Медицината е необятна наука, която и до днес продължава да

Медицината е необятна просвета, която и до през днешния ден продължава да търси отговори и решение за редица болести. Изправени сме пред тестванията на природата в лицето на най-различни вируси, които не могат да бъдат победени. Човешката физиология остава най-съвършеното и недостижимо създание на природата.

Докато приказваме за изкуствен интелект, специалистите са безапелационни, че ще минат доста години, преди да се сътвори копие на човешки мозък, който да обработва толкоз бързо информация. Да не приказваме, че репликирането на душата може в никакъв случай да не се случи. И до момента в който технологията се пробва да направи човешко копие или да го усъвършенства доста, медицината е принудена да се затваря в спектъра на проби и неточности, пробвайки се да разгадае по какъв начин работи един вирус.

За страдание около специалистите постоянно се откриват задоволително хора, които употребяват вярата за излекуване и продават най-различни безумни и доста постоянно рискови „ медикаменти “. Не са един или два случаите, в които подправен гуру продава своите вълшебства и натрупа капитал, мамейки милиони. Създаването на ваксина, откриването на лекарство и класифицирането му като такова нормално лишава към 10 години. С модерната техника това време може да бъде понижено до 7-8 години, само че това се случва извънредно рядко. Колкото по-комплексно е едно заболяване, толкоз по-трудно е откриването на лекарство и времето за тестване и систематизиране може да се усили.

Заболяване като адренолевкодистрофия може да бъде предизвикателство за всяка фармацефтична компания. Въпросното е обвързвано с X хромозома и съставлява струпване на мастна киселина върху избрани ензими и съществено нарушава миелиновата обвивка на нервите. В следствие пациентът може да припада или да става хиперактивен за секунди. Заболяването затруднява говореното, слушането и връзката като цяло.

Колкото повече напредва, толкоз по-сериозни са и възможностите пациентът да изпадне във вегетативен етап. И до през днешния ден медицината не може да даде сладкодумен отговор какво може да е вярното лекуване. Предложенията постоянно са трансплантанция на стволови кафези, лекуване на бъбречната жлеза със стероиди и други по-леки лечения, които облекчават болките, само че нищо друго.

Снимка: By Frank Gaillard – http://radiopaedia.org/images/318699 and http://radiopaedia.org/uploads/radio/0031/8699/T2.jpg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=9783483

Когато Лоренцо Майкъл Мърфи Одоне се разболява от тежката болест, родителите му не са подготвени да чуят всички комплицирани термини, с които лекарите са подготвени да ги засипят. В болничното заведение схващат, че синът им е може да почине във всеки един миг, тъй като към момента няма уместно лекуване. Болестта е разказана за първи път от Ърнст Сиймерлинг и Ханс Герхард Крютцфелдт през 1923 година. Лоренцо е диагностициран през април 1984 година

Обикновено пациентите са деца сред 5 и 10-годишна възраст. Очакваната прогноза е детето да оглушее, ослепее, онемее и да се сковава в идващите две години и едвам по-късно да почине, преминавайки всички кръгове на пъкъла. Едва ли има родител или човешко създание, което би останало обикновено след тези думи. Родителите Аугусто и Микаела отхвърлят да одобряват тази прогноза. Не желаят да се срещат с лекари, тъй като те не оказват помощ, експертите и групите за взаимопомощ постоянно завършвали своите истории с тъжната истина, че краят наближава.

Аугусто е икономист в международната банка, прекарал е известно време в Африка и е работил по разнообразни планове. След като схваща, че лекарите непринудено подписват смъртната присъда, в един миг желае картона на сина си. Отвръщат му, че няма смисъл да го чете, тъй като няма да разбере нищо. И по този начин индивидът без никакво здравно минало се прибира вкъщи, пенсионира се по-рано и стартира да учи болестта на сина.

Прекарва вечер след вечер в кабинета си, четейки всеки вероятен труд, който може да се появи по тематиката. Времето тече и бащата има единствено 2 години, с цел да помогне на сина си. Освен лично изследване в региона на биохимията и опознаването на нервната система, фамилията стартира да приканва най-различни лекари, биолози и откриватели в тази област, с цел да може да натрупа колкото се може повече информация.

Заболяването е рядко и един човек на 45 000 може да заболее от сходно заболяване. Точно затова липсва финансиране. Всеки специалист е безапелационен, че семейството няма да открие лекарство, те самите са вложили живота си в търсенето на лекуване и все пак не са съумели да намерят решение по въпроса. И по този начин в края на 80-те години се ражда прословутото „ Олио на Лоренцо “. На понятен език, това са екстракти от киселини в зехтина и рапицата.

Ефектът от него е разрушение на веригите от мастни киселини, които предизвикват стремглави вреди върху нервната система на индивида. Докато медицината се е опитвала да откри комплицирано решение на казуса, двама души без никакви знания съумяват да открият лекарство, което да отстранява най-големият пакостник в тялото на пациента.

Д-р Хюго Мозер ще съобщи, че в никакъв случай не е имал сходно лекарство, което да понижава толкоз количеството киселини от всяко друго. Поради тази причина няма различен избор, с изключение на да стартира да го предписва на своите пациенти. Британското семейство Стафърдс споделя, че олиото е пристигнало в най-хубавото време. Техният 7-годишен наследник е диагностициран с това заболяване. Те се качват на самолета и летят до Съединени американски щати, където включват сина си в програмата. Няколко седмици по-късно всички киселинни равнища са в нормата си. 2-годишният брат Глен, който също може да заболее, следва ориста на брат си и получава лекарството на база кръвен тест. И за малко време, чудото като че ли се случва. Лоренцо минал интервала от две години живот. Неговите сътрудници пациенти един по един стартират да умират.

Бари Стафорд се утежнява и най-после умира в резултат на заболяването. Мозъкът на момчето е нападнат толкоз съществено, че даже олиото не може да помогне. Лекарите по целия свят стопират да го предписват. Лоренцо умира през 2008 година и тогава е на тъкмо 30 години. Болестта е взела своето, само че майка му, която умира 8 години по-рано, съумява да комуникира с него посредством намигвания и мърдане на пръсти. Майка му Микаела написа поема за сина си и малко по-късно се появява в албума на Фил Колинс със същото име – „ Лоренцо “. Разочарованието е извънредно огромно. Фалшивото знамение като че ли е дало толкоз нужната вяра, само че нищо повече. Докато Аугусто се насочва към друга среда на проучвания, употребявайки своите познания в опит да регенерира повредените нервни кафези, Д-р Мозер не се отхвърля.

Вместо това насочва вниманието си към деца, които са диагностицирани със болестта, само че не са показали още признаци. Ако олиото може да бъде протектор против разрастващото се заболяване, тогава има шансове за живот. След 10 години опити и проучвания, Мозер съумява да даде на света трагични резултати. От 120 пациента, той съумява да показа 83-ма души, които живеят без болестта и в никакъв случай не са проявявали признаци.

Докторът счита, че взимането на олиото понижава възможностите за насърчаване на заболяването на половина. През 2004 година Глен e на 21 години и не е проявявал признаците. През 2011 година името му се загатва още веднъж от доктор Сандра Гилкрайст, която декларира, че пациентът е здрав. За жал мрежата не може да предложи повече информация, нито да подсигурява здравното положение на пациента през днешния ден. На 21-годишна възраст, Глен споделя, че е тук с помощта на това олио.

Аугусто прекарва единствено още две години в Съединени американски щати и през 2010 година продава къщата си във Вирджиния и се връща в родната Италия, където да е по-близо до дома. Той към този момент няма наследник, брачната половинка му е умряла по-рано и като че ли нищо няма смисъл. През последните си дни се пробва да доразвие научните проучвания. Като човек, без никакви знания в медицината съумява да откри лекарство, което до някаква степен оказва помощ в борбата против подлата диагноза.

Университетът Стърлинг дава почетна докторантура за достиженията му в региона на медицината. Що се отнася до последната, тя продължава да търси отговорите на всички заболявания, на които ставаме очевидци. И въпреки всичко не би трябвало да забравяме, че в случай че един човек направи сходни достижения отвън средата, тогава не би трябвало ли летвата за експертите да е вдигната по-високо? Чували сме мъдри мисли като „ Медицината се бори с заболяването, не лекува пациенти. “, само че когато пациентите са близки, това значи ли, че борбата става персонална и учените стават по-отдадени?