Проф. Марко Семов: Когато сами си сваляме гащичките...
Марко Семов е български публицист, публицист, сценарист, есеист, народопсихолог, професор в Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ и член-кореспондент на Българска академия на науките.
На 18-ти януари се навършват 16 години от кончината на именития българин. По този мотив публикуваме негов текст от 1998 година, извънредно настоящ и за днешната обстановка в страната.
Проф. Марко Семов
В-к ”Труд ”
13.04.1998 година
Преди близо 100 и петдесет години, в положение на яд и след типични български неразбории в Цариград към читалищните работи, дядо Петко Рачов Славейков се прибира в стаичката си и люто ранен написа: „ Не сме народ, не сме народ, а мърша, това ще кажа и с това ще свърша ”.
И в действителност ядовете му, откакто ги излял в стихове, поутихнали. И нашите дейци за църковна самостоятелност от другия ден я подкарали, както те си могли. Те я подкарали, само че и стихът, който дядо Славейков написал, я подкарал през десетилетията.
Сега ха на някого някъде нещо не му е в ред, ха види естрада и хора пред себе си – току се изстъпи, чел-недочел, разбрал-недоразбрал: мамицата му и непризнателен народ... нищо не става от него, за нищо го не трябва, малко му е това...
Неотдавна гледах пиесата на Стефан Цанев за Стамболов...
Там има доста реплики размисли на изпадналия в мъчно политическо и личностно състояние огромен политик и към този момент настоящ деспот – реплики разнообразни, само че една от тях бе люто обругаване на българския народ. И за мое огромно учудване внуците на същия този народ, за който се отнасяше фразата, като се емнаха да ръкопляскат, като че ставаше дума за англичани, за италианци или за който и да било другиго, а не за българи. Да гледаш, да чуваш и да не вярваш, че можем да стигнем до наслада и овации, когато погрешно или право един политик ни наругава... Съмнявам се такова нещо би ли могло да стане във Франция, която люто се брани – на първо място от себе си, а след това и от непознатите, когато някой с нещо посегне на френски народ, на френско самочувствие, на френско минало. Или в Русия, или даже в прилежаща Гърция... Виж, ние го вършим с удоволствие. Ние да се хванем да се самооплюваме и да се емнем да се саморазмазваме – да ти види окото работа...
В книгата си „ Тревоги ”, която излезе не доста преди гибелта му и така си остана незабелязана, както и доста други работи през днешния ден, огромният български патриот акад. Ангел Балевски привежда следния образец:
Идват чужденци и ни споделят: Вие, българите имате огромни механически заложби. Ние им отвръщаме – а, нямаме...
Вие, българите, имате положителни фабрики. Ние отново – а, нямаме.
Имате доста надарени младежи. Ние – кой, нашите хаймани ли, бе?
Природата ви е доста хубава. Ние – тия пиргули ли ви харесват, бе?
Образователната ви система е доста добра. Ние отново – коя, нашата? Какво обучение имат хората...
И те ни гледат и не могат да ни схванат – заключава Балевски – нито какво желаеме от себе си, нито какво желаеме от света. Както наскоро го сподели във връзка така многозначителните договаряния за газта и Рем Вяхирев.
И по какъв начин да го схванат, когато...
Нека ме извинят тези именити български учени, които ще дам за образец, само че въпросът си е въпрос... Бяха се събрали един път в действителност огромни български имена в науката. И разяснявайки една бъдеща книга, която да включи най-значимите от тях, дали с приноси освен за нашата просвета, само че и за международната, поставили имената си освен у нас, само че и на други места по света, стигнаха естествено до разногласия кой от учените какъв брой е заслужил. А другият, а третият. И тъй като в една книга не могат да се включат всички, започнаха се доводи, причини, стигна се до нараснали октави. Нещо изцяло обикновено. И когато човек стои в профил и слуша, когато вижда умни хора да приказват за други умни хора, изпитва тези усеща, които можете да наречете с всякаква хубава дума и тя все ще бъде правилна... Препирнята стана остра – в последна сметка пишеше се една част от научната история на България.
И внезапно някой се досети за Иречек, какво бил споделил Иречек за нас, българите. Напрежението стихна, различен се сети за мисъл на проф. Балабанов, диалогът се отмести за учените в други страни, за науката в други страни. И никой, коства ми се, не разбра по какъв начин стартира на първо време на смешка, а след това все по-сериозно и все по-настървено обругаването на това, което сме били, и въздигането от ден на ден и повече на тези другите, какво те са дали на света и какво горе-долу нищо сме ние... И тъй като бяха хора, които доста знаеха, доста бяха чели и доста написали, причините им валяха не като дъжд, а падаха като шрапнели – кой от кой по-мощен и по-дълбоко взривяващ се...
Нашето си се сви, смали се, стопи се..., комай нищо да не остане от него...
„ Оти го ручахме два часа жабето? ” – подмятна някой… Избухна смях. Но аз за себе си нямам отговор – той радостен ли беше? С лекотата. с която сме подготвени да се възвеличим, да се самовдигнем в небесата и да сложим другите в краката си. със същата тази лекост вършим и противоположното – подготвени сме при най-малкото подухване на един възкисел антибълrарски вятър да вдигнем другите, непознатото в облаците, а себе си да смачкаме в краката им... Да се самооплюем. Да се обруrаем, да се сетим на секундата за това, Славейковото – не сме народ, не сме народ, а...
За българския нихилизъм са писали доста и огромни създатели – от Найден Шейтанов, през Ст. Костурков до Петър Мутафчиев и по-наблизо... Но нихилизмът, както и самохвалството, през днешния ден са ни еднообразно непотребни и рискови. Днес би трябвало повече от всеки път да знаем какво сме и къде сме в действителност, та в порива на всякакви европейци да ни преправят, да ни претъкмяват, ние по-добре от тях да знаем къде какво да пипнем в себе си. Да не изпадаме в телешки екстаз пред всяко непознато парцалче, което ни се развее пред носа. Нито пък да считаме всяка своя стъпка по земята за стъпка на божества. Обръща се още веднъж целият ни живот – за кой ли път? От политиците ни зависи доста, с цел да не кажем всичко. Но и от нас зависи какво ще им позволим да трансформират, какво ще подкрепим от традициите ни, от живота ни от положителното ни като народ да бъде избавено.
Иначе няма на кого да се сърдим, че идват от Англия и ни учат по какъв начин да садим лозята си, от другаде – по какъв начин да преправяме образованието си, от трето място – по какъв начин да окопаваме сливовите си градини. Защото когато сами си свалим гащичките, нататък няма на кого да се сърдим.
Европа си е Европа. И Америка си е Америка. Те имат своите ползи, както всяка същинска страна ги има. Нашите ползи могат да ги отстояват единствено българи. Чужденци – в никакъв случай. Но веднага като ние самите мъчно можем да се разберем, какво да желаеме от една госпожа Макгърк.
При това на нея и заплащат не да ни схваща, а да не ни схваща...
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
На 18-ти януари се навършват 16 години от кончината на именития българин. По този мотив публикуваме негов текст от 1998 година, извънредно настоящ и за днешната обстановка в страната.
Проф. Марко Семов
В-к ”Труд ”
13.04.1998 година
Преди близо 100 и петдесет години, в положение на яд и след типични български неразбории в Цариград към читалищните работи, дядо Петко Рачов Славейков се прибира в стаичката си и люто ранен написа: „ Не сме народ, не сме народ, а мърша, това ще кажа и с това ще свърша ”.
И в действителност ядовете му, откакто ги излял в стихове, поутихнали. И нашите дейци за църковна самостоятелност от другия ден я подкарали, както те си могли. Те я подкарали, само че и стихът, който дядо Славейков написал, я подкарал през десетилетията.
Сега ха на някого някъде нещо не му е в ред, ха види естрада и хора пред себе си – току се изстъпи, чел-недочел, разбрал-недоразбрал: мамицата му и непризнателен народ... нищо не става от него, за нищо го не трябва, малко му е това...
Неотдавна гледах пиесата на Стефан Цанев за Стамболов...
Там има доста реплики размисли на изпадналия в мъчно политическо и личностно състояние огромен политик и към този момент настоящ деспот – реплики разнообразни, само че една от тях бе люто обругаване на българския народ. И за мое огромно учудване внуците на същия този народ, за който се отнасяше фразата, като се емнаха да ръкопляскат, като че ставаше дума за англичани, за италианци или за който и да било другиго, а не за българи. Да гледаш, да чуваш и да не вярваш, че можем да стигнем до наслада и овации, когато погрешно или право един политик ни наругава... Съмнявам се такова нещо би ли могло да стане във Франция, която люто се брани – на първо място от себе си, а след това и от непознатите, когато някой с нещо посегне на френски народ, на френско самочувствие, на френско минало. Или в Русия, или даже в прилежаща Гърция... Виж, ние го вършим с удоволствие. Ние да се хванем да се самооплюваме и да се емнем да се саморазмазваме – да ти види окото работа...
В книгата си „ Тревоги ”, която излезе не доста преди гибелта му и така си остана незабелязана, както и доста други работи през днешния ден, огромният български патриот акад. Ангел Балевски привежда следния образец:
Идват чужденци и ни споделят: Вие, българите имате огромни механически заложби. Ние им отвръщаме – а, нямаме...
Вие, българите, имате положителни фабрики. Ние отново – а, нямаме.
Имате доста надарени младежи. Ние – кой, нашите хаймани ли, бе?
Природата ви е доста хубава. Ние – тия пиргули ли ви харесват, бе?
Образователната ви система е доста добра. Ние отново – коя, нашата? Какво обучение имат хората...
И те ни гледат и не могат да ни схванат – заключава Балевски – нито какво желаеме от себе си, нито какво желаеме от света. Както наскоро го сподели във връзка така многозначителните договаряния за газта и Рем Вяхирев.
И по какъв начин да го схванат, когато...
Нека ме извинят тези именити български учени, които ще дам за образец, само че въпросът си е въпрос... Бяха се събрали един път в действителност огромни български имена в науката. И разяснявайки една бъдеща книга, която да включи най-значимите от тях, дали с приноси освен за нашата просвета, само че и за международната, поставили имената си освен у нас, само че и на други места по света, стигнаха естествено до разногласия кой от учените какъв брой е заслужил. А другият, а третият. И тъй като в една книга не могат да се включат всички, започнаха се доводи, причини, стигна се до нараснали октави. Нещо изцяло обикновено. И когато човек стои в профил и слуша, когато вижда умни хора да приказват за други умни хора, изпитва тези усеща, които можете да наречете с всякаква хубава дума и тя все ще бъде правилна... Препирнята стана остра – в последна сметка пишеше се една част от научната история на България.
И внезапно някой се досети за Иречек, какво бил споделил Иречек за нас, българите. Напрежението стихна, различен се сети за мисъл на проф. Балабанов, диалогът се отмести за учените в други страни, за науката в други страни. И никой, коства ми се, не разбра по какъв начин стартира на първо време на смешка, а след това все по-сериозно и все по-настървено обругаването на това, което сме били, и въздигането от ден на ден и повече на тези другите, какво те са дали на света и какво горе-долу нищо сме ние... И тъй като бяха хора, които доста знаеха, доста бяха чели и доста написали, причините им валяха не като дъжд, а падаха като шрапнели – кой от кой по-мощен и по-дълбоко взривяващ се...
Нашето си се сви, смали се, стопи се..., комай нищо да не остане от него...
„ Оти го ручахме два часа жабето? ” – подмятна някой… Избухна смях. Но аз за себе си нямам отговор – той радостен ли беше? С лекотата. с която сме подготвени да се възвеличим, да се самовдигнем в небесата и да сложим другите в краката си. със същата тази лекост вършим и противоположното – подготвени сме при най-малкото подухване на един възкисел антибълrарски вятър да вдигнем другите, непознатото в облаците, а себе си да смачкаме в краката им... Да се самооплюем. Да се обруrаем, да се сетим на секундата за това, Славейковото – не сме народ, не сме народ, а...
За българския нихилизъм са писали доста и огромни създатели – от Найден Шейтанов, през Ст. Костурков до Петър Мутафчиев и по-наблизо... Но нихилизмът, както и самохвалството, през днешния ден са ни еднообразно непотребни и рискови. Днес би трябвало повече от всеки път да знаем какво сме и къде сме в действителност, та в порива на всякакви европейци да ни преправят, да ни претъкмяват, ние по-добре от тях да знаем къде какво да пипнем в себе си. Да не изпадаме в телешки екстаз пред всяко непознато парцалче, което ни се развее пред носа. Нито пък да считаме всяка своя стъпка по земята за стъпка на божества. Обръща се още веднъж целият ни живот – за кой ли път? От политиците ни зависи доста, с цел да не кажем всичко. Но и от нас зависи какво ще им позволим да трансформират, какво ще подкрепим от традициите ни, от живота ни от положителното ни като народ да бъде избавено.
Иначе няма на кого да се сърдим, че идват от Англия и ни учат по какъв начин да садим лозята си, от другаде – по какъв начин да преправяме образованието си, от трето място – по какъв начин да окопаваме сливовите си градини. Защото когато сами си свалим гащичките, нататък няма на кого да се сърдим.
Европа си е Европа. И Америка си е Америка. Те имат своите ползи, както всяка същинска страна ги има. Нашите ползи могат да ги отстояват единствено българи. Чужденци – в никакъв случай. Но веднага като ние самите мъчно можем да се разберем, какво да желаеме от една госпожа Макгърк.
При това на нея и заплащат не да ни схваща, а да не ни схваща...
Последвайте Епицентър.БГ към този момент и в и !
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ