Марлене Дитрих започва своята кариера като кабаретна актриса през 20-те

Марлене Дитрих стартира своята кариера като кабаретна актриса през 20-те години в Берлин, където играе също в театъра и в неми филми.

Ролята на Лола Лола в „ Синият ангел “ (1930) ѝ донася интернационална популярност и тя отпътува за Съединените щати, където се трансформира в една от звездите на Холивуд.

Филми като „ Шанхай Експрес “ (1932) и „ Желание “ (1936) затвърждават нейната известност и я трансформират в една от най-скъпо платените актриси на епохата.

Никой не е разгадал напълно секс-символиката на Дитрих .

Сигурно е единствено, че тя е сплав от несъвместими детайли: прелъстителност и немско безразличие, разпътна изкусителност и респектиращ личен морал.

Това е облик на жена, способна да съсипе един мъж, само че и да му избави живота, да бъде по едно и също време държанка, другар и изповедник.

В автобиографията си „ Животът ми вземете без излишък “ красивата актриса споделя:

Къща без дете не е нито къща, нито дом. Знаех това още преди да имам дете. Това е тайнственото просветление на една млада душа без всевъзможен опит, без някакъв необикновен извор на знание.

Изведнъж цялата галактика се трансформира и всичко се концентрира в една-единствена точка – детето в дребното креватче. Всичко се върти към това креватче. Нищо не остава по този начин, както е било преди. Всичко се събира към това знамение, което лежи в дребните бели, усърдно изпрани пелени и диша. Като подарък небесен. Ако човек не е признателен за това, несъмнено в никакъв случай няма да отиде на небето.

Кърмените деца не плачат и не страдат, както хранените с биберон. Домът е спокоен от едно хранене до друго; майчиното мляко дава освен храна, само че и нравствен покой.

Нищо не се подготвя по рецепта, всичко е спокойно и умерено, всичко се концентрира върху майката и детето, по този начин както би трябвало да бъде.

Жени, които не кърмят децата си, не подозират какво губят освен от личното си благополучие. Те не знаят какво лишават и от здравето на децата си.

Мей Уест един път ми сподели: „ Ние би трябвало да вършим всичко с очите. “ И го правехме. Нямаше подиуми с разсъбличане, нямаше полуголи тела, въобще – нищо явно.

Трябва да призная, че повече ми харесваше да го върша „ с очите “, в сравнение с методът, по който го вършат през днешния ден. Не ми подхожда, намирам го безвкусно. Сигурно има и други, които го усещат по този начин.

В днешния свят сексът значи доста повече, в сравнение с преди, тъй като – какво друго им остава на хората? Всеки е незадоволен.

Търсенето на задоволство е като болест. Затова и толкоз хора се нуждаят от развлечение „ за промиване на мозъка “ и дават купища пари, изключително в Америка, на „ своя психоаналитик “, който да им помогне да устоят до другия ден.

Мога единствено да скърбя хората, които се нуждаят от тази жалка помощ.

Истински секс знак беше Мерилин Монро, и то освен тъй като умишлено изглеждаше секси, а и тъй като изпитваше приятност от това – и то очевидна.

Тя беше основана във време, когато към този момент я нямаше цензурата, упражняваща надзор върху нас. Високо повдигнати от вятъра поли, с цел да се видят гащичките под тях – в този момент това се позволяваше и срещаше овациите на публиката. На актьорското осъществяване се придаваше по-малко значение.

През 30-те години на режисьорите въобще не им идваше мислено да демонстрират някоя актриса просто единствено „ откъм гърба “. Трябваше да се оправяме без всички тези трикове и евтини резултати. И успявахме. Ние възбуждахме въображението на хората в целия свят; изпълвахме ги с фантазии – и пълнехме салоните.

Ерих Мария Ремарк беше доста сензитивен човек, доста сензитивна душа, доста сензитивен гений, в който непрекъснато се съмняваше.

Свързваше ни някакво подобие в възприятията: и двамата сме /или бяхме/ немци, говорехме един език, който и двамата обичахме. Матерният език е огромна мощ. Той беше средството, което ни свързваше, Ремарк и мен.

За първи път го срещнах в Лидо във Венеция. Ремарк се приближи до масата и се показа. Щях да падна от стола. Това ми се случва постоянно, когато срещам известни, изключителни мъже, за които приказва целия свят. Неизменно изпитвам нещо като потрес, когато ненадейно ги видя да застават онлайн пред мен.

На следната заран го срещнах още веднъж на плажа. Носех под мишница една книга на Райнер Мария Рилке и се оглеждах за място на слънце, където да седна и да си чета.

Той се приближи. Погледна книгата ми и сподели с отявлен жлъч: „ Както виждам, четете положителни книги. “ Разбрах какво имаше поради. Филмова актриса, която чете?!

Имаше нощни заведения, които той обичаше; пиехме най-хубавите виновност, които той разпознаваше по усета. Аз персонално в никакъв случай не съм разбирала от виновност, постоянно съм могла да се осланям на познавачи, които са с мен. Те знаят, те поръчва ти човек изобщо не може да се научи.

Като ценител на виновност от целия свят Ремарк беше непостижим. Обичаше да го провокират. Тогава можеше да познае марката и реколтата, без да е видял етикета. Това беше обичаното му развлечение.

Писането му създаваше големи компликации. Пишеше на ръка и от време на време му бяха нужни часове за едно-единствено изречение. Цял живот страда от грандиозния международен триумф на първата си книга „ На западния фронт нищо ново “, страдаше от личното си твърдо разбиране, че в никакъв случай няма да може да повтори, камо ли да надвиши този триумф.

Беше във висша степен отегчителен и уязвим. Тази линия от характера му мощно ме вълнуваше. Тъй като бяхме другари, постоянно имах случай да виждам неговото обезсърчение.

Когато избухна войната Ремарк дойде в Калифорния. Той, чиито творби, дружно с доста други, бяха изгорени от нацистите при прословутите палежи на книги, си бе купил панамски паспорт.

Въпреки това за неопределен срок беше „ интерниран “, което означаваше, че от шест часа вечерта до шест сутринта нямаше право да напуща хотела. Той беше един от първите бежанци, които взех под закрилата си. Харесваше му хотелският живот, само че аз му открих къща, където имаше опция и по време на вечерния час да се среща с хора.

Противоречивата и необикновена обстановка му късаше нервите. Книгите му, изгорени от Хитлер, а той в Америка интерниран! Ние, немците, не сме в положение да се помиряваме с несправедливостите.

Блъскаме си мозъка, нервираме се, бунтуваме се от дъното на душата си – и все на вятъра. Но не се отхвърляме. Все се постанова да преглътнем горчивия залък – горчив и солен от сълзите ни. Никога няма да се променим. 

Ремарк беше умен, само че мъдростта не му спестяваше дълбоката тъга. Щом му анулираха вечерния час, той отиде да живее в Ню Йорк, а оттова отпътува за Швейцария, неговата втора татковина.

Напусна Америка с угрижено сърце, изпълнен с обезсърчение от жалкото блуждаене без посока, в което беше изпаднал през тези ужасни години целият свят.

Той смяташе, че не е направил задоволително, че не е разобличил до дъно нацистите. Но, както имаше табиет да споделя, да се приказва, е елементарно – да се работи, е надалеч по-трудно.

Малко преди гибелта му приказвах с него. Един общ другар ни беше споделил, че Ремарк се опасява от гибелта. Много добре го схваща. Трябва да имаш фикция, с цел да изпитваш боязън от гибелта. Фантазията беше неговата буря.

Марлене Дитрих е неприкрит съперник на националсоциалистическия режим в Германия, отхвърля няколко оферти да се върне в родината си и през 1937 година става жител на Съединените щати.

По време на Втората международна война тя интензивно поддържа Обединените народи и взе участие в голям брой представления за воюващите по фронтовете на войната.

И през днешния ден от време на време ме питат в писма от Германия: „ След като сте били германка, а както постоянно подчертавате, и през днешния ден към момента сте – кое ви накара да отидете в американската войска, която се биеше против Германия? “

Някога може единствено малко на брой да са знаели какво съставлява безправовата страна на Хитлер, само че откакто през днешния ден всички би трябвало към този момент да го знаят, удивлявам се по какъв начин възрастни хора могат да ми задават сходни въпроси.

На по-младите читатели обаче, които са имали щастието да порастват в една правова немска страна и евентуално не могат да си показват, че може да си добър германец и точно по тази причина да си зложелател на един незаконен режим – на тях ще дам отговор: И аз се усещах ненапълно виновна за войната, която Хитлер провокира.

Исках да оказа помощ тази война да свърши колкото е допустимо по-бързо. Това беше единственото ми предпочитание. Когато Япония атакува Америка, дадох всичко, което притежавах, продадох си бижутата и зачаках да ме повикат. Не се наложи да очаквам дълго. Не бяха доста „ звездите “, подготвени да споделят с бойците компликациите на войната.

Америка ме одобри, когато се отхвърлих от хитлерова Германия. Не може единствено да взимаш, би трябвало и да даваш. Това го написа още в Библията.

Да ги откъснеш за 10 минути, да ги наведеш на други мисли – това е значимото. Това е всичко, което си желае от мен. Може ли да ги отклониш? Вярваш ли, че ще успееш? Генералът беше споделил: „ Само положително предпочитание не е задоволително. Ако нервите ви не са задоволително здрави, в случай че не сте способна да издържите, тогава – макар положителните планове – ще ми извършите неприятна услуга. Ако съумеете – добре. Самото ви наличие на фронта ще се отрази удобно на бойците. Ще си кажат: „ Щом тя е тук, не ще да е толкоз ужасно. Старият в никакъв случай нямаше да ни я прати, в случай че бяхме избрани за оня свят. “

Съвсем неправилен извод – сподели генералът. – Вашата задача е да ги развличате. Това е, от което момчетата имат потребност. “

„ Не се опасявам от гибелта, сър “, споделих аз. „ Страх ме е единствено да не попадна в плен. “ Моят чин, ако ме пленят, е капитан. Защо съм капитан? Защо не военачалник? Ще бъдем на европейския фронт. Ако попадна в плен, ще ме острижат нула номер като предателка, ще ме замерват с камъни, ще влачат тялото ми с коне по улиците…

„ Ако съумеят да ме принудят да приказвам по радиото, апелирам ви, сър, да не вярвате на думите ми. “ Той се усмихна и се обърна, с цел да вземе нещо. „ Ето, използвайте това – тогава няма да ви се наложи да се предавате. Малък е, само че стреля безотказно. “