С едно око щеше ли да ме залюбиш?
Мечтателният Созопол и тази година ще се трансформира в сцена на някои от най-вълнуващите културни събития за годината по време на посещаваните от хиляди фенове Празници на изкуствата – „ Аполония “ 2024 г. Един от акцентите на литературната стратегия на фестивала ще бъде срещата с писателя Захари Карабашлиев, който ще показа последния си разказ „ Рана “ в диалог с уважавания историк проф. доктор Веселин Методиев на 5 септември от 19:00 ч. в двора на Градска художествена галерия – Созопол.
Още с появяването си през октомври 2023 година романът „ Рана “ завоюва любовта на читателите, трансформирайки се в един от бестселърите на годината и сграбчи наградата на Столична библиотека за „ Най-четена книга на 2023 година “, както и премията „ Златен лъв “ на Асоциация Българска книга.
Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, записки и персонална преписка, свързани с Първата международна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното придвижване в Тракия и Македония, „ Рана “ от Захари Карабашлиев е хубав роман за смелостта, състраданието и любовта в годините на Междусъюзническата война и Първата международна война.
В лиричната и майсторски разказана история на младши офицер Сава Сотиров прозират орисите нацяло потомство българи, чиито ориси са въвлечени в безмилостния залп на войната. История, колкото тъжна, толкоз и изпълнена с вяра и подвиг. Тихо припомняща, че човешката душа е еднообразно ранима – макар разликите.
Представяме ви фрагмент:
Беше шумно по купетата и в коридора – радостни викове, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказваха добродушно, разпитваха се кой от кое място е, намираха общи познати, теми…
Сава уважи малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал наскоро, само че мисълта му скачаше безпризорна по буквите – като че ли бяха записки от нечий различен живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи в този момент какво споделя Заратустрата или Соте, я кажи така ли рече Заратустрата, или не? – само че не успяваше да се концентрира и зацикляше на едно и също изречение безброй пъти. След което извади остарелия си бележник, попрелисти го на места случайно. Не е ли необичайно – намерения, до момента в който четеше редове, писани от самия него, а на моменти като че ли от някой чужд, – не е ли чудно по какъв начин ние винаги най-първо се интересуваме от себе си, от това по какъв начин изглеждаме в огледалото заран до това по какъв начин и какво сме били записали в дневника си предходната година. Човешко, прекомерно човешко е безкрай да разгръщаш и препрочиташ себе си.
Той облегна слепоочие на прозореца.
Срещу него Терзиев, сякаш отворил „ Безсъници “ на Яворов, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клюма, та клюма.
Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който по този начин и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, по тази причина го завещал на нея. Елиза му го подари на разлъка. Ще те очаквам, ще броя часовете до завръщането ти. И нека с всеки взор към циферблата да мисли за нея и по този начин да доближава своето завръщане. И да знае, че нейното благополучие е в неговите ръце, по този начин му сподели. И го целуна. Как сладко го целуна тогава!
Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, до момента в който носела чаша вода на баща си, чашата се счупила и се забила във веждата. Е, можела да извади и окото.
С едно око щеше ли да ме залюбиш?
О, и без едно око отново щях да те обичам.
Вие, мъжете, сте подготвени да изречете всякаква неистина, с цел да заслужите благоволението на една млада девойка, по този начин ли е?
Не, несъмнено.
Дланите на Елиза са постоянно топли, допирът на пръстите – гальовен. Ръцете, които галят лицето му, като да го извайват, устните, които постепенно доближават неговите.
А за какво той затвори очи, когато тя го целуна на изпращане. Защо замижа? Защо не изпи с взор всяка глътка от нейната непосредственост? Сами си предизвикваме слепота понякога – несъмнено, с цел да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме постоянно, когато го поискаме.
А може би очите несъзнателно се затварят, с цел да не гледат, а с цел да виждат по-добре.
Сава извади от вътрешния джоб на куртката последното писмо от Елиза, прочете го още един път от край до край, помилва с очи портрета, обърна го да се наслаждения на красивия почерк с датата. После опря слепоочие на хладното стъкло и се загледа на открито.
А зад прозорците и като че ли повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха обратно, обратно, обратно, все към нея.
– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за отечеството! – сепва го още веднъж гласът на офицера, в този момент застанал в края на сянката на огромно дъбово дърво, до момента в който те с
Терзиев се пържат, оставени на милостта на мощното следобедно слънце, сякаш есенно. Не че това е въпрос де.
– Тъй правилно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се постанова отново да го каже: – Тъй правилно, гос’ин полковник. – Така Сава го сподели два пъти, вторият по-ясно и мощно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко.
– Много добре – отсича полковникът, смъква шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре.
После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и вършат необятна крачка напред. И едвам тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на дребната полянка, Сава Сотиров осъзнава казаното: двама офицери тъкмо като тях са били убити през вчерашния ден, евентуално на тяхна възраст, евентуално същите думи са чули и те тъкмо преди да влязат в багра, може даже на единия от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива взор надолу – през вчерашния ден двама храбреци са били от тази страна на тревата, през днешния ден са към този момент от другата. А те? Къде ли ще се озоват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война?
– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда нагоре, без да трансформира изражението си, като леко присвива колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след различен два силни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда встрани с крайчеца на окото си, без даже да вдига буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат съгласно тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети.
Офицерът хлопва назад шапката на главата си и се смее:
– Поздравяват ни, мамалигите, за добре пристигнали. Как са гащите, юнаци?
Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавежда към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е замирисало.
Хили се.
Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са другари.
След подробен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се чака, полковникът подвига ръка към някого:
– И една последна работа има да се свърши. Стояне?
Стоян очевидно е свръзката.
– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на женитба тръгнали. Улеснявате врага, господа, доста улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелд- фебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за на следващия ден, обличате тях, криете пагоните, никакви отличителни знаци. Даже, Стояне, кажи още през днешния ден на кашаварите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята.
– Слушам, гусин полковник.
После към тях се доближава дундест фелдфебел, показва се, поема ги и ги вкарва в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се строявате, а ей там зад дървото е отходното място.
Българинът единствено на небето не е срал – споделяше Дрангов, – но единствено тъй като не е намерил по какъв начин да се качи, по тази причина.
И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисцип- лина. Юначество. Победа.
Идва различен фелдфебел, с цел да води Терзиев към неговия взвод.
Хайде, Терца, довиждане, Соте.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Още с появяването си през октомври 2023 година романът „ Рана “ завоюва любовта на читателите, трансформирайки се в един от бестселърите на годината и сграбчи наградата на Столична библиотека за „ Най-четена книга на 2023 година “, както и премията „ Златен лъв “ на Асоциация Българска книга.
Базиран на хиляди страници историческа литература, военни документи, войнишки дневници, записки и персонална преписка, свързани с Първата международна война, двете Балкански войни и съпътстващите ги трагични събития, с Илинденско-Преображенските въстания, ВМОРО и революционното придвижване в Тракия и Македония, „ Рана “ от Захари Карабашлиев е хубав роман за смелостта, състраданието и любовта в годините на Междусъюзническата война и Първата международна война.
В лиричната и майсторски разказана история на младши офицер Сава Сотиров прозират орисите нацяло потомство българи, чиито ориси са въвлечени в безмилостния залп на войната. История, колкото тъжна, толкоз и изпълнена с вяра и подвиг. Тихо припомняща, че човешката душа е еднообразно ранима – макар разликите.
Представяме ви фрагмент:
Беше шумно по купетата и в коридора – радостни викове, закани към врага, песни, глъч… После настроението се поуталожи, някои от момчетата заспаха, други приказваха добродушно, разпитваха се кой от кое място е, намираха общи познати, теми…
Сава уважи малко от записките си по гражданско право в страници, които бе писал наскоро, само че мисълта му скачаше безпризорна по буквите – като че ли бяха записки от нечий различен живот. После отвори Заратустрата – както се майтапеше Терзиев, колчем го видеше, разгърнал Ницше. Кажи де, кажи в този момент какво споделя Заратустрата или Соте, я кажи така ли рече Заратустрата, или не? – само че не успяваше да се концентрира и зацикляше на едно и също изречение безброй пъти. След което извади остарелия си бележник, попрелисти го на места случайно. Не е ли необичайно – намерения, до момента в който четеше редове, писани от самия него, а на моменти като че ли от някой чужд, – не е ли чудно по какъв начин ние винаги най-първо се интересуваме от себе си, от това по какъв начин изглеждаме в огледалото заран до това по какъв начин и какво сме били записали в дневника си предходната година. Човешко, прекомерно човешко е безкрай да разгръщаш и препрочиташ себе си.
Той облегна слепоочие на прозореца.
Срещу него Терзиев, сякаш отворил „ Безсъници “ на Яворов, а дреме – вратът омекнал като гума, главата му клюма, та клюма.
Погледна часовника от Елиза, неговото момиче – швейцарски часовник от дядо º, който по този начин и не дочакал мъжка рожба или мъжки внук, по тази причина го завещал на нея. Елиза му го подари на разлъка. Ще те очаквам, ще броя часовете до завръщането ти. И нека с всеки взор към циферблата да мисли за нея и по този начин да доближава своето завръщане. И да знае, че нейното благополучие е в неговите ръце, по този начин му сподели. И го целуна. Как сладко го целуна тогава!
Елиза има издължени кафяви очи и белег над дясната вежда. Когато била дете, паднала, до момента в който носела чаша вода на баща си, чашата се счупила и се забила във веждата. Е, можела да извади и окото.
С едно око щеше ли да ме залюбиш?
О, и без едно око отново щях да те обичам.
Вие, мъжете, сте подготвени да изречете всякаква неистина, с цел да заслужите благоволението на една млада девойка, по този начин ли е?
Не, несъмнено.
Дланите на Елиза са постоянно топли, допирът на пръстите – гальовен. Ръцете, които галят лицето му, като да го извайват, устните, които постепенно доближават неговите.
А за какво той затвори очи, когато тя го целуна на изпращане. Защо замижа? Защо не изпи с взор всяка глътка от нейната непосредственост? Сами си предизвикваме слепота понякога – несъмнено, с цел да запечатаме тези моменти като на фотографска плака и да ги виждаме постоянно, когато го поискаме.
А може би очите несъзнателно се затварят, с цел да не гледат, а с цел да виждат по-добре.
Сава извади от вътрешния джоб на куртката последното писмо от Елиза, прочете го още един път от край до край, помилва с очи портрета, обърна го да се наслаждения на красивия почерк с датата. После опря слепоочие на хладното стъкло и се загледа на открито.
А зад прозорците и като че ли повлечени от мислите му, цели поля и хълмове се връщаха обратно, обратно, обратно, все към нея.
– Готови ли сте, господа офицери, да умрете за отечеството! – сепва го още веднъж гласът на офицера, в този момент застанал в края на сянката на огромно дъбово дърво, до момента в който те с
Терзиев се пържат, оставени на милостта на мощното следобедно слънце, сякаш есенно. Не че това е въпрос де.
– Тъй правилно, гос’ин полковник! – чува гласа на Терзиев и се включва малко в края, та се постанова отново да го каже: – Тъй правилно, гос’ин полковник. – Така Сава го сподели два пъти, вторият по-ясно и мощно. Заради мазолите от тези нови ботуши е всичко.
– Много добре – отсича полковникът, смъква шапката си, държи една светла кърпичка в ръка и с нея попива пот от лъсналото си чело. – Много добре.
После махва с ръка да пристъпят напред към него под сянката. Младите се споглеждат и вършат необятна крачка напред. И едвам тогава, когато прекрачва в по-тъмната част на дребната полянка, Сава Сотиров осъзнава казаното: двама офицери тъкмо като тях са били убити през вчерашния ден, евентуално на тяхна възраст, евентуално същите думи са чули и те тъкмо преди да влязат в багра, може даже на единия от двамата ботушите му да са били с половин размер по-малки. Или по-големи? Както и да е. Той забива взор надолу – през вчерашния ден двама храбреци са били от тази страна на тревата, през днешния ден са към този момент от другата. А те? Къде ли ще се озоват те? Как ли ще свърши за всеки от тях тази война?
– Лягай! – Гласът на офицера изгърмява, поглежда нагоре, без да трансформира изражението си, като леко присвива колене, въздухът над тях зафучава и със сссссссссвистене в короните на дърветата избухват един след различен два силни експлозива, двамата младежи се захлупват по очи, Сава забива чело в земята, стиска очи, някъде изцвилва кон, той поглежда встрани с крайчеца на окото си, без даже да вдига буза от горещата трева – във въздуха се издигат пръст, коренища и клонак и падат съгласно тежестта си и земното притегляне, зелени листа се разпиляват из жежкия въздух като празнични конфети.
Офицерът хлопва назад шапката на главата си и се смее:
– Поздравяват ни, мамалигите, за добре пристигнали. Как са гащите, юнаци?
Терзиев отупва коленете си от пръстта и се понавежда към Сава, повява с ръка пред носа си, като че му е замирисало.
Хили се.
Сава се мръщи, ще му се да го срита, какво, като са другари.
След подробен инструктаж кой от тях къде ще бъде разпределен и какво се чака, полковникът подвига ръка към някого:
– И една последна работа има да се свърши. Стояне?
Стоян очевидно е свръзката.
– Господа школниците се наконтили с хубавите нови куртки, ще кажеш, че на женитба тръгнали. Улеснявате врага, господа, доста улеснявате врага. Врагът гледа първо командния състав да удари. Стояне, кажи на фелд- фебела да им изпише по една войнишка куртка от тила за на следващия ден, обличате тях, криете пагоните, никакви отличителни знаци. Даже, Стояне, кажи още през днешния ден на кашаварите да намерят войнишки куртки, та да ги донесат с вечерята.
– Слушам, гусин полковник.
После към тях се доближава дундест фелдфебел, показва се, поема ги и ги вкарва в ротата. Показва кое къде е – ей тука идват баките с храната, там ще се строявате, а ей там зад дървото е отходното място.
Българинът единствено на небето не е срал – споделяше Дрангов, – но единствено тъй като не е намерил по какъв начин да се качи, по тази причина.
И ще продължи: Хигиена. Обувки. Спретнатост. Дисцип- лина. Юначество. Победа.
Идва различен фелдфебел, с цел да води Терзиев към неговия взвод.
Хайде, Терца, довиждане, Соте.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ