Мариам Сементуала е американски дипломат - старши политически съветник в

Мариам Сементуала е американски посланик - старши политически консултант в Държавния департамент. Работи към Службата на държавния секретар по многообразието и приобщаването. Произхожда от семейство на индийски мюсюлмани, което емигрира в Съединени американски щати, когато тя е малко дете. Напълно сляпа е и посвещава кариерата си на политиките, осигуряващи равен достъп и благоприятни условия за хора с увреждания и хора от уязвими групи. 

Тя е първата жена с увреждане и американска мюсюлманка, притежател на стипендията „ Джордж Дж. Мичъл “. Има юридическо обучение и докторска степен от Калифорнийския университет в Бъркли през 2007 година, както и бакалавърска степен по политически науки.

Мариам е на работна аудиенция в България и се срещна с представители на неправителствения и публичния бранш. 

- Мариам, к акво Ви докара в България?

- Покана от посолството на Съединени американски щати. В Държавния департамент работим за това да придадем меродавност на правилата, които пазиме. Те се отнасят до многообразието, равенството, приобщаването и достъпността.

И по този начин, бях поканена в България, тъй като водим тези диалози у дома и посолството счита, че би било отлично да дойда и да проведа тези диалози в границите на посолството, с нашата общественост в посолството, с нашите локални чиновници, с нашите началници, с нашето управление и по-късно, несъмнено, да проведем диалози с нашите събеседници. По-късно през днешния ден ще се срещна с неправителствени организации, които работят по въпросите на приобщаването на ромите. Ще се срещна с неправителствени организации, които работят в региона на правата на хората с увреждания, ще се срещна с общинския съвет в София и ще им дам моята позиция, откакто прекарах три дни в разходки из София и видях някои от провокациите от първа ръка. И да споделя с тях, че нашите провокации са общи. Ние в Съединени американски щати се борим по какъв начин да създадем това по-добре, къде да намерим запаси, по какъв начин да подсигуряваме, че хората знаят, че има политическа воля и че я демонстрираме с дейности. Всички тези въпроси са в прочут смисъл доста универсални. Те не са неповторими за София, не са неповторими за Питсбърг, който е побратимен град на София. Те се срещат както в Александрия, Вирджиния, или Бейкърсфийлд, Калифорния, по този начин и тук.

- Можете ли да споделите някои практики, които съгласно Вас работят най-добре?

- Първата и най-важна най-хубава процедура е да попитате хората с житейски опит. Привлечете хората с житейски опит на масата. Ако желаете да разберете достъпността, или в случай че желаете да разберете колоризма, или в случай че желаете да разберете сексизма, всеки -изъм или -ност, няма да го извършите толкоз добре, в случай че сте външен човек, който гледа във вътрешността. Но когато се срещнете с хора, които са наранени от тези проблеми, към този момент имате вероятност и ще можете да работите взаимно и по-добре. Моята рамка е " съдружник с ", а освен " покровител за ". Първо се съюзявайте " с ", с цел да можете да се застъпвате " за ". Когато мислите за достъпността, ще има някои неща, които хората даже не са забелязали, не са мислили за тях, тъй като не са ги преживявали.

Например - бях сама в хотел и съм сляпа, а бутоните на асансьора бяха със сензорен екран. И не говореха. Имаха звуков сигнал, само че този сигнал не ви споделя дали сте на осмия или на третия етаж. Не е три пъти бибикане за третия етаж или осем пъти бибикане за осмия. Сигурна съм, че никой не се е замислял за това. Защото никой не си е помислил, че един кьорав човек ще пристигна в този хотел и ще ползва асансьора независимо. Едно от провокациите, които виждам (и това е световно предизвикателство), е упованието, че някой ще бъде с индивида с увреждане, с цел да направи автоматизирано нещо за него. Не мога да ви опиша какъв брой пъти съм се обаждала в Съединени американски щати на организации, които имат уеб страница, но не мога да употребявам, тъй като не е наличен, и ми споделят: " Може ли просто някой да ви помогне? "

Има редица други положителни практики, само че не мога да ви опиша колко важно е да започнете с запитване.

Друго значимо нещо е по какъв начин говорите за увреждането. Дали казвате  " кьорав човек ", " ням човек " или " човек, който е кьорав ", " човек, който употребява инвалидна количка ". Това доста зависи от две неща - от самия човек и от общността, към която той принадлежи. В Съединени американски щати доста слепи хора желаят да бъдат наричани " слепи хора ". Много глухи хора се дефинират като глухи с основно Г. Не като " човек, който е ням ", тъй като общността на глухите има характерна просвета. Много хора, които употребяват инвалидни колички, избират " човек, който употребява инвалидна количка " или " човек с увреждане ". А в Конвенцията на Организация на обединените нации за правата на хората с увреждания формулировката е " хора с увреждания ", тъй като използваме език, в който индивидът е преди всичко, не увреждането.

Но това доста зависи от подтекста. Тъй като в Съединени американски щати имахме придвижване за цивилен права на слепите, има редица слепи хора, които одобряват добре да бъдат наричани просто слепи. Общността на глухите има характерна просвета. Те желаят да бъдат наричани глухи хора. Така че преди всичко е увреждането, а по-късно индивидът. Това е тяхната горделивост за тяхната еднаквост. Тази идея за горделивост от увреждането е необикновена за някои, тъй като това е увреждане! 

- Значи, от една страна, езикът еволюира в посока увреждането да не се загатва преди всичко. А от друга, някои хора избират да се дефинират първо с увреждането - тъй като го одобряват и споменаването му не им предизвиква дискомфорт.

- Да. Не навсякъде е по този начин обаче, не е световно. Мисля, че би трябвало да сме чувствителни към културата и подтекста. Но също по този начин считам, че би трябвало да помогнем на другите да развият езика си, например да преминат от думата " неработоспособен " (на англ. - handicap) към думата " увреждане ". Защо? Защото думата " неработоспособен " на британски безусловно значи човек, който държи в ръката си шапка, с цел да проси. Затова е значимо да променим езика си. Когато променим езика, променяме и метода си на мислене. При това би трябвало да бъдем чувствителни и към културата и подтекста. Затова споделям: питайте, питайте за това по какъв начин индивидът желае да бъде именуван, по какъв начин желае да се приказва за него, питайте за неговата позиция, тъй като той ще ви обърне внимание на неща, които не сте забелязали.

Исках да кажа две неща за гордостта от уврежданията и малко за личния си генезис.

Наскоро пътувах и някой ми сподели: " Толкова съм учуден и ти знаеш, че си толкоз неповторима. Ти си пристигнала и си признателна макар компликациите или провокациите си... ". А аз отговорих: " Не съм признателна макар увреждането си, признателна съм поради увреждането си ". Той сподели: " О, боже мой, в този момент узнавам нещо ново ". Отговорих му: " О, да, виж - дадени са ми толкоз доста благоприятни условия. Заради моята еднаквост. Заради моето увреждане. Получих опция да пътувам по света. " Не говоря за работата си, а когато бях студентка - посредством стратегия за образование, която беше профилирана в уменията на слепите, и там научих доста от други хора. За самоотстояването и застъпничеството за потребителите, как да го използваш и да бъдеш чут. И всички тези значими умения да се ориентираш в света и да се ориентираш в бюрокрацията, тъй като държавното управление е администрация и в случай че искаш да прокараш закон, да се застъпиш за нещо, това изисква работа. Трябва да разбираш системата. Научих доста за системите и за това по какъв начин да унищожавам структурите на неправда в тези системи. Всичко това ме прави ефикасен посланик. Помага да се ориентирам по-ефективно в бюрокрацията на Държавния департамент. Така че аз не съм признателна макар увреждането си, а поради него. Казах: " Вижте, моето увреждане ме направи по-смела, по-авантюристична, тъй като не желая да седнал съм у дома като стенно цвете. Ето за какво съм на открито и пътувам по света. " Така че - популярност на Бога, тъй като в случай че нямах увреждане, можеше да съм мързелива. Може би нямаше да чувствам съпричастност.

- В свое изявление споделяте, че отношението е първото нещо, което би трябвало да променим, когато се опитваме да установим контакт с хора с увреждания. Че преди да променим средата софтуерно, би трябвало да променим отношението. Как променяте отношението?

- Ще ви кажа отговора, който дадох по време на изявлението си за постъпване на работа в дипломатическата работа. Не ми беше заложен тъкмо този въпрос, само че взех решение да отговоря на него. И отговорът бе: посредством правене. Като правиш нещо. Битува разбиране да вземем за пример, че слепите хора не могат да пътуват сами. Затова го вършим. Просто отиваш. Не е нужно да си съпроводен от някого. Току-що бях на среща с посланика и заместник-посланика и асистентката ми не ме придружаваше. Влязох, седнах, организирах диалога и излязох. А документите, които ми трябваха и желаех да обсъдим, си ги взех сама и знаех какво желая да показва и в какъв ред.

По време на изявлението за дипломатическата работа дадох следния образец: Хората имат ниски или напълно никакви упования към хората с увреждания. Как да променим това? Не споделяме: " Мога да го направя! " Просто отиваме и отваряме вратата, тъй като не чакат да я отворим. 

Понякога, когато имам внушителен мотив или се развличам с другари, сготвям. Семейството ми ще ви каже, че сготвям доста добре. Ще ви каже още, че не обичам да сготвям. Тогава за какво сготвям? Защото доста хора не чакат един кьорав човек да е край печката или фурната. Когато го върша, разрушавам бариерата. Това са елементарни неща. Така се трансформира отношението - от време на време с елементарни жестове. Но най-важното е: променяте настройките, като се появите и визиите най-хубавото от себе си.

- Сигурно е изтощително от време на време - да би трябвало постоянно да се доказваш.

- Така е. Сестра ми, която също е сляпа, работи по една стратегия - " City Year ". Програмата е доброволческа и вземат участие AmeriCorps - те работят в работа на Америка и някои от междуградските учебни заведения и райони на Съединени американски щати, които се нуждаят от искрено по-голямо развиване. Сестра ми помага в учебно заведение в южната част на Чикаго на възпитаници от прогимназията да четат и пишат. И един ден ми сподели по телефона през сълзи: " Защо постоянно би трябвало да съм аз? Да сътворявам обществените контакти, проектите и така нататък? И да групирам групата си от Корпуса? Те не мислят автоматизирано да ме включат. Аз би трябвало да провеждам нещата. И ми омръзна да върша това, с цел да потвърдя, че числя се към тях ". Казах ѝ споделих: " Разбирам. Разбирам изтощението. Разбирам умората. "

Като човек с увреждане се постанова да се изявявате повече, тъй като хората към момента се опасяват от увреждането като еднаквост. Проучвания демонстрират, че най-големият боязън, след този от гибелта, е този от слепота - той е преди страха от рака. 

И едно нещо, което бих споделила, че в действителност оказва помощ, е да имате положителни ментори и наставници. Meнторът ще ви научи по какъв начин да ловите риба. И ще ви даде насоки. А наставникът освен ще ви научи по какъв начин да ловите риба, само че и ще ви качи на лодката. И ще се застъпи за това да се качите на тази лодка и да получите опция да покажете на другите, че можете да го извършите. 

За хората с увреждания е доста значимо да намерят наставници, които не споделят тяхната еднаквост. Които не са хора с увреждания. Това е жизненоважно. И е доста значимо за хората с друга еднаквост да намират наставници, които не наподобяват като тях.

- Какво Ви оказа помощ най-вече да станете личността и професионалиста, който сте през днешния ден?

- През първите седем години от живота си израснах в Индия. Родена съм в консервативно мюсюлманско семейство, само че не безусловно религиозно. Едно от нещата, които ми дадоха сили, е доста мощната връзка с моята религия. А в моя съответен случай моите духовни водачи или наставници са ме овластили с това, че са ме учили посредством дейности, посредством правене. Не виждам на вярата като на лекарство. Много хора идват при вярата или при Бога и споделят: " Боже, можеш ли да поправиш това? Можеш ли да премахнеш това от мен? Можеш ли, знаеш ли, можеш ли да ме излекуваш, тъй че да не съм към този момент кьорав? ". Аз не съм такава. Това не е моето усещане за вярата. Научих посредством моята религия и моите духовни водачи, че вярата те овластява, като ти дава мощ. Така че без значение какъв кръст носиш, защото всеки носи някакъв кръст и кръстовете на някои хора са по-видими от тези на други, а забележимите кръстове на някои хора даже не са същински кръстове. Според мен. 

Но без значение от това какви са картите, които са ви раздали, имате вътрешната мощ да се справите с тях. Друга част от това е да разберете, че картите, които ви се раздават, са подарък. Аз съм признателна поради, а не макар. Мисля, че в случай че би трябвало да посоча едно нещо, поради което мисля по този метод, ще кажа вярата ми. Но също по този начин, във връзка с овластяването, голяма роля изиграха родителите ми. Защото те в никакъв случай не са очаквали по-малко от мен. Мисля, че несъмнено е имало моменти, в които са се чудили за себе си и за това по какъв начин ще се оправят с едно сляпо дете. Но те желаеха в действителност да се оправям добре в учебно заведение, желаеха да бъда интегрирана в фамилията, в обществото, в каквото и да било. Очакванията им бяха доста високи. И това беше нещо положително. Баща ми е в действителност устойчив човек. И мисля, че част от тази резистентност ми е предадена от него. Другото - доста бързо научих, че има някои неща във физическо отношение, в които няма да съм чак толкоз добра. И по този начин, част от моята мощ идваше и от възприятието за оцеляване. Нали знаете, че в случай че няма да си добър в кикбола, тъй като не можеш да видиш топката, която идва към теб, по-добре много бързо да измислиш в какво ще си добър или ще те тормозят и ще ти се подиграват. Разбрах, че имам любопитен разум, който мога да употребявам. И трябваше да го модернизирам и да го употребявам. Кой знае, в случай че не бях сляпа, може би щях да съм мързелива.

Мисля и че това, което ме прави такава, каквато съм е, че освен съм живяла в разнообразни елементи на света, само че и съм пътувала по света и имам опит с общности и разбирам нашата обща човешка същина. Това, което импортирам в дипломацията, е признаването и уважението към нашата обща човешка същина. И един американски посланик го сподели най-добре неотдавна - същността на дипломацията е емпатията, съпричастността. Всички ние като дипломати сме от изгода за ползите на нашите страни в дълготраен проект, когато сме съпричастни и се вслушваме. И възприемаме други гледни точки, а по-късно калибрираме отговора си с това по-пълно схващане. Защото, в случай че не слушаме и не чуваме, а просто реагираме, тогава вършим неточности.