Мария Методиева е филолог. Учила е български, френски език и

Мария Методиева е лингвист. Учила е български, френски език и публицистика във Великотърновския университет „ Св. св. Кирил и Методий “. След дипломирането си преподава френски език петнадесет години, като редом се занимава с частен бизнес. Следващите 10 години работи като съветник в обществения бранш на свободна процедура. Председател е на Фондация „ Свети Николай Чудотворец “, а от 5 години ръководи общественото дружество в Добрич.От основаването си през 1997 година до момента Фондация „ Свети Николай Чудотворец “ работи за достойния и самостоятелен живот на хората с интелектуални усложнения и техните фамилии и е инициирала над 30 плана, с които е финансирала покровителствен действия, образования за експерти в обществената сфера и за родители на деца с увреждания. От 2004 година е член на БАЛИЗ – Българска асоциация за лица с интелектуални усложнения. Разработва първия в България пилотен модел за заместваща грижа, като показва резултатите в Агенцията за обществено подкрепяне. Фондацията смъква първите запрещения в България, което е казус в правосъдната система на България и в цяла Източна Европа. Заради тези триумфи в края на 2006 година Централата на Организация на обединените нации в Женева взема решение да ознаменува Международния ден за правата на хората с увреждания (3 декември) точно с представители на Фондацията – Милена Стоянова (първото момиче със свалено запрещение) и Мария Методиева.„ Чудната градина “ в Добрич е един от плановете на фондацията. В нея младежи с увреждания отглеждат цветя и зеленчуци. Няма друго обществено дружество в България, в което да работят толкоз доста хора с увреждания. Това го прави неповторимо. Повечето от тях са останали непознати за своите фамилии – изоставени от родителите си в държавни домове.

Г-жо Методиева, каква беше вашата мотивация да създадете фондацията „ Свети Николай Чудотворец “? Мотивът да основа фондацията беше доста персонален. Бях родител на дете с тежки увреждания. Какви бяха главните проблеми пред хората с увреждания и техните фамилии, когато основахте фондацията? Проблемите бяха от всякакво естество. В тези години нямаше спомагателни детски добавки, нямаше никакви обществени услуги, нямаше готови експерти. Липсваше всякаква информация, нямаше интернет. Превеждахме непозната литература на тетрадка с химикал и си я разпространявахме под индиго. Уреждахме помощи посредством познати в чужбина, внасяхме ги с извънредно доста проблеми, като тогава това можеше да се случи само посредством Агенцията за помощите или Общините. Финансирането за Неправителствени организации бранша беше по стратегия ФАР или непознати донори с планове, написани на британски, френски или немски език. Фондацията беше учредена, с цел да можем да лобираме по-успешно за основаването на обществени услуги. Първият Дневен център за деца с увреждания беше една дребна нерегламентирана група в детска ясла, финансирана с общински бюджет, в далечната 1999 година. Фондацията ви е към този момент на 26 години. Каква равносметка можете да извършите за този интервал? Кои са най-големите триумфи, които сте постигнали? И какви са задачите ви отсега нататък? Скоро се майтапих около дарения на наши сънародници в чужбина, че първоначално започнахме с раздаването на фасул и леща, а ето 26 години по-късно се оказва, че се постанова да вършим същото. Най- огромният ни триумф? Може би, че изградихме резистентност и че не се отказахме. Сваляхме запрещения, развихме пилотни стратегии за заместваща грижа и за подкрепено взимане на решения. Създадохме първото обществено дружество, даващо работа на хора с интелектуални усложнения. Целта ни остана непроменена през всичките тези години – заслужен живот на хората с интелектуални усложнения и техните фамилии. Помагали сте на толкоз доста хора през годините. Все отново има ли истории, които се открояват и за които пазите най-силен спомен? Толкова са доста. Обичам си ги всичките. Обикновено се открояват последните. Тези на хората с изменени животи. Не зная дали всеки може да разбере какво значи да обърнеш действителността на някого на 180 градуса. Някой, който е бил жертван освен да се роди в институция, само че и да прекара живота си в нея, лишен от всевъзможни цивилен права. Ние освен върнахме правата на няколко девойки, а ги научихме по какъв начин да ги отстояват и по какъв начин да изпитват задоволство от това да ги упражняват. Най-щастлива ме прави фактът, че с нашите истории въодушевяваме доста хора и им даваме куража да повярват, че няма невъзможни неща. Дори в България. Вие сваляте първите запрещения в България, което е казус в правосъдната система на България и в цяла Източна Европа. Оттогава имало ли е други такива доста значими промени във връзка с правата на хората с увреждания в България? Има ли забавни практики от чужбина, които бихте желали да видите осъществени тук? Когато споделих напълно прочувствено в един диалог с сътрудници, че ще смъква няколко запрещения, не знам дали мозъкът ми е взел участие в това изказване. Когато го „ включих “, разбрах какъв брой невероятно е и че може би нямам право да си „ играя “ със орисите на хората. Въпреки това вложих цялото си сърце и цялата си сила в този развой. Когато видяхме първото решение с очите си, двете с адв. Далакманска подскачахме от наслада. За страдание, както доста други неща в професионалния ми живот – и тези резултати останаха единствено като едно малко знамение, само че без следващи законодателни промени. От дванадесет години взаимно с доста сътрудници и съидейници се борим за анулация на Закона за запрещението, който е от 1949 година и не просто е морално стар и дискриминативен, а е закон, поради който България е наказана към този момент по две каузи от Европейски съд по правата на човека в Страсбург.През последните години, въпреки и след куп спънки, заработиха три нови закона в обществената сфера, които значително са модерни като философия във връзка с правата на хората с увреждания. За страдание, обществените политики в никакъв случай не са били приоритет на нито едно държавно управление. Все още сме на светлинни години от положителните практики в Европа – липсват обществени услуги в дребните общини; заплащането на труда на обществения служащ е недостойно; липсват основни експерти и поддръжка за построяването на такива; административната тежест е прекалена; липсват мобилни услуги, поддръжка за обществените предприятия… Всички тези неща имаме да догонваме, само че това, което ни прави радикално разнообразни от европейците, е нетолерантността и неналичието на емпатия към разликите. Как бихте определили плана „ Чудната градина “? Изминали сте доста път с този план. Какво следва? Това беше моя огромна фантазия от много време. Щастлива съм, че дръзнах да я осъществя, и то в невиждан мащаб, който стана вероятен само благодарение на доктор Ефраимов, с който управляваме фондацията и общественото дружество дружно. Градината лишава цялото ни време и сила, тъй като да започнеш от генгерлик, който да превърнеш в градина, и то Чудна, изключително в България, по никакъв начин, но по никакъв начин не е елементарно. Започнахме от 4 декара в съседство на Социалните услуги, на извънредно сложен терен, именуван в града Червената пръст. От целия чернозем на Добруджа, избрахме тъкмо най-неблагоприятния терен, който на всичко от горната страна си имаше голямо 4-метрово дере по средата, целият обраснал в паразитни шубраци, дървета и тръни. Избрахме този терен, с цел да е леснодостъпен на младежите с увреждания, които обитаваха в Социалните услуги наоколо и се ориентираха мъчно в градското пространство.
Преди две години Оценка за съвместимост ни даде за безплатно прилагане още 14 декара в съседство, които, за лукс, като се изключи че бяха залесени, си имаха и три самобитни заблатени сектора, с което още се борим.Въпреки всички компликации, за тези пет години имаме 880 кв.м оранжерийна повърхност, 7 фургона – офис, места за отмора, съблекални, хранилища за принадлежности и прочие Имаме товарен автомобил,  два трактора и много инвентар за тях, робот за посадъчен материал, дълбочинен сондаж и фотоволтаична система. Издържаме се сами, като продаваме продукцията, която произвеждаме, посредством планове и благодарение на частни и корпоративни донори. Никога не сме просили пари, тези които желаят да оказват помощ, сами ни намират.Надяваме се да сме здрави, с цел да успеем да обработваме целия терен от новата градина, да понижим ръчния труд, да успеем да осигуряваме възнаграждение на всички работещи в Градината, да изградим резистентност. Съгласна ли сте с цитата: „ Всичко, което е нужно, с цел да победи злото, е положителните хора да не вършат нищо “, и в този смисъл виждате ли себе си като добър деятелен човек? Добрите хора няма по какъв начин да бъдат положителни, в случай че не вършат нищо. Няма по какъв начин да си благополучен, в случай че съседът ти бедства, няма по какъв начин като общество да бъдем удовлетворени, до момента в който не си оправим личния общ дом и всеки персонално не вземе присъединяване, толкоз колкото може. При изискване че желаеме да имаме вътрешното чувство да бъдем положителни. Не имам вяра, че някой го няма. Въпрос на добър слух, който долавя вътрешния ни глас. Дори да е спокоен. А когато в моя случай този глас ми крещи, мира нямам, в случай че не съм в придвижване. Отскоро пия лекарство за кротване на пулса. Апропо даже не знаех, че ми е интензивен. Как стартира партньорството ви с „ Америка за България “ и по какъв начин работите дружно? Още със основаването на Градината започнах да диря финансиране посредством планове. Проектно финансиране предлага главно неправителственият бранш. В случая фондация „ Америка за България “ са ни финансирали два пъти, а предходната година насочиха коледно подаяние към нас. И трите пъти ни помогнаха тъкмо когато най-вече имахме потребност. При второто финансиране, което беше за почистване на новите 14 декара, пестихме както нормално всяка стотинка. Бяха ни останали малко пари, които към момента обмисляхме по какъв начин най-рационално да влагаме, когато сякаш новото ни тракторче се повреди за следващ път. Трябваше да чакаме елементи цялостен месец, а трактор ни трябваше, с цел да си приберем реколтата от зеле (13 тона). Смешното беше, че експресно с последните американски пари купихме остарял съветски трактор.Догодина ще сме щастливи да поканим персонално дипломат Кенет Мертен и всички наши другари от  фондация „ Америка за България “, като покажем на процедура положителния образец за срещата на американския оптимизъм и българския капацитет. В какво намирате ентусиазъм и оптимизъм, с цел да продължавате да работите и да следвате пътя си? От години зная, че съм на пътя си и няма причина, която да ме разколебае да го последвам. А оптимизма или го имаш, или не. Нямаше да реализираме нищо, в случай че не имах вяра мощно във всичко, което вършим във фондацията. Вярата води до чудесата, а не назад. А когато си станал очевидец на толкоз доста чудеса, няма по какъв начин да не получаваш ентусиазъм и да не предизвикваш с вярата си идващите.