Мария Петрова: Не можеш да контролираш любовта - можеш само себе си
Мария Петрова е от тези персони, които оставят диря доста по-дълбока от спортните резултати. Три пъти международна шампионка, част от златната история на българската художествена гимнастика, знаково име за цяло потомство. Но оттатък купите, оттатък облика на дамата, която наподобява постоянно проведена и подредена, стои човек с непредвидена мекост и искреност.
Днес, на 50, Петрова приказва за себе си пред Пред Мариян Станков – Мон Дьо с повече елементарност. „ Душата ми е млада “, споделя тя. Не като фраза, а като наблюдаване. Годините са я трансформирали, само че не и това детско любознание, което в миналото ѝ е носило прякора „ Кики въпросителната “.
Търсещото момиче и строгата зала
Като дете Мария е била човек на крайностите. „ Или обичах нещо, или не. Или харесвах, или не. Тази дисциплинираност, тази съвестност, тази концентрираност някак ме определяше много по-строга ", спомня си тя.
Гимнастиката я трансформира. Строгият режим, високите упования и спортната среда я учат да вижда нюансите. Да търпи. Да забавя реакциите си. Да изчаква момента, в който страстта може да бъде потребна, а не разрушителна.
Не крие, че е имало дни, в които е желала да си тръгне. Моменти на безсилие, на подозрение, на конфликт сред стремежи и благоприятни условия. Но точно тези мигове оформят характера ѝ. „ Станах мощна, тъй като трябваше “, споделя тя.
Уроците от върха
Успехът при художествената гимнастика идва бързо, само че не и елементарно. Победите ѝ са резултат от години струпване, а загубите – от уроци, които не се не помнят.
Олимпиадата в Атланта е едно от събитията, които тя си спомня блестящо. Не поради резултата, а поради момента на осъзнаване, че спортът не постоянно възнаграждава усилието. Но не приказва за това с оскърбление. По-скоро с приемане.
„ Имаше апетит, който остана “, признава. Този апетит обаче я държи будна. Научава я, че незавършеното от време на време е по-ценно от самия триумф, тъй като поддържа желанието за придвижване напред.
Жена от буря
Мария разказва себе си като водна буря – бурна, променлива, мощна. Емоцията при нея в никакъв случай не е била малък подробност, а съществена движеща мощ.
С годините се научава да я управлява. Да я трансформира в инструмент, не в спънка. Но признава, че това е развой – умишлен, дълъг и от време на време уморителен. Силата е качество, което би трябвало да бъде ръководено, другояче може да събори и самия човек.
Любовта без формули
Когато среща Борислaв Михaйлов, той към този момент е известна фигура. Един от знаците на футболната „ златна генерация “. За Мария обаче това в никакъв случай не е било решаващо.
„ Аз не мисля, че любовта може да бъде следена. Не можеш да контролираш любовта. Можеш да контролираш единствено себе си и твоите реакции и дейности “, споделя тя. Говори за него умерено, без да употребява огромни думи. Споделя, че я е впечатлил с човечност и възприятие за комизъм. Останалото идва естествено.
Отношенията им са се променяли през годините – както се трансформират хората, които поемат нови функции, нови отговорности и нови провокации. Но Мария приказва за тях с почитание и осъзнатост. Не търси сензация в персоналния си живот.
Майчинството – първото съзряване
Появата на щерка ѝ е моментът, в който схваща, че мощната жена би трябвало да бъде и мека. И търпелива. И гъвкава.
Не крие, че е изпитвала виновност поради честите отсъствия – надпревари, пътувания, задължения. Но има вяра, че човек би трябвало да върви по своя път, с цел да бъде същински образец. „ Важно е детето да вижда, че майка му е добре “, споделя тя.
Този баланс не постоянно е бил елементарен. Но Мария в никакъв случай не се оплаква. Приема го като част от отговорността да растеш дружно с детето, а не пред него.
Тишината след спорта
След края на дейната кариера идва интервалът на преосмисляне. Мария се включва в съдийството – сложна, прецизна и постоянно неразбрана роля, която изисква изрядност.
Тя приема това предизвикателство по собствен метод – дисциплинирано и с внимание към детайла. Но в това време стартира да търси и други пространства, в които да бъде просто човек, а освен име.
Човекът, който не разрушава
Петрова заобикаля спорове. Не тъй като се опасява от тях, а тъй като ги счита за непотребни. „ Не разрушавам мостове “, споделя. Това е принцип, който следва без да го натрапва.
Когато е подложена на критика, не влиза в пояснения. Знае, че хората виждат единствено част от картината. Приема, че мненията са разнообразни. И продължава напред.
Една лента и доста живот
Ако би трябвало да опише любовта си с апарат, тя избира лентата – „ феерична, сантиментална, от време на време заплитаща се “.
Същото важи и за живота ѝ. Красив, безреден, най-силно забележим, когато се движи.
Мария има вяра, че дамата би трябвало да бъде такава, каквато се усеща – без да се преценява с шаблоните за възраст, роля или предстояща „ позата “.
„ На 50 се усещам добре “, споделя тя. „ Имам доста да дам. “
Посоката напред
На този стадий от живота си Петрова желае да бъде по-искрена в общуването, по-видима в човешкия смисъл, освен като спортна фигура.
Не търси трагични промени, само че позволява нови пространства – работа, която я въодушевява, нови професионални направления, повече независимост.
На финала въпроса, който постоянно задава Мон Дьо. Ако беше Господ, какво би казвала за Мария Петрова?
„ Чедо мое, в никакъв случай не забравяй, че на първо място си човек. “
Цялото изявление гледайте в YouTube канала .
