щяха да последват.
Разпознаване по очите, усмивката и гласа
Как ли се разпознават? – се питах. После баща ми сподели, че разпознава остарели приятели кой по очите, кой по усмивката, кой по гласа.
Човекът, с който татко ми се прегърна, бай Иван Радев, беше възрастен, облечен по селски, с груби вълнени панталони и туристически обувки.
Започна да споделя насълзен живота си след пандиза – създали жена му и най–близкия му другар техни сътрудници с поръка да донасят за него.
Когато се успокои и погледът му се проясни видях очите му, бистро сини проблясващи с колоритна селска ловкост. Показа ми иглата с конец под ревера, носил си торбичка с долни дрехи, топли облекла и авариен чифт вълнени чорапи.
„ За всеки случай “ – засмяхме се с баща. „ Абе, единствено за един случай “ –многозначително се подсмихна бай Иван Радев.
Мишел Петков (в гръб) в прегръдките на различен някогашен лагерист по време на първото поклонение на мястото на Втори обект на остров Персин | Снимка: Личен списък на Милена Петкова
„ Ей на в този момент, погледни единствено татко си по какъв начин е тръгнал, с тези тънки чорапи и този шлифер, ще измръзне от мраз! Ама аз за всичко съм помислил, имам авариен чифт чорапи за другари и ще видиш по какъв начин ще ме моли да му ги дам “ –весело ми намигна.
Картината през прозореца на рейса беше все по този начин красива, тучна и дива и ми беше все по този начин мъчно да допускам, че този остров е бил място на толкоз свирепост и страдалчество.
На Втори обект
„ Твоят баща е огромен човек и ти би трябвало да седнеш да опишеш живота му. Знам, че той няма време, по тази причина ти още на следващия ден сядаш и пишеш “ – продължи бай Иван Радев, до момента в който баща се разпознаваше със седящия зад него човек.
На Втори обект не било останало нищо от това което е било преди време. Нямало ги нито плаца нито вишките нито бараките, а единствено някакви доста по–късни постройки с изгнили решетки на прозорците и зеещи порти.
По едно време баща ме извика при един отруден човек който се подпираше на един толкоз износен чадър, че имах възприятието, че в случай че завали и го отвори, капките ще побият плата. „ Не се нервира от бързия му диалект “ – предизвести ме баща на смешка.
Човекът се засмя и продължи. Говореше постепенно, провлачено и малко гъгниво, което придаваше някаква особена церемониалност на това, което споделяше. Дори смехът му беше някак занимателен, като че ли „ ха – ха “-то беше на по–големи шпации.
И все по този начин бавничко и с трогване продължи: „ Като пристигна Мишо и сподели, че е социалдемократ, аз пък му споделих „ А, Жан Жорес “ [френски мъдрец, деятел на френското и интернационалното социалистическо движение] и той ми отвърна „ Да си жив и здрав – право в сърцето ме улучи! “ и се прегърнахме и не се разделихме. Оттогава му викаме „ Жан Жорес. “
Безкрайно разкриване на остарели приятели
Последва едно безпределно разкриване на остарели приятели. Имаше случаи, в които някой възкликваше: „ Мишо! “ и прегръщаше татко ми, още не съумял да разпознае индивида и когато разбереше кой е, на собствен ред го прегръщаше разчувствуван.
Не закъсня да се появи и Събчо. Просълзен и сякаш към момента на 15, излъчващ някаква детска непорочност и непорочност. Татко доста се развълнува „ Събчо, благи Събчо “ – единствено това успяваше да каже в прегръдката.
По едно време един благ, възрастен човек, с очила и бели мустачки, протегна ръце към баща и му сподели: „ Мише, Мишенце, ти ли си? “
Всички си спомняха за татко ми като Мишо социалиста, постоянно ухилен и агитиращ.
Възпоменанието
Следобеда се поведе възпоменанието. Беше поставена маса с жито и свещи като за помен. Един човек, коленичил наоколо, плачеше: „ Тук убиха приятеля ми “…
Възрастна жена, цялата в черно, седнала на сгъваемо столче, се молеше със затворени очи.
Христофор Събев отслужи молебен за починалите. Пя църковен хор.
„ Нека извикаме дружно: „ Свобода, Свобода! “
Излезе Петър Дертлиев да държи слово, което приключи с думите: „ Какво искахме, защо страдахме – за независимост. Нека извикаме дружно „ Свобода, Свобода! “
След това приказва Милан Дренчев, водачът на земеделците. Хорът запя „ Сей земеделецо, хвърляй положителни семена “.
„ Всички към мен плачеха “
Всички към мен плачеха.
На връщане захладня, заваля и дребен дъжд. Минахме още веднъж по понтона, който в този момент се клатеше още по-силно.
Неизбежно изплува в съзнанието ми описа на татко ми за онази страшна нощ, когато Дунавът залял острова. Управата щяла да остави с удоволствие лагеристите да се издавят като плъхове, само че непознатите радиостанции разгърмели новината и пред създалия се звук и напън извън, управляващите благоволили да изтеглят лагера.
Социалдемократът Мишел Петков (вторият от ляво на дясно) дружно доктор Петър Дертлиев (вдясно от него), който ще оглави възобновената БСДП, по време на първото поклонение на лагера „ Белене “ през април 1990 година | Снимка: Личен списък на Милена Петкова.
Но островът бил към този момент залян, тъй че трябвало да газят, с измръзнали, безчувствени крайници като на кокили, в ледената мартенска вода, която им стигала до кръста.
На връщане, в гр. Белене, влязохме в една дребна католическа черква, която ми си видя като спретната детска стая със сините си стени, изрисувани с великденски яйца, дребен хармониум и статуйки на Дева Мария.
Контрастът сред красивата природа, чистотата и спокойствието на тази черква и всичко това, което се е случвало по тези места ми беше неразбираем.
Като във филм…
Привидя ме се като на филм халюцинационен кадър, в който на фона на Щраусов дунавски валс колона лагеристи отиват на работа, по този начин както татко ми беше разправял – два часа пеша, подгонвани от полицаи на коне в концерн, с цел да стигнат до брега, където ги чака 10 часа рабски труд по неправилен фараонски план за издигане на дига и със опасността за карцер за неизпълнилите безумната дневна норма.
Всичко това под неведнъж осъществената закана за пукотевица по всеки който се отклони на метър или спре.
На една скамейка на площада в Белене седеше възрастен човек, с дисаги и одеяло, подготвил се евентуално да прекара нощта на същата тази скамейка. Като минахме около него, той подвигна един чист, ярък, като че ли леко избелял, като на старите фотоси, взор.
„ Ние не желаеме отплата “
Боже мой! Какво ли е могло да бъде закононарушението на този „ национален зложелател “?
В кроткия му взор се отразяваше цялото безумство на злото, което е било осъществено.
Защо е трябвало да бъде малтретиран този мирен българин и целият български народ?
На другия ден, на закриването на това първо възпоменателно честване, той евентуално щеше да се провикне дружно със своите събратя по орис: „ Ние не желаеме отплата! “
* Мишел Петков е наказан през 1951 година на 12 години затвор за тайна активност и „ шпионаж “. Тогава той е 20-годишен. От политическата си присъда 3 години излежава в лагера „ Белене “ и 6 години в пандизите в Търново, Плевен и Пазарджик. След като излиза на независимост е преводач от френски. Той е един от седмината социалдемократи, които на 26 ноември 1989 година възвръщат Българската социалдемократическа партия (БСДП) и е измежду създателите на Съюза на демократичните сили. Мишел Петков е народен представител в 7-то Великото Народно заседание (1990-19991) и е дипломат на България в Испания и Тунис, назначен от президента Желю Желев. Почива през 2020 година на 90-годишна възраст.
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ