Как преодолях раздялата? Обиколих пеша Великобритания с магаре
Малко неща болят по този начин, както разрушено сърце. Всеки се оправя със загубата по собствен метод – като излиза с другари, слуша тъжна музика или намира ново занимание. Но един мъж избира нещо напълно друго: да прекоси Англия с магаре.
В изявление за , Адам Лий споделя невероятната си история:
Винаги съм имал мощно изразено възприятие за премеждие. Лятната почивка у дома означаваше, че родителите ми просто избутваха мен и сестра ми през входната врата, казвайки ни единствено да се върнем за ядене. Детството ми мина от безкрайни разходки из улиците на Хакни, Източен Лондон, до преходи, диво къмпингуване и автостоп по цялата дължина на Америка към края на двайсетте ми години.
Experience: I walked the length of the UK with a donkey.
Read all about my friends Adam and Martin and their epic adventure through Scotland and England. It was a pleasure to photograph them recently for.
— Colin McPherson (@germanocean)
След като се завърнах в Ливърпул, започнах работа като фотограф и влязох във връзка. След раздялата ни години по-късно бях смутен, само че това още веднъж разсъни в мен жаждата за премеждие, която бях оставил настрани. През лятото на 2016 година поех независимо по маршрут от 1600 км през Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан . Тъй като не желаех да се усещам изолиран от магията и уюта на тези непознати места, изминах по-голямата част от дистанцията пешком.
Бавното пътешестване ми даде неповторимата опция да срещна хора от най-различни среди. Когато се пробвах да пресъздам тези преживявания във Англия, изпитах усложнение да основа връзки. В чужбина задграничният ми тип буди интерес у хората, до момента в който във Англия се съединявам изцяло като 43-годишен бял мъж. Освен това не съм изключително добър в започването на диалози с непознати . Затова, планирайки идващото си странствуване – петмесечна разходка през Обединеното кралство – взех решение, че в случай че имам сателит, като товарно животно, ще бъда задоволително забавен, с цел да ме приближават хората.
Открих магаре във плантация, наречена Alwood Donkeys. След няколко визити притежателят ме поддържа изцяло да взема със себе си магарето. За разлика от сплотеното си стадо, то беше по-самотно. Позволиха ми да го кръстя и избрах името Мартин – на мой другар. След седем месеца взаимна подготовка потеглихме на близо 1 120 км приключение от фар в Нос Гняв, най-северната точка на Хайлендс, до различен фар в Дорсет.
Бързо осъзнах, че разходките с магаре по крайградските улици на Уиръл по никакъв метод не приготвят човек за планините на Западна Шотландия. Пейзажът беше извънредно сложен — хълмист, мочурлив, с неизброими жилещи инсекти. Първите шест седмици се усещах надалеч от себе си и постоянно се питах дали би трябвало да продължа, и дали Мартин изобщо се любува.
Навсякъде където отидохме, разпръсквахме усмивки. Хората безусловно се радваха, че срещат Мартин. Имаше и сложни моменти – случваше се да потъна в сълзи от изтощение. Един път се пробвах да преведа Мартин през мочурище, само че той изрично отхвърли. Потънал в тиня, застина и не помръдна. Разочарованието ми бе огромно, даже му се ядосах, за което след това се почувствах извънредно отговорен.
Походът беше едно от най-предизвикателните неща, които в миналото съм правил, само че не съм от тези, които се отхвърлят. Вървяхме по пътеки, канали и пътища, преминавайки през Глазгоу, Ланкастър, Лийдс, Ливърпул, Глостър, Бристол и Дорчестър. Навсякъде хората реагираха положително. Мнозина се надпреварваха да ни оказват помощ – предлагаха място за палатка във фермите си, давали са ни топла храна и кафе, окуражавали са ни. Никога никой не ме е отблъснал. Присъствието на Мартин ми отвори доста врати; новата ми другарка даже назовава това „ да играя магарешката карта “. В последна сметка осъзнах, че хората по природа желаят да бъдат отзивчиви, само че от време на време просто им би трябвало опрощение.
Този преход ми оказа помощ да си върна вярата в хората и ми сподели, че непрекъснатото терзание – да вземем за пример къде ще нощуваме – не взема решение нищо. Научих също, че връзката сред човек и магаре се гради на доверие . Когато започнах да слагам потребностите на Мартин пред моите и му позволявах (до известна степен!) да диктува ритъма на деня, всичко стана доста по-приятно. Изненада ме какъв брой завързан стана Мартин – всяка вечер се гушкаше и главата му натежаваше от ден на ден върху ръката ми.
Чувствах, че това не е краят на нашата връзка. Когато се завърнах, го купих. Все още живее във фермата, само че аз поемам издръжката му и го виждам най-малко два пъти месечно. Оттогава сме създали още няколко разходки – една от Ливърпул до Блекпул, а скоро ни следва едномесечен маршрут из Шотландия. Не единствено извървях цяла Англия, само че и открих другар за цялостен живот – 15-годишното магаре Мартин.
В изявление за , Адам Лий споделя невероятната си история:
Винаги съм имал мощно изразено възприятие за премеждие. Лятната почивка у дома означаваше, че родителите ми просто избутваха мен и сестра ми през входната врата, казвайки ни единствено да се върнем за ядене. Детството ми мина от безкрайни разходки из улиците на Хакни, Източен Лондон, до преходи, диво къмпингуване и автостоп по цялата дължина на Америка към края на двайсетте ми години.
Experience: I walked the length of the UK with a donkey.
Read all about my friends Adam and Martin and their epic adventure through Scotland and England. It was a pleasure to photograph them recently for.
— Colin McPherson (@germanocean)
След като се завърнах в Ливърпул, започнах работа като фотограф и влязох във връзка. След раздялата ни години по-късно бях смутен, само че това още веднъж разсъни в мен жаждата за премеждие, която бях оставил настрани. През лятото на 2016 година поех независимо по маршрут от 1600 км през Узбекистан, Таджикистан и Киргизстан . Тъй като не желаех да се усещам изолиран от магията и уюта на тези непознати места, изминах по-голямата част от дистанцията пешком.
Бавното пътешестване ми даде неповторимата опция да срещна хора от най-различни среди. Когато се пробвах да пресъздам тези преживявания във Англия, изпитах усложнение да основа връзки. В чужбина задграничният ми тип буди интерес у хората, до момента в който във Англия се съединявам изцяло като 43-годишен бял мъж. Освен това не съм изключително добър в започването на диалози с непознати . Затова, планирайки идващото си странствуване – петмесечна разходка през Обединеното кралство – взех решение, че в случай че имам сателит, като товарно животно, ще бъда задоволително забавен, с цел да ме приближават хората.
Открих магаре във плантация, наречена Alwood Donkeys. След няколко визити притежателят ме поддържа изцяло да взема със себе си магарето. За разлика от сплотеното си стадо, то беше по-самотно. Позволиха ми да го кръстя и избрах името Мартин – на мой другар. След седем месеца взаимна подготовка потеглихме на близо 1 120 км приключение от фар в Нос Гняв, най-северната точка на Хайлендс, до различен фар в Дорсет.
Бързо осъзнах, че разходките с магаре по крайградските улици на Уиръл по никакъв метод не приготвят човек за планините на Западна Шотландия. Пейзажът беше извънредно сложен — хълмист, мочурлив, с неизброими жилещи инсекти. Първите шест седмици се усещах надалеч от себе си и постоянно се питах дали би трябвало да продължа, и дали Мартин изобщо се любува.
Навсякъде където отидохме, разпръсквахме усмивки. Хората безусловно се радваха, че срещат Мартин. Имаше и сложни моменти – случваше се да потъна в сълзи от изтощение. Един път се пробвах да преведа Мартин през мочурище, само че той изрично отхвърли. Потънал в тиня, застина и не помръдна. Разочарованието ми бе огромно, даже му се ядосах, за което след това се почувствах извънредно отговорен.
Походът беше едно от най-предизвикателните неща, които в миналото съм правил, само че не съм от тези, които се отхвърлят. Вървяхме по пътеки, канали и пътища, преминавайки през Глазгоу, Ланкастър, Лийдс, Ливърпул, Глостър, Бристол и Дорчестър. Навсякъде хората реагираха положително. Мнозина се надпреварваха да ни оказват помощ – предлагаха място за палатка във фермите си, давали са ни топла храна и кафе, окуражавали са ни. Никога никой не ме е отблъснал. Присъствието на Мартин ми отвори доста врати; новата ми другарка даже назовава това „ да играя магарешката карта “. В последна сметка осъзнах, че хората по природа желаят да бъдат отзивчиви, само че от време на време просто им би трябвало опрощение.
Този преход ми оказа помощ да си върна вярата в хората и ми сподели, че непрекъснатото терзание – да вземем за пример къде ще нощуваме – не взема решение нищо. Научих също, че връзката сред човек и магаре се гради на доверие . Когато започнах да слагам потребностите на Мартин пред моите и му позволявах (до известна степен!) да диктува ритъма на деня, всичко стана доста по-приятно. Изненада ме какъв брой завързан стана Мартин – всяка вечер се гушкаше и главата му натежаваше от ден на ден върху ръката ми.
Чувствах, че това не е краят на нашата връзка. Когато се завърнах, го купих. Все още живее във фермата, само че аз поемам издръжката му и го виждам най-малко два пъти месечно. Оттогава сме създали още няколко разходки – една от Ливърпул до Блекпул, а скоро ни следва едномесечен маршрут из Шотландия. Не единствено извървях цяла Англия, само че и открих другар за цялостен живот – 15-годишното магаре Мартин.
Източник: vesti.bg
КОМЕНТАРИ