Човек получава Оскар, за да повярва в чудото
Между душата, която е безсмъртна, и гибелта, която е без власт над душата, има голямо количество светлина. Малко от нас могат да вървят по пътя сред тези две вселени – душата и гибелта, тъй като са заслепени не от светлината, а от личната си визия за нея, за света, и от преобладаващия боязън...
А светът ни може да бъде идеален – когато страдаме, когато плачем, даже, когато умираме... Защото съвършени са не нещата, е чувството за тях, за другия, загатна за него, емпатията, разбирането, умеенето на проникнеш в напълно построения свят на връзки сред дете и възрастен...
Разказват, че Ерик-Еманюел Шмит бил в пустинята, когато усетил, че губи посоката. Последвал момент на озарение прекатурва живота му... Романът „ Оскар и Розовата дама “ наподобява на разследване от тази повратна точка, белязан от допустимо най-естествената среда – сред живота и гибелта...
Текстът, писан през 2002 година, като че ли идва от пътуването на самия създател, от озарение и проясняване на затлачено схващане, обръгнало на мраз и мрачевина. Театралната интерпретация на режисьора Стефан Спасов е река, която отнася с необратимостта си... Не единствено поради думите, само че и поради играта на двете взаимодействащи си актриси, чието наличие на сцената е като изключване от действителността, полет на допустимо най-здравия дух и приземяване в космоса на човещината.
Спасов за повторно събира Мария Стефанова и Радина Боршош дружно – след „ Три високи дами “ (Народен спектакъл, 2018). Текстът е поставян в София преди двайсетина години в „ Зад канала “ като моноспектакъл на Илка Зафирова (режисьор е Атанас Атанасов). Новата версия, чиято премиера бе по Коледа в „ Театър 199 “, е среща – на поколенията, на вярата и безумието, на парадокса и вечността, на любовта във всичките й измерения – от зародиш до всепоглъщаща мощ.
Най-незабравимата среща обаче е сред силите на две взаимосвързани и преливащи една в друга дами. Приливът на сила от Мария Стефанова е като от топлоцентрала, въпреки и героинята й да се показва за някогашна кечистка. Макар и с тъжната усмивка на смешник, само че не от тези, които плашат, а те подканят да се гушнеш в тях и да забравяш, да забравяш...
Радина Боршош е дете. Истинско, чисто, вярващо на детските неща и на... клоуните. Дете, за което дядо Коледа, може би, е по-силен от дядо Господ. Дете, което прекатурва (съ)знанието си за живота и за 12 дни съумява да надживее всичко и всички. Това е детето Оскар, чието положение се оказва спънка за медицината, само че не и за просветлението. Което е повече от излекуване.
„ Оскар и Розовата дама “ е най-хубавият неизискван урок, разказан като приказка за любовта, която не трябва да се опасява да излиза от тялото под формата на трептения. Любовта, чиято сантиментална същина е усетена през една от нейните най-романтични форми – писмото. Писма към Господ, който е и обич. Самоузряване, което води до избавление – на тялото от болката и на духа от всичко останало. И това също е по-силно от чисто физическото излекуване.
В спектакъла розовото не е алюзия към фешън тренд или сладникавост. То е цветът, в който светлината се отразява по допустимо най-хубавия метод. То е рефлексия на обич, женственост, деликатност и сантименталност, на сладостта от това да живееш със и поради другия.
„ Розовата дама “ Мария Стефанова прекатурва тази рефлексия в действие – като доказателство, че няма невъзможна истина, невероятно знамение и невъзможна обич. Тя получава своя Оскар, с цел да ни върне вярата, че човек самичък основава чудото – освен в театъра и освен по Коледа...
Актрисата Мария Стефанова играе в най-новия театър на режисьора Стефан Спасов в Армията Актрисата Мария Стефанова още веднъж на сцената на Народния спектакъл в театър на режисьора Стефан Спасов Режисьорът и артист слага „ Балдахинът “ на сцената на спектакъл „ Българска войска “
