Мартин Лутер He flared out in the flaring of mankind;

Мартин Лутер

He flared out in the flaring of mankind;
Such Luther’s luck was: how shall such be mine?
Робърт Браунинг

Отбелязването на петото столетие от " заковаването " на 95-те тезиса на 31 октомври 1517 година на вратите на църквата във Витенберг от Мартин Лутер дава мотив за доста и най-различни изявления и прояви. Теолози и историци, пастори и откриватели, вярващи и невярващи правят оценка въздействието на това събитие, което още тежи върху днешния ни свят. Ще се опитам и аз (но смиреността в това начинание е задължителна) да се върна към смисъла и смисъла на " момента Лутер ", след който нищо няма да бъде както преди.

Мартин Лутер, неговата персона и нематериалност играят решаваща роля за Реформацията, която е резултат освен на рецесията на остарелия набожен и публичен ред, само че и на неговата лична духовна рецесия. Той съумява там, където всички преди него се провалят: предефинира религиозния престиж, основава нова Църква, трансформира метода на мислене и живот.

И макар бруталния отпор, който среща, умира в леглото си, а не на кладата.

Но да стартираме изначало. Мартин е роден на 10 ноември 1483 година в Айслебен, градче в Саксония, затънтена провинция на Свещената римска империя, надалеч от центровете на Ренесанса и северния хуманизъм. Произходът му е относително непретенциозен и Лутер с горделивост ще приказва за своите " селски " корени, въпреки че татко му е бил в управата на локалната мина.

Следва право в университета в Ерфурт. През 1505 година става магистър и татко му, от почитание, стартира да му приказва на " Вие ". Скоро след дипломирането си е застигнат в полето от мощна гръмотевична стихия. Ужасен (тогава се има вяра, че бурите се предизвикват от вещиците и Сатаната), младият Лутер се моли на света Анна: " Помогни ми и ще стана духовник ". Той, който ще отхвърли светците, приканва светицата на помощ. Той, който ще промени религиозния ред и морал, дава обет.

Една мълния трансформира трагично неговия живот и ориста на света . Оттук насетне Мартин усеща, че тя непрекъснато трещи зад тила му, тя ще заехти и в словата му. Две седмици по-късно влиза в манастир. Той, който ще отхвърли монашеството, самичък става духовник и то примерен. Не намира обаче никаква сигурност и успокоение в килията: изтезава го личната му непоправима прегрешение, усеща се справедливо зарязан от Бог, бои се от деня на съда. Прочуто назовава своето положение Anfechtung (духовно мъчение, изпълнено със подозрение и отчаяние). Страданието му не е психическо, не го мъчат и плътските щения, то е " болежка за умиране ", екзистенциално, религиозно по своята същина, тъй като се отнася до " действителните възли " на неговото съкровено отношение с Бог.

През зимата на 1512 година Лутер отива в Рим. Животът там кипи, атмосферата е на непрекъснат празник и искряща приятност. Микеланджело преди малко е приключил свода на Сикстинската шапка, а Рафаело - Атинската школа. Ала Ренесансът въобще не впечатлява Лутер. Напротив, погнусен е, вижда единствено лакомия и безнравственост, развива за цялостен живот мощна неприязън към всичко италианско. Намира базиликата " Свети Петър " полусрутена, тъй като папа Юлий II е повелил на нейно място да се построи най-величествената базилика, само че за Лутер разрушеният храм е признакът на положението на Католическата черква. По-късно ще каже, че във Вечния град е видял престола на Дявола и извора на всяко зло. Скъсването с Рим (los von Rom) става програмата на живота му.

При завръщането си в Германия Лутер е назначен за учител по Свещено Писание в университета във Витенберг.

През 1513 година се случва решаващият поврат. Сам той споделя, че намира решението на своето мъчение, до момента в който клечи в манастирския клозет (auff diser cloaca). Мартин цялостен живот страда от нечовечен запек, само че за разбирането на случилото се не трябва да се пропуща също, че " клоаката " е нормалният тогава облик за мястото на индивида в този свят. Тъкмо там, с изключение на телесното изпразване и облекчение, се случва и духовното пречистване и прояснение, което изцелява неговата " болна душа ". Настояването, че озарението на Лутер се случва таман в това най-профанно, обичано и на дявола, място, може да наподобява предумишлено, но реформаторът отстранява разграничението сред свещено и профанно и нищо земно единствено по себе си не е нечисто за него.

В какво се състои откровението: Лутер внезапно прозира смисъла на словата на деятел Павел: " праведният посредством религия ще живее " (Рим. 1:17). Дотогава тези думи мощно го изтезават, тъй като схваща Божията истина като яростен яд и строго наказване, като ясно осъзнава освен това, че даже да желае да прави единствено положително, в никакъв случай не може до дъно да откъсне мозъка и сърцето си от прегрешението и порока. Оттук и отчаянието, " болката за умиране ". Затворен, в " топлата стая " прозира, че Божията истина напълно не е яростно наказание, а милосърдно оправдаване, с което Бог от обич подарява свободно и безплатно индивида. Разбира, че самият човек нищо не може самичък да направи за това и, въпреки от позиция на Закона да е постоянно и неизбежно наказан, само че от голяма важност за Бог е единствено чистата и смирена религия, а не " заслугите " и делата. Спасява само Всемогъщият, Който обича индивида, освен това подобен, какъвто е – виновник, и му прости, като му дава опция да се върне към Него. Бог не оправдава прегрешението, само че оправдава обърналия се към Него виновник. Обръщането не става с външни жестове и каузи, а само в сърцето, с вярата единствено (sola fide), от която се раждат след това и положителните каузи.

Така промененото схващане на един единствено ред от Библията трансформира всичко. То е в основата и на 95-те тезиса срещу индулгенциите и по-дълбоко - срещу цялото устройство на Католическата черква, тъй като щом избавя единствено вярата, то става изцяло ненужно .

Религиозният опит за Лутер се концентрира в интензивната персонална среща на човек и Бог. Вярващият се изправя самичък пред Бог, пред Когото пада всяка маска и душата става изцяло транспарантна. Няма потребност от външно ходатайство, пък било то и на Църквата, тъй като от голяма важност е само отговорът, който всеки персонално и свободно дава в съвестта си пред Бог. Така се ражда модерната троица: персона, независимост, съвест. Оттук и нуждата от филтриране и опростяване на прекомерно обременения, съгласно Лутер, с непотребни правила и практики набожен живот.

Най-силно го възмущават индулгенциите, с които папата редуцира времето на престоя за изкуплението на избрани грехове в Чистилището. Учението за индулгенцията (лат. " състрадание " ) се основава на концепцията за " съкровището на Църквата ", събрано от заслугите на Христос и светците, което папата ръководи за богатството на греховното човечество. През късното Средновековие християнинът се усеща задължен да се отблагодари за проявеното към него състрадание с подаяние, за което си има и цена. За елементарните хора става от голяма важност не стоящото зад индулгенциите обучение, а правилото: " заплащам и иска ми се елементарни ". Индулгенциите стартират да се обменят като " скъпи бумаги " за безконечния живот. Спечелените от тях средства отиват в Рим (в схемата взе участие и банкерът Фугер, който получава за прехвърлянето не понижаване на престоя в Чистилището, а 3% печалба) и финансират построяването на базиликата " Свети Петър ".

През 1517 година изключително интензивно продава индулгенции в Германия доминиканецът Тетцел, предлагащ ги с думите: " Щом звънне в касичката парица, на небето отлита душица " (цитирани в 28-ия тезис). Разгневен от вулгарното измамничество, Лутер сформира 95-те тезиса. Пише ги като професор, на латински, кани с тях на научен и църковен спор, не желае да подвига национално въстание.

Оповестява своите тезиси срещу индулгенциите на 31 октомври 1517 година Прави го неслучайно в навечерието на 1 ноември, празникът на Вси светии, денят, на който обичайно се опрощават греховете . Написва ги на огромен лист и ги излага на показ в църквата " Вси светии " във Витенберг. Историците и до през днешния ден яростно спорят дали става дума за исторически факт или за легенда (ако е реалност, то листът не е бил забит с пирон на вратата, а залепен с восък на таблото за съобщения). Преди няколко години бе открито удостоверение в поддръжка на обстоятелството. По-важното обаче е друго. Лутер изпраща тезисите на архиепископа на Майнц, с което задейства църковната машина и най-много ги превежда на немски и дава за щемпел.

Тезисите в хиляди екземпляри бързо се популяризират из цяла Германия. Тяхното издание има надалеч по-голяма мощ от съответното им наличие. Откритието на Гутенберг, печатното слово, отключва Реформацията и е решаващото оръжие за нейния триумф.

От значение безспорно е и казаното от Лутер в 95-те тезиса? Заявява на първо време, че написа " от обич към истината и от предпочитание тя да бъде изяснена ". Още с първия тезис дава ново схващане за приемането на опрощението с думите: " Исус изисква целият живот на вярващите в Него да бъде смирение ". Не е задоволително, значи, единствено удовлетворението за прегрешението (изповед, индулгенция), т.е., управляваният от Църквата развой. Твърди, че безконечният живот не е стока, с цел да бъде продаван и купуван. Отсича, че индулгенциите, за които хората дават толкоз пари, са единствено суеверия, от които алчното духовенство извлича огромни облаги.

Никой човек не може самичък себе си да избави, нито с делата си, още по-малко с пари, тъй като избавя Христос, Който не осчетоводява делата на хората, а умира на Кръста за тяхното възмездие и избавление. Затова " всеки, що изпитва откровено разкайване, има право на цялостно помилван и без индулгенция " (§ 36). Индулгенциите освен са непотребни, само че и нездравословни, тъй като заблуждават правилния, че посредством тях може да реализира, и то на ниска цена, " за три гроша ", спасението (виж § 32). Поредица от тезиси (§§ 56-58) акцентират неналичието на здрава теологическа основа в католическото обучение за опрощението, което прави допустимо и злоупотребите. Ала Лутер не просто търси да изправи църковната теория и процедура (виж §§ 45-51), а възвестява новото обучение за спасението, което е в сърцето на Реформацията: " Всеки християнин – жив или мъртъв - е съпричастен на всички Христови богатства " (§ 37) и посредничеството на Църквата е ненужно.

Тезисът, че " същинското богатство на християните е Свещеното евангелие " (§ 62), става лозунг на реформаторите, по тази причина те самите се назовават евангелисти. Лутер развенчава " властта на ключовете " на папата, който " не трябва и не може да опрости никое наказване, също така, което самичък е наложил ", т.е. неговите пълномощия са просто на земен държател и не се разгръщат над отвъдното царство (виж §§ 25, 26). Пита реторично и иронично: " Защо папата не освобождава всички души от чистилището в името на пресвятата обич, щом го прави поради проклетите пари " (§ 82). Така, критикувайки папската власт, Лутер слага решаващия за Реформацията въпрос – за престижа.

Тезисите са плод на полученото в " топлата стаичка " прояснение, че никой човек, колкото свято и добродетелно да живее, не може да заслужи безконечния живот, нито има на тази земя такова смирение, което да е почтено за Божието възмездие. Оправданието на грешника, неговото избавление не е премия, а Божи подарък. Оттук и нуждата от промяна на духовния живот, който би трябвало да се освободи от всичко ненужно и неправилно.

Думата " промяна " не била нова за Католическата черква. До Лутер тя означавала възобновяване на реда и дисциплината, най-много в поразхлабилите се отшелнически ордени. Имало и по-мащабни промени преди този момент, като тази на папа Григорий VII от XI век. Реформа, в резюме, било изправянето на нещо неправилно в живота на Църквата. За Лутер обаче казусът не е просто в сребролюбието на висшето духовенство, тъй като той е уверен, че има нещо фундаментално сбъркано в католическото обучение.

Започнатата от него Реформация не е просто изправяне на църковната теория и процедура, а радикално превръщане на цялата християнска вяра. Нещо повече, от провокираното от нея религиозно, политическо и културно земетресение се ражда модерният свят.

В началото реформаторският подтик е изумително мощен и бърз. Само за две десетилетия католицизмът е пропъден от Северна Европа, а протестантското придвижване обгръща Франция, Швейцария, Централна Европа, разгръща се на юг до Испания, стига и до Италия. Силата на реформаторския дух се резервира и век по-късно, когато таман от него се раждат Съединените американски щати. Той е жив и през днешния ден, както се вижда, от бурното развиване на харизматичните общности през последните десетилетия. Самата Реформация, несъмнено, е дълъг развой с доста участници, разнообразни течения, хиляди обрати. Същественото е, че модерността, по думите на Чарлз Тейлър, се движи от този drive to reform, чийто начален подтик дава точно Лутер на 31 октомври 1517 година

В началото на 1518 година тезисите стигат до Рим. Папа Лъв Х, хуманист и хедонист, взема на първо време тезисите за изблик на " монашеска свада " сред Лутер и Тетцел в затънтената немска провинция. Твърде скоро обаче l’affaire Лутер става централна за Рим и се организират поредност от срещи и диспути с реформатора, в които се включват висши духовници и най-хубавите теолози на времето като кардинал Каетан. В тези и в идващите противоборства, в които се сблъскват разнообразни мозъци, характери, ползи, става въпрос за фактически основни неща: вярата, тълкуването на Свещеното писание, мястото и задачата на свещенството и пътищата на спасението, като те се преплитат с усилието за построяването на облика на врага и налагането на личната справедливост, с битката за запазването или за смяната на религиозния, обществения и политическия ред. Каетан и другите представители на Католическата черква са съгласни с Лутер, че човек е неверен и краен и таман по тази причина християнството не е и не би трябвало да бъде въпрос на " сляпа религия ". Unus christianus nullus christianus: истината e в живата традиция и процедура, а не в субективните убеждения.

Хилядолетният опит на Църквата е най-здравата цитадела (feste Burg) против персоналните залитания и пропадания. Лутер е сигурен, че Бог приказва посредством словата му и държи на своята справедливост. Бързата ескалация на спора се дължи най-много на обстоятелството, че дебатите не се отнасят единствено до теологически правила и позиции, а засягат централни въпроси на престижа и властта.

Умът, смелостта, силата и яростта на Лутер са големи, също както егото му. Става все по-настъпателен. Голям оратор, написа на немски, с цел да бъде свестен и от най-обикновения човек: ярките облици, дръзките съпоставения, безпощадните, постоянно груби заклеймявания отекват мощно в мозъците и сърцата на неговите съвременници.

Съчиненията му се печатат и популяризират из цяла Германия: единствено за 5 години техният тираж доближава 3 милиона екземпляра. Лутер е първият best-selling създател.

Важна е ролята и на художника Лукас Кранах, който оформя книгите и образно показва неговите хрумвания. Особено мощно оръжие се оказват карикатурите на папата и католическия клир, които реформаторите изобретяват: във време на обща неначетеност, те влияят по-ефикасно от всеки текст.

През 1520 година папа Лъв Х отлъчва Лутер като разколник. Той отвръща, че избира да бъде анатемосан и отстранен, в сравнение с хвален и благославян от римския Антихрист и обществено изгаря булата дружно с други папски декрети. Започва всеобщото горене на книги: всичко католическо би трябвало да бъде унищожено и изтрито от паметта на новите християни.

През 1520 година Лутер разгласява и трите огромни новаторски съчинения : Към християнските благородници от немско потекло; За Вавилонския плен и За свободата на християнина. В първите две разобличава догмата на Католическата черква, че тя има крайната истина и държи ключовете на спасението, която, съгласно Лутер, не е никаква вероистина, а гола рекламация, тъй като тя напълно не е божествена, а единствено политико-юридическа институция, и с ударите на реформаторския си чук унищожава нейните " йерихонски " стени. В За свободата на християнина, своя шедьовър, Лутер преглежда въпроса " по какъв начин се избавя човек ". Това е същият въпрос, който го води до ръба на лудостта и го кара да стартира битката срещу индулгенциите. Отговорът му го дава Божието слово: не престижът на Църквата, а " единствено Писанието " (sola scriptura) би трябвало да бъде лидер и аршин на правилния. В Библията Лутер открива, че не делата, а " единствено вярата " (sola fide) избавя, която е Божи подарък, избавя, значи, " единствено благодатта " (sola gratia). Няма потребност от свещеници, които да " управляват свещеното ", като правят тайнствата и опрощават греховете. Духовниците би трябвало да бъдат просто министранти, т.е. чиновници, които проповядват Божието слово и разсънват душите, тъй като стойност в очите на Бог има не принудата, а вътрешната настройка, свободно осъзнатата религия. Лутер пръв издига условието за независимост на съвестта, което ще легне в основата на правата на индивида. Не можем да разберем Реформацията без тези три правилото: sola scriptura, sola fide, sola gratia, които акцентират непосредствеността на отношението човек-Бог. Най-важна в тях е думата единствено (sola): драмата на спасението се разиграва не на открито в света, а вътре в самотната душат. Това е лутеровият индивидуализъм: всеки самичък дава отговор в съвестта си пред Бог (coram Deo).

Реформаторският разгар в цяла Германия не може да остави властта безучастна. Карл V се стреми да резервира единството и мира в Свещената римска империя и през април 1521 година приканва Лутер, с цел да го изслуша, пред Райхстага. Реформаторът отива триумфално във Вормс: по пътя хиляди немци приветстват своя Hercules Germanicus.

Пред Райхстага Лутер, излязъл на огромната сцена на историята, демонстрира, че защото се бои от Бог, не се опасява и от най-могъщия управник.

Въпреки настояването на императора, той не се отхвърля от тезисите, " тъй като нито е несъмнено, нито е желателно човек да прави нещо против личната си съвест ". Според някои очевидци, Лутер приключва своето слово с думите: " Тук заставам, не мога иначе и да ми оказва помощ Бог ", само че в формалния протокол те липсват. Дали ги е споделил или не, е без изключително значение, тъй като тези пламенни слова - израз на позоваването на съвестта като последна инстанция – не просто се свързват вечно с Лутер, а стават лозунг на Реформацията, пък и на модерния западен дух, знак на свободата на съвестта, на правото на личността да отстоява обществено своите схващания и да каже " не " на властта. " Големият отвод " на елементарния човек да се подчини на властта в името на своята съвест е огромната историческа победа на Лутер.

Съвестта през днешния ден за нас е правото на всеки самичък да взема решение за своята религия и убеждения. Съвестта, Gewissen (думата на немски е тясно обвързвана със познание и сигурност), за Лутер обаче напълно не е субективният глас на вътрешната независимост, а признаването на радикалната взаимозависимост на персоналното решение от Божията воля. Реформаторът " стои тук и не може иначе ", тъй като е сигурен, че е единствено инструмент на Господа. През Средновековието съвестта е на първо място осъзнаване на личната виновност: греховна, тя не е свободна, нуждае се от външно управление – било то на изповедника или на обичая. Ала щом Бог приказва напряко на индивида в душата му, тогава външните патерици са ненужни и всеки може и би трябвало самичък да взема решение. Съвестта е крайният престиж, тя, а не някой извън – духовенство, традиция, власт - взема решение за истинното и неверното, за положителното и злото.

Императорът държи на думата си и оставя Лутер да напусне незасегнат града. Фридрих Мъдрият, принцът на Саксония, настойникът на смелия модернизатор, който основателно се страхувал за живота му, провежда престорено похищение на Лутер и го скрива за година в своя палат във Вартбург. Там реформаторът, превдварително решен като юнкера Йорг, превежда за по-малко от три месеца Новия завет - гениално дело, с което основава модерния немски език.

Библията, с помощта на Гутенберг и Лутер, влиза във всеки дом. Четенето на Свещеното писание води до навсякъде ограмотяване. Така книгата става ежедневен сателит на елементарния човек и значителен фактор в самостоятелното създаване и израстване на личността. Реформацията прави същински цивилизационен скок: модерният ego поражда от lego (чета).

Епохалните промени не понасят празнотата. Докато Лутер се крие в замъка, всички мислят, че той вероятно е мъртъв и обезпокоително се питат кой ще поеме неговото дело. Мнозина приканват Еразъм да оглави Реформацията.

Той не подема, само че други се възползват от опцията да заместят Лутер и като гъби никнат пророци, апокалиптици, фанатици. Особено деен е Томас Мюнцер, който желае да пречисти света със " свещеното принуждение ". Радикалното крило на Реформацията търси с фрапантни дейности и в напълно къси периоди да преобрази из корен целия набожен, политически, публичен ред. Пламват селските протести.

Лутер не е бунтовник, интересува го спасението на душата, а не смяната на живота на тази земя. Вижда, че самостоятелната независимост елементарно води до безпорядък и се обръща под паника към немските владетели с искане да потушат протеста. Селяните са разгромени, Мюнцер – хванат и обезглавен. Редът е възобновен, само че апелът на Лутер: " колете, режете, бесете " хвърля вечно сянка върху него. С думите си той легитимира политическото принуждение като метод за налагане на личната религиозна истина, което довежда до траялите повече от век войни в Европа.

Не единствено Лутер в действителност отстранява смисъла на Църквата като мощ, която удържа своеволието на властта и задава модела на публичното държание. Като резултат, политиката бързо се обособява като обособена сфера и получава право да управлява религията, което ще даде главен подтик на процеса на секуларизация.

През лятото на 1525 година, към този момент на 42 години, Лутер скъсва дефинитивно с монашеския живот, като се дами за някогашната монахиня Катарина декор Бора. Манастирският живот го е научил, че гибелни са не щенията на плътта, а обсебването от тях, както постоянно става при наложителното безбрачие. За Лутер половият живот е част от Божия промисъл и той самичък по себе си не е грешен. Като скъсва с хилядолетната традиция на наказание на половия акт и предпочитание,

Лутер натурализира сексуалността и прави първата полова гражданска война на Запада.

Става татко на шест деца. Живее в необятен дом (бившият му манастир, с който Фридрих го дарява), има огромно стопанство, за което се грижи жена му. Всички го почитат, в това отношение е напълно обичаен и традиционен: даже брачната половинка му се обръща към него с хер Доктор и му приказва на Вие. Реформаторът обича творението и без терзание се любува на земните наслади на фамилния живот и най-много на хубавата софра. От изобилните ястия и бирата се трансформира и неговият образ: в немския език се появява поговорката " пълен като Лутер ".

Реформацията продължава. През 1529 година нейните представители стачкуват (от лат. protestare, свидетелствам) пред императора, т.е. свидетелстват, че изповядват Божието слово и в същото време показват своето възмущение, че нямат равни права с католиците. Оттогава реформираните християни се назовават още протестанти: те не просто стачкуват срещу злоупотребите на Католическата черква, само че свидетелстват за върховенството на Бог в живота и света.

Лутер към този момент не е основното настоящо лице на историята, само че продължава до края на живота си да написа и проповядва. През 1534 година излиза неговият цялостен превод на Библията със 117 истински гравюри на Дюрер. Реформира и богослужението. Иска в него да вземат участие мозъците и сърцата и обръща по тази причина особено внимание на църковната музика. Неговите химни, дружно с превода на Библията, построяват протестантската нематериалност, образуват немската душа.

Мартин Лутер умира от сърдечен припадък на 18 февруари 1546 година в Айслебен, градът, където се е родил. Умира по този начин, както е живял. В последния си час изповядва своята религия и не пропуща да прокълне папата: както постоянно през живота му, по този начин и в последния момент любовта и омразата си поделят мислите и словата му. Тялото му е пренесено във Витенберг, където е заровен тържествено в храма, на чиито двери близо 30 години преди този момент, " забива " своите 95 тезиса.

Защо съумява Реформацията на Лутер?

Тя е резултат от неговата екзистенциална и духовна рецесия. Ала рецесията, несъмнено, не е единствено негова: общото възприятие на духовна незадоволеност и тревога е в основата на Реформацията. Лутер уверено се изправя срещу съществуващия набожен ред, тъй като той не дава отговор на напрегнатите му питания и му пречи да се изправи в съвестта си пред Бог. Вярата е решението, което намира, с цел да реализира мир на духа. Щом единствено тя избавя, защо тогава е всичко външно – подчиненост, юриспруденция, схоластичност, церемонии? Ако вярата липсва, то е безсмислено, в случай че пък я има, е изцяло ненужно. В sola fide е силата и слабостта на Лутеровото разбиране, тя е отличителната специфичност на реформираното християнство.

Лутер отхвърля правото и званието на Католическата черква да опосредства отношението сред човек и Бог, лишава от наличие нейните догми и ритуали, развенчава престижа й, отхвърля като изкуствено и нездравословно разграничението сред духовния и светския живот. Премахва като празен и нездравословен култа към Богородица и светците и надлежно техните светилища, облици, поклонения. Протестантският храм не е повече domus Dei, дом, в който живее Бог, а молитвен дом на правилните: няма олтар, няма мощи, няма скулптури и икони, изчезват цветовете, украсата, златото и среброто: в този " белосан салон " се прекъсва връзката сред християнството и изобразителното изкуство. В центъра на богослужението е четенето и разясняването на Евангелието: храмът е освен молитвен дом, само че и класна стая. Протестантството е опростяване, то е освобождение от всичко ненужно, с цел да остане единствено вярата, с цел да бъде без безнравственост. То неизбежно е и духовно обедняване. Лутер прогонва свещеното от живота. Той почиства пространството сред земята и небето от ангели, светци, свещеници, с цел да остане единствено вярата, но индивидуализмът на възприятието, субективизмът на истината вкарва подозрението в религиозния опит. Всеки е виновен за личната си връзка с Бог, но тя мъчно се поддържа във вакуум, без медиатори и наставници. Бог, вместо по-близък за душата, става последователно все по-далечен за модерния човек, който с напрежение се пита не толкоз за личното избавление, що се касае за Божието наличие в света и живота. Накрая Ницше, синът на лутеранския свещеник, възвестява, че " Бог е мъртъв ".

Лутер учи, че всеки би трябвало самичък да чете и да вниква в Божието слово. Писанието става обект на самостоятелни, значи, неизбежно разнообразни прочити, развива се рецензията и сериозното мислене. Ала кое тъкмо схващане е правилното, по какъв начин то да бъде различено от некоректното? Как да разберем? Реформираните християни непрекъснато се изправят пред този проблем и не могат да го решат, тъй като към този момент няма справедливи външни критерии. Като мерило на истината, Лутер (като всеки, прочее, фанатик) се основава само на убедеността в личната справедливост. Но белким може да се разчита само на персоналния прочит? Та един открива в текста Божията воля, а различен единствено човешки стремежи, страхове, фантазми. И двамата са уверени, че са прави, само че на чия страна е истината?

Лутер не е наследник на Ренесанса. Дълбоко му е непознат и противоположен духът на хуманизма, тъй като в неговия център е индивидът, не Бог. Ала основавайки религията на sola fide, на вътрешното възприятие, а не на престижа на нормите и традицията, той задълбочава в действителност индивидуализма и релативизма, поради които точно отхвърля хуманизма.

Цялата модерност, акцентира Хегел, е разновидност на sola fide на Лутер, на вярата като разрушение на обективните основи на мисленето и външните рамки на живота за сметка на субективността, на вътрешния опит. За реформатора няма единение сред религия и разсъдък, те си противостоят. И тъй като " единствено вярата " отваря пътя към спасението, би трябвало да се изоставят като нездравословни и объркващи опитите на философите да стигнат посредством тази " развратница разсъдъка " до Бог. Уволняването на философията от ролята й на " слугиня на теологията " я прави самостоятелна и свободна и с Декарт тя стига скоро до sola ratio: разсъдъкът стартира да взема решение своите проблеми без " хипотезата Бог ", науката открива естествени закони, които не препращат към този момент към Твореца; и тя, като отстранява всичко свръхестествено от света, го " разомагьосва ". Ала " разсъдъкът единствено " се оказва не по-способен от " вярата единствено " да откри твърда основа и да отговори ясно и отчетливо на огромните въпроси: Що е истина? Какъв смисъл има всичко това? Как да пребивавам?

С митинга си срещу индулгенциите Лутер ясно разделя религиозната сфера от икономическата , с което освобождава последната от нейното възпиране от религията и морала и дава началото на свободния пазар. Законите за собствеността и комерсиалните контракти стават самостоятелни от църковното право, стартира развиването на нов обществен ред – капитализмът. Реформацията не основава модерния капитализъм, само че отваря пространството за него.

Sola fide основава модерния субект, само че и го товари с голямо психологично задължение: той взема решение самичък, свободно, по съвест. Цената е, че няма справедлива инстанция, която да дефинира какво е истинно и неверно, какво е положително и зло. Човекът е оставен самичък на себе си, на своя вътрешен опит, само че вътре в себе си той намира най-много своите пристрастености, комплекси, несъзнавани нагони. Премахването на външния престиж освен, че разтваря всяка сигурност, само че води и до модерния пазарен " политеизъм " на полезностите. Частната сфера на съществуването търпи дълбоки промени: бракът, свободен от контрола на Църквата, се контролира от гражданското право и от свещенодействие става просто договор, последователно разводът става вероятен, трансформира се ситуацията на дамите.

" Тук заставам, не мога иначе ". Лутер дръзва да каже това на могъщия император. Промяната е освен религиозна, морална, обществена и психическа, само че и политическа. Идеята, че хората са равни пред Бог и, затова, между тях, е в основата на модерната народна власт. Безспорно, Реформацията дава голям подтик на демократичната концепция. Не бива да забравим, че Русо е наследник на реформирана Женева.

Ала наблягайки смисъла на самостоятелния опит, Лутер прекъсва нишката на традицията и проблематизира обществената връзка. На Реформацията се дължи изгубването на общия свят на Res publica christiana, който в никакъв случай повече няма да бъде възобновен. След Лутер всеки може елементарно да се почувства изпълнен с Духа и да желае не просто да изправя Църквата, само че и да приканва селяните, като Мюнцер, да оставят ралата и да вземат мечовете.

Вследствие на Реформацията избухват траялите повече от столетие религиозни войни, които преправят Европа и основават Америка. Без " тук заставам " на Лутер нямаше да се случат британската гражданска война през XVII век, американската и френската революции през XVIII век, нямаше да зародят националните страни, либерализмът и световното общество. Реформацията от битка за религиозна смяна бързо прераства в обществена, политическа, икономическа гражданска война, която и през днешния ден продължава да трансформира света.

Мартин Лутер съумява да подрине престижа на Католическата черква и да отнеме властта й над доста души, с което стартира процесът на секуларизация, основният мотор на модерността. Той желае в действителност да изправи християнина пред Бог, а не да модернизира света. И въобще не подозира по какъв начин от неговата sola fide ще се роди духът на индивидуализма и капитализма, който ще вземе връх над религията в живота на западния човек. Не, не това е целял безспорно Лутер, когато " заковава " своите 95 тезиса на 31 октомври 1517 година

*Публикуваме публикацията от в. " Култура "