Марта Кос стана причина на бял свят да бъдат извадени

Марта Кос стана причина на бял свят да бъдат извадени остри несъгласия още от времето на СФРЮ

Някои отвъд Вардар никак не желаят да сме близки, идентични или въобще да имаме нещо общо

Без да желае, словенката Марта Кос извади на повърхността остарели и сякаш позабравени проблеми за връзките сред републиките в тогавашната Титова Югославия. Нейното съпоставяне на македонската еднаквост с „ погачата, пинджура, тавче-графчето и пълнените пиперки “, направено в компанията на премиера на Северна Македония Християн Мицкоски, щеше да бъде признато като другарски жест и с нужната доза благосклонност, в случай че беше произнесено на всяко друго място по света, само че не и в Скопие.

Там, в изнервената до дъно политическа и пропагандна атмосфера, обвързвана със ориста на отчета за напредъка на страната към участието ѝ в европейското семейство, провокира такава реакция, от която Кос май се видя в знамение и евентуално съжали, че е желала да бъде блага и деликатна със своите домакини. Там, край Вардар, тия „ словенски “ номера не минават.

Бурята от отзиви като че ли не помни, че Марта Кос отиде в Скопие като върховен представител на администрацията на Европейски Съюз, от който значително зависи дали Северна Македония ще форсира или ще забави пътя си към участието в него. На напред във времето излезе фактът, че тя е словенка, макар CV-то ѝ, показващо дългогодишно престояване и работа в европейските институции. Тази биографична даденост на Кос извади от дрешниците едни подрънкващи скелети, които би трябвало от дълго време, но доста от дълго време, да бъдат заровени някъде.

По време на Титова Югославия Словения била най-мразената от републиките на федерацията, евентуално тъй като беше една от най-успешните. Нейните партийни и републикански водачи били първите, които при започване на 90-те години на предишния век се осмелиха да се опълчват на Белград и сложиха началото на процеса на разпад на СФРЮ, та в този момент македонците се намират на този хал. За разлика от словенците, които първи от някогашните югорепублики избраха европейската и атлантическа ориентировка на страната си и в този момент са някъде толкоз напред, та огромен % от жителите на Северна Македония избират таман Словения като обект за намиране на работа и за обществена реализация. Чух даже да се повтарят едни остарели югомантри за използвачите от Север, от „ горния “ завършек на федерацията, които със своята стопанска система на „ штрафцигера “ (отверката), употребявали ловко ресурсите на другите републики. Македония да вземем за пример пращала към словенските преработвателни заводи своите плодове и зеленчуци, които след това получавала като сокове и консерви, единствено че на доста по-висока цена. И по този начин нататък, все мемоари от едно време, което за мнозина в днешна Северна Македония към момента е живо и което биха желали да се върне по някакъв метод. Нямало югоносталгия, а?

Така че Марта Кос напълно ненадейно трябваше да понесе всички недоволства, които цели генерации в Титова Югославия са имали във връзка с родната ѝ Словения. А дамата явно се беше деликатно подготвила, или я бяха подготвили, тъй като - както съвсем всеки бе забелязал, сега, в който на взаимната конференция с Мицкоски трябваше да произнесе фразата за връзката на идентичността на македонците с няколкото локални ястия, била погледнала в листчето пред нея, с цел да не обърка това, което ще каже. Толкова било значимо посланието, което ще изпрати. Така се чуха и погачата, и пинджура, и тавчето-гравче, и „ пунетите пиперки “, които ние назоваваме пълнени чушки, само че и пиперки.
Споменататата кулинария в действителност е присъща за менюто на днешните жители на Северна Македония, без значение от тяхната етническа принадлежност. Има ги и при македонците, и при албанците, в заведения за хранене и кафани, без значение от коя страна на етническата граница, която по този начин или другояче разделя страната, се намират. В този смисъл евентуално Марта Кос е имала желание да предложи някакъв съединителен етнически код, който да събира дружно всички общностни групи в многоетническата, многокултурна или многоконфесионална страна. Противно на Мицкоски, за който битката за вековната македонска еднаквост и нейното узаконяване от Европарламента не е единствено натъркване на носа на България, а и търсене на доказателства за правата, които македонците би трябвало да имат и да употребяват повече, в сравнение с другите „ елементи от нации “ в страната. Така си мисля.

Добре, де, в случай че е по този начин, за какво е тази остра реакция? Само поради кулинарния темперамент на македонската еднаквост? Или може би поради тънката нишка, която свързва това, да го назовем, политическо и идентичностно меню с блюдата, които и у нас, в България хората избират на масата си? В който и да е ресторант из Северна Македония да си поръчаш „ летна гозба “, ще ти донесат нашия миш-маш. Еднакво е. Пинджурът е нашето кьопоолу, тавчето-гравче е фасул яхния, запечена в гледжосана купичка (страхотно вкусно е!), а пълнените чушки… е, какво да приказваме?

Някои отвъд никак не желаят да сме близки, идентични или въобще да имаме нещо общо. В това число и обща история. А тя, горката, е такава, каквато е, и едвам се пробват да я изкарат някаква друга, особена, друга, в най-хубавия случай „ взаимна “, тя си е такава, каквато предишното ни е завещало. Понякога е цялостна с изненади, най-много поради митовете, които дълги години са били налагани. И тъй като става дума за кулинария и чушки, ще напомня един случай, който и за мене беше вест. В архивите си от дългите професионални кореспондентски години в Скопие имам един записан диалог сред публицист и локален производител на прословутите червени чушки, „ куртовската капия “, както в Северна Македония и до през днешния ден я назовават. Някога, като млад публицист международник бях впечатлен от белградското седмично списание НИН, който на първата си страница бе разгласило куп червени чушки - хубави, едри, подготвени за обмен или консумация и ги беше нарекло „ аленото злато на Македония “. Бяха създали тематиката за алените чушки като акцент на броя. Но пък те в действителност са били „ златни “, веднага като наши родственици от Струмица, в чийто регион се раждат, се хвалеха, че с един камион, закаран на север - в Словения или в Хърватия, и сполучливо продадени, са се прибирали с нов трактор.

Но да продължим с диалога, за който загатнах. В един миг журналистът пита локалния фермер: „ Добре де, а от кое място носи името си „ куртовка “? „ Как от кое място, отговори му изцяло уверено оня, от Куртово Конаре в България. Оттам е семето, което слагаме в земята “. Журналистът остана с отворена уста и единствено можа да каже, та чак приплака: „ Ама, и това ли сме взели от тях? “. И това, и друго, и още доста неща. И няма никакво значение дали сте го взели, или ние сме ви го дали.

Ето, минава към този момент седмица от думите на Марта Кос, избрани като нещастни, несръчни, непремерени, недипломатични и не знам още какви, а вълненията към тях не стихват. Колегата от Скопие Люпчо Поповски в текст за Дойче веле видя във всичко това отвод на македонците да се борят не с провокациите, а със своите сенки. А това, съгласно него, е борба, която в никакъв случай не може да се завоюва.

Но тъй като и него, както и мен, ни гони оптимизмът, е припомнил, че „ Италия покори целия свят с пицата. Тя е нейният най-съществен бранд и еднаквост, за която знаят и в юртите на Монголия, и във фавелите на Рио, и в пустинните къщички на Мавритания. Тя е толкоз значима за света, че ЮНЕСКО през 2017 година я прогласи за нематериално културно завещание. За огромно удовлетворение на цяла Италия. Това беше схванато не като насмешка с италианската еднаквост, а като допълнение към Петрарка, Микеланджело, Караваджо, Гарибалди, Грамши “…

Затова Италия е такава, каквато е, а Северна Македония е там, където е.