Майсторът на българския исторически роман Слав Хр. Караславов (1932-2002) отново

Майсторът на българския исторически разказ Слав Хр. Караславов (1932-2002) още веднъж ще заеме полагащото му се място в книжарниците с непознатия си разказ „ Бунтът на Белгуните “. Ръкописът бе редактиран и квалифициран за щемпел от сина на създателя – белетристът Христо Караславов.

Романът запълва празнината за събитията преди известната трилогия на Слав Хр. Караславов „ И се възвисиха Асеновци “. Книгата наблюдава напрегнатото време към въстанието на Асен и Петър, с което българската страна е възобновена в края на XII. век.

Действието в романа стартира през есента на 1185 година, когато двамата братя от рода на Белгуните – Асен и Теодор, се завръщат от несполучливото си посещаване при нововъзкачения на трона византийски император Исак ІІ Ангел. Посещението освен не реализира никоя от плануваните цели, само че и приключва оскърбително за братята. Обидата и гневът ще ги накарат да потърсят съидейници във владенията им към крепостта Търнов, с цел да тръгнат на пряк, въпреки и опасен конфликт с привидно непоклатимата империя на ромеите.

Написан с нормалното сюжетно майсторство и пъстрия език на Слав Хр. Караславов, този разказ разкрива чудата гледка от аргументи и следствия, дребни елементи и световни зависимости, обуславящи едно от значимите събития в остарялата ни история – възобновяване на средновековната българска държавност.

Сюжетът следва хода на въстанието – от бесовската гняв на началото при освещаването на църквата „ Свети Димитър “ през есента на 1185 година до особения мир, подписан под стените на Ловешката цитадела напролет на 1187 година Битките са част от действието, само че те надалеч не са център на романа, който повече се занимава с изконната взаимовръзка сред логиката на психиката на гнева и механизмите на властта, предадена посредством успоредицата от въстанически дейности и ответната им реакция от страна на византийската аристокрация. Всичко е в някаква непрекъсната симбиоза - гневът като споделена отговорност против силата на страха като поръчител на всяка власт. Едно угрижено приятелство против една обгрижвана самотност.

Photo credit: Издателска къща „ Персей “

Както и в другите исторически творби на Слав Хр. Караславов, деликатният четец би доловил три пласта на историческия сегмент. В основата, несъмнено, е непокътнатият исторически факт, без който всеки исторически разказ се трансформира в бутафорна измислица. Историчността постоянно е мощна в романите на Караславов (историческият материал за написването на романа „ Солунските братя “ е събиран повече от 17 години). Но чистата историчност е поле на историците, а не на писателите. Историците ни разказват епохата, писателите ни потапят в нея. И тук идва едно чисто авторово допиране до легендите, до мъглявия шепот на предишното, до дръзкото безмълвие на апокрифното, в което оживяват имена и сказания -...Белгуните… Боян магесник… предтеча. Третият слой е чисто фолклорен, съседски, пиперлив, почерпан от пъстрото тракийско детство.

Трудно актуалният четец би се ориентирал в етнонима „ власи “, употребен свободно в този разказ, в случай че в никакъв случай не е попадал в следите на фолклорното значение на тази дума, познато по поречието на Марица – „ власи “ – тайнствените, полумитични свободни овчари, идващи някъде от Балкана, водещи стадата някъде на юг, неразговорливи, неговорещи, положителни стопани, само че призрачни в своята отчужденост, рискови, въпреки и не доста, последните наследници на античните траки, може би? Дали става дума за загадъчната общественост на каракачаните  или за някои техни сродници – фолклорът не дава отговор. Авторовите опит и въображение са още по-малко длъжни да ни го дадат. Но тези горски скиталци с дребните им кончета са основна част от тази книга, по този начин както детството ни постоянно е основна част от това, което сътворяваме. 

Династията на Асеневци (Слав Хр. Караславов приема названието Асеновци) ръководи Второто българско царство сред 1187 и 1280 година Самите те се смятат за наследници на българските царе Симеон I и Самуил. От друга страна, в кореспонденцията си с папата Калоян употребява купата „ император на българи и власи “. Може би по тази причина някои румънски историци смятат, че Асеневци имат влашки генезис. Според български историци като Петър Мутафчиев „ власи “ не е етноним, а неетническо название на мигриращи овчари. Това пази по живописен метод и създателят на романа.

Неслучайно Слав Хр. Караславов е именуван „ сърцеведът на историята ни “. „ Бунтът на Белгуните “ е още един от романите, които биха могли пълноценно да потвърдят това определение.

Слав Хр. Караславов/Photo credit: Издателска къща „ Персей “

Откъс от „ Бунтът на Белгуните “ от Слав Хр. Караславов:

Още едно отчаяние очакваше василевса.

Когато одобри в покоите си Алексий Врана, папагалите мълчаха, с нищо не посочваха, че не му мисли положителното, а в този момент работите бяха придобили напълно трагична тенденция. Врана не беше нито чичо му Йоан, нито слепият Кантакузин. Това беше человек, който разбираше от военни работи, прекомерно огромна популярност беше придобил напоследък и внезапно се оказа срещу него. С какви очаквания василевсът го изпрати против ония зад Хема, с какво напрежение очакваше да чуе първите новини за неговите победи, само че се получи противоположното. Врана се беше оповестил за василевс в родния си град Адрианопол.

След като получи благоволението на Исак Ангел, прославеният протостратор бе решил да завоюва заветната си фантазия – престола на василевсите.

Преди да разгласи решението си, той дълго време натрупа войски, събира съидейници, търси остарели познати и остарели другари. В Адрианопол беше основал работилница за стенобитни машини. Още като научи за тази му активност, василевсът се смути, само че отговорът на неговото питане го поуспокои:

– Людете на Петър и Асен са се укрепили в крепостите Твърдица и Аетос. Ако би трябвало да се води война за победа, без стенобитни машини е немислимо.

В този отговор имаше доста истина, само че за какво Алек­сий Врана не беше изискал технитари от константинополските работилници, а самичък си ги беше намерил. Този въпрос беше заложен от слепия Кантакузин, само че след погрома василевсът към този момент не го тачеше и не му обърна внимание.

Мислите му в последно време бяха ориентирани към сродяването с Конрад Монфератски. Прославеният рицар не излизаше от вкъщи на сестра му. Дори годежът беше разгласен. Чакаха да минат коледните пости, с цел да се извърши сватбеното празненство.

Неговите оръженосци и помощни прислужници се усещаха като вкъщи си. Таверните на Константинопол бяха тяхно притежание. По цели дни не излизаха оттова. Сега господарят им беше ангажиран с дамата на сърцето си и не му трябваха. Това беше добре пристигнало. Край цялостните с вино дървени чаши те не преставаха да описват за великите подвизи на своя сеньор. Всичко чуто от скитници трубадури за славни рицари беше приписано на Конрад Монфератски. Когато говореха за благосъстоянията му – сочеха пясъка на морето, когато възхваляваха неговите благородни действия – толкоз бяха, че три рицарски живота не биха стигнали, с цел да се извършат. Всичко беше надуто, обогатено.

Отначало людете ги слушаха с интерес, имаха вяра им, само че когато схванаха, че са станали жертва на неуравновесени фантазьори, последователно се отдръпнаха и единствено най-големите пияници към момента се навъртаха край прислужниците на рицаря, и то не с цел да слушат приказките им, а да бъдат почерпени за здравето на техния сеньор и неговата изгора дама.

Светът си имаше разнообразни полюси и в краищата на тези полюси другите люде друго преживяваха. Бедните с грижите си, богатите и владетелите с паниките си.

С всеки минал ден Алексий Врана се убеждаваше, че времето работи за него. Победите над норманите бяха му извоювали име на безгрешен. Тази популярност в този момент събираше към него всичко недоволно от порядките на василевса. Имаше и нещо друго, което правеше Врана толкоз убеден в себе си. Когато беше при василевса, с цел да получи доверието и благос­ловията му да оглави новия поход против българите, той съумя да издейства свободата на част от норманите, които беше завладял в борбите при устието на Стримон и Тесалоника. От тези здрави, подготвени и сурови мъже той беше направил такава мощна хетерия, която не даваше прахуляк да падне върху му. Всеки недоволник биваше незабавно отстраняван, погубен или осъден с варени пръчки.

Суровата дисциплинираност, която беше въвел, го правеше мощен и недостижим, хладнокръвен в решението си. Голямата войска, събрана на едно място, всяваше почитание с множеството, с положителното си въоръжение. Тя беше настанена вътре и вън от града и последователно завземаше околните замъци. Всъщност те сами бързаха да се причислят към новия василевс.

При всяка една такава радостна новина Врана изпращаше гончии с благодарствени хрисовули, обявяваше ги за свои правилни жители, даряваше ги с разнообразни привилегии. Това беше изпитан прийом на всеки кандидат за престола. Врана не беше малоумен, разбираше, че всяко нещо, което може да му докара нови съидейници, би трябвало да се употребява. Когато говореше с ромейските воини, той им обещаваше високи постове, земи, когато беше измежду суровите нормани – намекваше им за висока плата, обещаваше им богата плячка, красиви дами. Всичко това поддържаше духа на хората му и те с неспокойствие чакаха деня, с цел да тръгнат към града на Царете. Представяха си една лека победа. Надяваха се на силата, на стенобитните машини и на страха, който вероятно към този момент тресеше ония зад стените на града.

Най-после потеглиха... С молебени, със свирни, с ек на барабани – една страшна мощ, облечена в желязо, постепенно се проточи по познатия път за Константинопол.

Начело на тази изпитана и тествана войска бе застанал той, Алексий Врана, кривокракият водач, който бе талантлив от Всевишния да завладее богопомазания град, да отстрани узурпатора на престола Исак Ангел, да даде на всички парици, отроци и велика знатност обещаното... Всъщност какво можеше да даде на всички тях? Ако извърши обещанията си пред париците и отроците, значеше да разсърди знатните, в случай че пък дадеше нашепнатото на знатните, значеше да излъже париците и отроците. Добре, че едните и другите не се обичаха, не се познаваха, не разговаряха, с цел да схванат хитрините на оня, който ги водеше...

Врана с цялата си свита бе посрещнат с особена церемониалност в красивия Филопатий. Този царски замък бе остарял, издигнат отвън стените на града. На север от него се виждаше тъмната, добре поддържана Балъклейска горичка, а малко настрана Влахерните.

Войската се беше настанила в откритото поле. Становете бяха направени по всички правила на военното изкуство. Врана искаше да си отдъхнат, преди да се появят в целия си искра пред стените на Константинопол.

Едва привечер нетърпението ги поведе към богопомазания град. Случи се прекрасен ден. Падналият сняг от дълго време се беше стопил. Полегналото слънце се усмихваше, златееха покривите и зъберите, по старите зеленясали стени бяха се качили воини и жители, с цел да следят и бранят същинския василевс. По върховете на техните щитове и копия единствено слънцето се разхождаше с положителни планове. Врана пръв заприказва. Той оферираше на жителите да му отворят вратите с мир, не искаше принудително да влиза в този град, който през днешния ден или на следващия ден ще бъде негов. Обещаваше им привилегии и свободи, които сегашният василевс е некадърен да им даде. След неговите слова цялата армия се отдръпна в стана си.

На другия ден при изгрев слънце войската му сякаш изникна отдолу под земята. Нейният военен ред бе против Харсиевата врата на града – лявото и дясното крило се движеха, огрени от слънцето и единствено центърът оставаше в сянка. Там беше Врана. С настъпването на деня провокациите се посипаха и от двете страни. Стрели с привързани послания започнаха да прескачат стените. Тези провокации бяха толкоз язвителни, че бранителите не устояха. Тежките порти се отвориха и най-смелите се спуснаха да се подреждат за пердах навън поле.

Първият припадък бе ненапълно на сляпо. Най-напред камъните на прашкарите започнаха да бият по щитовете на императорските воини. Тази градушка от камъни секна внезапно и додето щитовете още бяха вдигнати над главите, стрелците опънаха лъковете и няколко от първите редици се превиха пронизани. Това смути и поохлади смелостта на излезлите. Като се пазеха с високите щитове, те започнаха деликатно да се връщат в града. Най-напред се отдръпнаха последните, по-късно, като отстъпваха крачка след крачка, щитоносците от първата редица, предпазвани от ония горе, потънаха в сянката на портата. И всичко стана под лудото дюдюкане и смеха на нападателите.

Алексий Врана бе яхнал черен кон с бяла луна на челото и с надълбоко пренебрежение наблюдаваше всичко това. Когато последният защитник се прибра, той махна на своите люде да изстрелят следващия му хрисовул. Отново обещаваше на людете мир и успокоение, в случай че му предадат непринудено града. Иначе трябваше да винят единствено себе си. Даваше им период – цели пет дни.

Хрисовулът прелетя през дебелите стени. Не след дълго той към този момент минаваше от ръка на ръка. Високопоставените съветници и доближени на василевса Исак Ангел с известно благоговение го разглеждаха. Много от тях бяха зърнали страшната мощ, която предвождаше Алексий Врана. Много от тях бяха негови персонални познати, други имаха роднински връзки с бунтовника. Бояха се някой да не подсети за това на ядосания и уплашен Исак Ангел. Загледани в кожения пергамент със златен щемпел, всички към този момент си правеха своите бъдещи сметки. Едни се готвеха да бягат отвъд Пропонтида, други – по какъв начин да се доберат до узурпатора. Почти бяха сигурни в успеха му. Не виждаха с какво могат да му се опълчват. Ако дойдеше войската от островите, в случай че се струпаше целият флот в поддръжка на василевса, нещата нямаше да бъдат толкоз трагични, само че флотът се бавеше, островните войски не се показваха. Градът оставаше да се пази от наличните хетеристи, воините от външната стена и людете на Константинопол. В други случаи заплахата идваше от жителите на столнината, само че в този момент те бяха на страната на Исак Ангел не за друго, а поради това, че в жилите на Алексий Врана имаше смес от българска кръв и някой беше пуснал слуха, че той се е съюзил с въстаналите братя Асен и Петър, че бил им заречен цяла Тракия и тематика България, чак до Апулия. Тези клюки съзнателно бяха раздухвани от императорските люде, с цел да разпалват страха и гнева.

Цялото население на богопомазания град се беше въоръжило, готово да пази не толкоз василевса, колкото своята столнина... Исак Ангел държеше да бъде осведомяван за всяко и минимум оживление на простолюдието. Както се опасяваше от оня вън, не по-малко се боеше от тези зад огромната стена. Тяхното въодушевление зависеше от най-неочаквани мотиви, народът беше като тенекиено петле на покрив, не знаеш на кой вятър ще се поддаде.

Мненията на доближените бяха изслушвани с огромно внимание. Във всяка дума се търсеше спасението, изходът, само че в края на краищата всичко се свеждаше до идването на флота. Още от времето на огромното нахлуване на норманите тя се беше разпиляла по заливите на далечните острови и по този начин и не беше се прибрала към момента с цялата мощ и надеждност на екипажите. Трябва да се чака – споделяха знатните; би трябвало да се чака – потвърждаваха най-приближените. И единствено Конрад Монфератски мълчеше.

– Какво ще ни посъветва великият рицар на кръста Господен? – подвигна вежди василевсът Исак Ангел. Рицарят продължаваше да мълчи, единствено се поизправи на неуместното кресло, постави ръце на меките му облегалки и когато събра погледите върху себе си, рече:

– Мисля да го прикани на дуел!...

Тия, които познаваха нравите на ромеите, бяха подготвени да прихнат. Такова нещо, с изключение на при Омира, не беше ставало по техните земи. Людете не желаеха да се жертват в единоборство, само че наперената стойка на Конрад Монфератски, суровото му, намръщено лице, отразило неговото общоизвестно самолюбие, бе предиздвикало людете към василевса да задържат усмивките си.

Михаил Камица пръв наруши настъпилата тишина.

– Ако разреши слънценосният наш василевс, аз бих попитал по какъв начин мисли прославеният рицар да провокира оня зад стените?... Той е на половина вандал и законите на рицарството са прекомерно надалеч от мозъка му. Ако не беше по този начин, щеше ли да вдигне ръка против нашия популярен василевс, откакто му се е клел във честност?

Думите на Михаил Камица разбуниха мислите на доближените. Знатността забръмча като пчелен кошер. Дори за момент не помни наличието на василевса. Той се беше свил в дълбокия престол, като че ли всичко това се отнасяше до някой различен, а не до него, единствено очите му, очи остри, напрегнати, го издаваха, че следи всяко придвижване.

Когато задоволително се нашумяха, той като че ли се измъкна от дълбочината на трона, удари с длан по облегалката му и рече:

– Това, което изрече моят почитан посетител, смелият и възвишен рицар Конрад Монфератски, е най-мъдрото, което до момента чух от всички тук присъстващи. Направете по този начин, че оня да се реши на предлаганото единоборство, тъй като в случай че останем в колебливо очакване, неговите послания могат да допрян мозъците на простолюдието и да бъдем очевидци на вътрешни кръвопролития. Нека тяхното схващане да бъде заето с мисълта за един двубой, а не от тревожното успокоение на незнайното. Ако оня не се съг­ласи – добре, ще схванат, че е един страхливец и самохвалец. Ако се съгласи, то аз съм сигурен в могъщата десница на Провидението, изпратило ни великия рицар, наш родственик и многообичан посетител Конрад Монфератски, с цел да извърши едно божие отмъщение...

И дуелът, предлаган от Конрад Монфератски, стана най-шумната новина, която се втурна да обходи борси и таверни.