Мартин Кирилов: На 14 г. майка ми ми каза, че съм осиновен, остави ме в дом, травмата бе жестока
Мартин Георгиев Кирилов е на 20 година, от Благоевград. На 2-годишна възраст е осиновен, а 13 години по-късно е оставен в Дома за деца, лишени от наставнически грижи „ Свети Николай Мирликийски ”.
Там изкарва 3 години и дефинира този интервал от живота си като най-трудния. Мартин самичък потърси вестник „ Струма “, с цел да опише за живота в дома, за решението още веднъж да се върне на учебно заведение и за битката момче като него да оцелява.
– Здравей, Мартине, за какво реши да се свържеш с вестник „ Струма “?
– Защото се надявам най-сетне виновните институции да извърнат внимание на метода, по който се отглеждат деца и се работи в Дома за деца, лишени от наставнически грижи „ Свети Николай Мирликийски ” в Благоевград.
– Ти си бил там 3 години?
– Да, до навършването на 18-годишна възраст. От две години не съм там, само че не преставам да подкрепям контакт с доста от децата и младежите.
– Да стартираме изначало. Ти в действителност си бил осиновен?
– На 2 години са ме осиновили от дом в Перник. Една година по-късно татко ми е умрял и с майка ми сме се преместили тук, в Благоевград. Когато бях на 14 години, един ден тя пристигна при мен и ми сподели, че съм осиновен /аз до тогава не знаех/ и желае да се откаже от мен и да ме даде в дом. Всичко това ми пристигна като гръм от ясно небе. Представете си какво е на един младеж да му сервират всичко това. Тя даже заведе дело за разсиновяване, което мина през Апелативен съд и стигнахме до Върховния в София. Никой арбитър не се нае да вземе решение за разсиновяване, тъй като това е неуместно.
– Е, надали майка ти те е оставила току-тъй? Сигурно е имало някаква причина?
– Какво да ти кажа, бях избухлив като множеството момчета в тази възраст, само че не мисля, че това е основателна причина да оставиш детето си в дом, най-малкото тъй като там напълно му се трансформира душeвността, изключително през пубертета. Аз не желаех да бъда настанен там, само че в последна сметка нямаше къде другаде да отида.
– Майка ти не ти ли изясни за какво те оставя в дома, въобще интересувала ли се по-късно от теб?
– Не, по този начин и не прояви предпочитание нито да ми изясни, още по-малко пък да ме вземе.
– Не сте ли се виждали през тези 5 години?
– Аз с нея не споделям по никакъв метод Тя има тук родственици – брат, сестра, с безусловно всички подкрепям връзка, единствено с нея не.
– Ако я видиш, какво ще й кажеш?
– Нищо. Няма какво да й кажа. Виждам я постоянно, засичаме се из центъра, по улиците и просто се подминаваме като непознати. А другояче съм решил да издиря биологичните си родители. Искам да схвана какво се е случило и за какво са ме изоставили.
– Тези три години, прекарани в ДДЛРГ „ Свети Николай Мирликийски ”, ли бяха най-трудните в живота ти до момента?
– Да, сигурно беше огромен потрес, даже прекъснах учебно заведение. Попадайки там, виждах, че по никакъв метод не се работи с децата. Често на промяна бяха по 1-2-ма възпитатели, които се грижеха за 30 деца. Те въобще не си вършеха работата, все едно бяха там принудително. В интерес на истината имаше няколко души, които бяха съзнателни, само че тях ги уволниха, а другите не обръщаха никакво внимание на децата, и което е по-страшното – нямаха никакво предпочитание за това. Нали концепцията на тези институции е да възпитават и по някакъв метод да приготвят младежите за живота, който ги чака на открито. В реалност обаче нищо такова не се случва.
– Ще разкажеш ли някой случай?
– Аз персонално съм бил очевидец по какъв начин се пуши марихуана по стаите. По-големите бият по-малките, вършат каквото си желаят. Възпитателите не са реагирали по никакъв метод, нормално пият кафе или си седят и гледат телевизия. Да, правилно е, че децата имат покрив над главата и храна. Не отхвърлям това, то не е по никакъв начин малко, само че липсва естественото човешко отношение, някой да седне и да поговори с нас по естествен човешки метод. Просто да те попита по какъв начин си, какво ти е.
– Да не запитвам за алкохол и цигари?
– Е, тези привички се учат там, то е обикновено, средата е такава.
– А ти персонално обръщал ли се към възпитателите за съвет или пък да поговориш с някого?
– Аз като бях там, всички доста ме подценяваха, не знам за какво. Но за сметка на това постоянно съм казвал какво мисля и показвах мнението си, когато нещата не ми харесваха.
– Казваш, че си прекъснал учебно заведение, а доколкото знам, множеството деца от вкъщи учат?
– Записани са на учебно заведение, само че нямат предпочитание и множеството не вървят, а и възпитателите не ги карат, не ги управляват.
– Е, ти въпреки всичко си се върнал в учебно заведение?
– Да, когато навърших пълноправие, напуснах дома и излязох на квартира. Намерих си и работа. Всъщност, когато се махнах от там, осъзнах какъв брой е значимо образованието и по лично предпочитание, без никой да ме кара, още веднъж потеглих на учебно заведение. Сега съм в 11 клас задочна форма на образование в 7-мо СУ „ Кузман Шапкарев ”. Мисля като завърша приблизително обучение, да продължа с висше.
– Какво искаш да учиш?
– Много ме притеглят туризмът и ресторантьорство. Защо не след време да имам и личен бизнес.
– Казваш, че си почнал работа. Каква?
– Работя като сервитьор в две заведения. Не ми е елементарно, раздробен съм, само че се оправям.
– Сам ли се издържаш?
– Да, безусловно самичък. От двете места си докарвам 800-900 лева Квартирата ми е 150 лева Така че нямам проблеми в това отношение
– А мъчно ли си откри работа?
– Не, дори беше елементарно. Просто един ден потеглих по заведенията да запитвам дали имат потребност от личен състав. Така попаднах на доста свестни работодатели.
– Какво обичаш да правиш през свободното си време?
– Слушам музика. Харесвам всякаква, без чалга. Излизам с другари, а другояче на нощни заведения не обичам да вървя.
– А хората по какъв начин те одобряват, като схванат, че идваш от дом?
– На множеството им става любопитно и стартират да ме разпитва по какъв начин е било там. Досега не съм усещал някакво надменно отношение, в противен случай.
– Марти, какво разбра за живота за своите 20 години?
– Честно казано, нямам лозунг, само че разбрах, че не можеш да имаш религия на никого и че би трябвало да си доста нагъл, с цел да успееш. Няма различен метод да ти се получат нещата.
– Какво би желал да кажеш на децата и младежите, лишени от наставнически грижи?
– Въпреки изискванията в домовете да не се отчайват. Да бъдат надъхани и да си имат вяра. И не на последно място – да помнят, че след неприятното идва и хубаво.
