Между 1914 г. и 1917 г. сър Ърнест Шакълтън се

Между 1914 година и 1917 година сър Ърнест Шакълтън се впуска в рисковано и рисково премеждие - да прекоси цялата Антарктика. Това е едно злощастно пътешестване, което насмалко да приключи с неуспех, само че в последна сметка остава в човешката история като един от образците за висша устойчивост. Когато Endurance - корабът, пренасящ екипа на Шакълтън, засяда в ледовете през 1915 година, моряците подхващат мъчно пътешестване през негостоприемна земя. Целта е да стигнат до остров Елефант и по-късно вероятно до Южна Джорджия, където зле екипираните мъже прекосяват планини и ледници, с цел да намерят безвредното място.  
Описвайки своите прекарвания, Шакълтън споделя едно удивително самопризнание: „...по време на този дълъг и под напрежение 36-часов преход през безименните планини и ледници на Южна Джорджия, постоянно ми се струваше, че сме четирима, а не трима... “  Оцелелите също описват своите чувства за един чудноват феномен, прочут като синдром на третия човек - „ нещо или някой “, който се появява единствено при най-лошите условия, когато обстановката е на живот и гибел.

Той изниква от нищото, оказва помощ и отново се връща там 

Може би един от най-странните явления на човешкото оцеляване е синдромът на третия човек. Пръв се осмелява да опише за него Шакълтън. След него историите си описват алпинисти, оживели при корабокрушение и полярни откриватели. Всички те настояват, че или са видели човек, или са чули глас. Получава ли са потребна информация и упътвания по какъв начин да се измъкнат от сложната обстановка. 

Ето какво написа в дневника си един от опиталите да покорят Еверест - английският откривател Франк Смайт - който също изпада в сериозна ситуция покрай върха: „ През цялото време, до момента в който се катерех самичък, имах мощното възприятие, че съм съпроводен от втори човек. Усещането беше толкоз мощно, че изцяло елиминираше цялата самотност, която другояче бих изпитал “. Усещането за наличие на различен човек е толкоз реалистично, че в един миг Смайт дори желае да показа с него сладко десертно блокче, само че когато се обръща, си спомня, че е самичък.

Американският военачалник Джордж С. Патън оповестява, че е чул тайнствен глас по време на Втората международна война, който му дал насоки по какъв начин да работи и го е окуражил.
Американският астронавт Нийл Армстронг, първият човек, стъпил на Луната, оповестява за синдром на третия човек по време на своята историческа галактическа задача. Той разказва, че е чул глас, който го насърчавал и направлявал, до момента в който прави първите си стъпки на лунната повърхнина.
В книгата си от 1988 година „ Докосване на празнотата “ алпинистът Джо Симпсън документира сходно прекарване, което е имал, до момента в който се е катерил в перуанските Анди. Симпсън си спомня глас, който го подкрепял и го насочвал при връщане към базовия лагер след тежко пострадване на крайници и рухване от канара в цепнатина.
Други, претърпели феномена, описват че не просто са чули „ трети човек “, само че даже са видели някой да се появява от нищото, с цел да им помогне да оцелеят, и по-късно още веднъж да изчезне. Изследователите дават като образец за това събитие и хората пеперуди от Джоплин, които се явяват на помощ на бедстващите по време на смъртоносно торнадо в Джоплин, Мисури през 2011 година Има няколко отчета за деца, които настояват, че с цел да оцелеят са им помагали „ ангели “. Това са единствено няколко образеца от многото персонални разкази за синдрома на третия човек. Това е прелюбопитен феномен, който продължава да пленява въображението на хората по целия свят.

Как може да се обясни 

И по този начин, какво е синдромът на третия човек? Никой в действителност не знае сигурно. До момента липсват съществени научни пояснения. Вероятно е илюзия в отговор на рисков стрес, само че концепцията, че предлага рационална информация в миг на рисков напън, допуска, че е някакъв тип запас за оцеляване. В някои от публикациите, отдадени на този феномен, се приказва за хипотезата за двукамерния нрав, която гласи, че мозъкът е изработен от две елементи: едната приказва, а другата слуша. Това е единствено съмнение, което евентуално в никакъв случай няма да бъде изцяло проучено, само че концепцията, че по време на тежък риск за живота, част от мозъка ни активизира най-стабилните си запаси, неподатливи на стрес и ни ги изпраща да ни оказват помощ, е в действителност забележителна и необичайно успокояваща. 
Има разнообразни вероятни пояснения за синдрома на трети човек, в това число духовни, научни и мистични. Някои хора имат вяра, че синдромът на третия човек е доказателство за божествена интервенция и че гласът, чут по време на напрегнати обстановки, е обръщение от висша мощ, предлагаща упътвания и поощрение. Други считат, че това е доказателство за наличието на ангел страж, който предлага отбрана и упътване в сложни моменти.
Някои откриватели допускат, че синдромът на третия човек може да бъде форма на слухова илюзия, провокирана от опита на мозъка да се оправи с рисков стрес или боязън. Дали пък не е демонстрация на склонността на човешкия мозък да търси модели и значение, даже при рисков стрес, суматоха и смут?

Има и експертни отзиви, че синдромът на третия човек може да е психогенно прекарване, провокирано от напрежението и контузията от обстановката, което кара мозъка да възприема глас, който в действителност не съществува.
Източник