Най-дългият въжен мост у нас свързва Лисиците със света СНИМ...
Малкото поданици на селото минават по 260-метровото оборудване над язовир „ Студен бунар “, с цел да си купят храни, които не отглеждат в градините
Уикендът е време за почивка и пътешествия и „ Марица “ още веднъж поема на път, дружно със своите читатели. Вече сме ходили на север чак до Шумен, на юг до с. Маточина, откъдето минава границата с Турция, плавали сме в язовир, с цел да стигнем до потопената черква в „ Жребчево “. Водили сме ви и на по-близки до Пловдив дестинации.
Този път поемаме към едно населено място в Родопите, което е на 155 км от града под тепетата. Там няма нито коли, нито учебно заведение, нито магазин или аптека, а обществената отдалеченост не е обвързвана с COVID-19. Тя съществува доста преди пандемията по простата причина, че жителите му са малко. Селото носи името Лисиците, само че и лисици в него няма. Всичко належащо се купува от прилежащите обитаеми места, които са на отсрещния бряг, или се създава на място, споделя една от дамите. Причината е, че единствената връзка на селото с останалия свят е най-дългият в България въжен мост. А другият метод е да се прекоси „ Студен бунар “ с лодка или каяк.
Тръгваме рано сутринта от Пловдив, само че решаваме преди село Лисиците да се отбием на още едно не по-малко красиво място. Движейки се в посока Кърджали, търсим пътя за село Широко поле. Там питаме локалните накъде да хванем за връх Моняк и едноименната цитадела. Казват ни, че преди входа на селото има У-образно кръстовище, на което би трябвало да поемем вдясно след мостчето. И по този начин се движим по асфалтово шосе, до момента в който не стигаме черен път и дребна табела за крепостта. Там оставяме колата и продължаваме пеш.
Преходът е лек, минаваме през борова гора с красива панорама към Кърджали и язовир „ Студен бунар “. Непременно би трябвало да вземете вода със себе си, тъй като по пътя няма чешми. След 45 минути стигаме и до средновековната цитадела “Моняк”, която е една от най-големите и високо ситуирани в Родопите. От нея са останали относително непокътната кула, градена с хоросан и камъни, и няколко зида от крепостната стена. Малко по-нагоре от крепостта пък се извисяват скали, които разкриват прелестна панорама към язовира. А оттова може да видите от близко по какъв начин се реят скалните орли.
Заредени с планинска сила се връщаме и поемаме към определената от нас дестинация - с. Лисиците. Единственият метод да се стигне до него по суша е да спрете автомобила си в с. Широко поле и оттова да тръгнете паралелно на жп линията. Спокойно, трен от там минава единствено рано заран и късно вечер. След към 15-20 минути вървене стигате и до гаричката за Лисиците. Там не би трябвало да продължавате напряко по линията, а да свиете наляво по черния път, който клати из гората. Още 5 минути ходене и пред вас се изправя мостът над язовир „ Студен бунар “, който води към Лисиците. Със своята дължина от 260 метра той е най-дългият въжен мост у нас.
В началото на 90-те години бил опустошен от стихиите, но в този момент е крепко захванат със солидни снопове стоманени въжета. Въпреки това, до момента в който преминавате по него, няма по какъв начин да не усетите заплашителното клатене. При хубаво време риболовците окупират моста, разпъват принадлежности и ловят риба. Докато преминавате през оборудването, пред очите ви се изправят причудливи скали, а фенове на каяка порят водата изпод.
В края на моста ви чакат и 4 локални баби. Всяка от тях предлага домашна продукция - сирене, лук, праз, чубрица или чесън. И все на преференциални цени. Веднага след тях стартира и самото село, сгушено измежду тучни зелени поляни, из които свободно пасат кози. Уличките са тесни и прашни. Повечето наподобяват на утъпкани пътеки, криволичещи сред каменните зидове на къщите, някои от които към този момент са порутени. А до тях не се разхождат хора, а котки. По време на обиколката ни в селото срещнахме единствено един локален дядо, който приветливо ни поздрави с усмивка и погали легналата на дувара котка. Ако се питате по какъв начин оцеляват, откакто са съвсем откъснати от света, те ще ви кажат: „ Лесно - вървим по въжения мост и линията до другото село или града и се запасяваме с храна, останалото си го отглеждаме “.
Уикендът е време за почивка и пътешествия и „ Марица “ още веднъж поема на път, дружно със своите читатели. Вече сме ходили на север чак до Шумен, на юг до с. Маточина, откъдето минава границата с Турция, плавали сме в язовир, с цел да стигнем до потопената черква в „ Жребчево “. Водили сме ви и на по-близки до Пловдив дестинации.
Този път поемаме към едно населено място в Родопите, което е на 155 км от града под тепетата. Там няма нито коли, нито учебно заведение, нито магазин или аптека, а обществената отдалеченост не е обвързвана с COVID-19. Тя съществува доста преди пандемията по простата причина, че жителите му са малко. Селото носи името Лисиците, само че и лисици в него няма. Всичко належащо се купува от прилежащите обитаеми места, които са на отсрещния бряг, или се създава на място, споделя една от дамите. Причината е, че единствената връзка на селото с останалия свят е най-дългият в България въжен мост. А другият метод е да се прекоси „ Студен бунар “ с лодка или каяк.
Тръгваме рано сутринта от Пловдив, само че решаваме преди село Лисиците да се отбием на още едно не по-малко красиво място. Движейки се в посока Кърджали, търсим пътя за село Широко поле. Там питаме локалните накъде да хванем за връх Моняк и едноименната цитадела. Казват ни, че преди входа на селото има У-образно кръстовище, на което би трябвало да поемем вдясно след мостчето. И по този начин се движим по асфалтово шосе, до момента в който не стигаме черен път и дребна табела за крепостта. Там оставяме колата и продължаваме пеш.
Преходът е лек, минаваме през борова гора с красива панорама към Кърджали и язовир „ Студен бунар “. Непременно би трябвало да вземете вода със себе си, тъй като по пътя няма чешми. След 45 минути стигаме и до средновековната цитадела “Моняк”, която е една от най-големите и високо ситуирани в Родопите. От нея са останали относително непокътната кула, градена с хоросан и камъни, и няколко зида от крепостната стена. Малко по-нагоре от крепостта пък се извисяват скали, които разкриват прелестна панорама към язовира. А оттова може да видите от близко по какъв начин се реят скалните орли.
Заредени с планинска сила се връщаме и поемаме към определената от нас дестинация - с. Лисиците. Единственият метод да се стигне до него по суша е да спрете автомобила си в с. Широко поле и оттова да тръгнете паралелно на жп линията. Спокойно, трен от там минава единствено рано заран и късно вечер. След към 15-20 минути вървене стигате и до гаричката за Лисиците. Там не би трябвало да продължавате напряко по линията, а да свиете наляво по черния път, който клати из гората. Още 5 минути ходене и пред вас се изправя мостът над язовир „ Студен бунар “, който води към Лисиците. Със своята дължина от 260 метра той е най-дългият въжен мост у нас.
В началото на 90-те години бил опустошен от стихиите, но в този момент е крепко захванат със солидни снопове стоманени въжета. Въпреки това, до момента в който преминавате по него, няма по какъв начин да не усетите заплашителното клатене. При хубаво време риболовците окупират моста, разпъват принадлежности и ловят риба. Докато преминавате през оборудването, пред очите ви се изправят причудливи скали, а фенове на каяка порят водата изпод.
В края на моста ви чакат и 4 локални баби. Всяка от тях предлага домашна продукция - сирене, лук, праз, чубрица или чесън. И все на преференциални цени. Веднага след тях стартира и самото село, сгушено измежду тучни зелени поляни, из които свободно пасат кози. Уличките са тесни и прашни. Повечето наподобяват на утъпкани пътеки, криволичещи сред каменните зидове на къщите, някои от които към този момент са порутени. А до тях не се разхождат хора, а котки. По време на обиколката ни в селото срещнахме единствено един локален дядо, който приветливо ни поздрави с усмивка и погали легналата на дувара котка. Ако се питате по какъв начин оцеляват, откакто са съвсем откъснати от света, те ще ви кажат: „ Лесно - вървим по въжения мост и линията до другото село или града и се запасяваме с храна, останалото си го отглеждаме “.
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ