Макс Фриш(1911 - 1991) има необикновена творческа съдба - през

Макс Фриш (1911 - 1991) има невероятна креативна орис - през годините работи като проектант, публицист, драматург и създател на критически студии. Като част от своите " Дневници " (1966 - 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, групирани в няколко елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика - човешкия жанр, брака, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.Настоящото изявление е 29-о от поредицата диалози по " Въпросника " на Фриш.

Проф. Светослав Овчаров (р. 1957 г.) е сценарист, режисьор и продуцент на над 40 документални, игрални и серийни филми. Сред тях се открояват както филмовите портрети на известни исторически персони като майор Коста Паница, Стефан Стамболов, княз Фердинанд, Иван Стоянович-Аджелето, Тодор Живков и други, по този начин и игралните " Юдино желязо ", " Зад кадър ", " Единствената любовна история, която Хемингуей не разказа ", " Врагове ", " Сестра ". Ученик е на Георги Дюлгеров и Младен Киселов, а през днешния ден преподава кинорежисура в НАТФИЗ. Член на Европейската кино академия. Филмите му печелят редица влиятелни награди от кино фестивали в Лос Анжелис, Кайро, Варшава, Сан Себастиан... Два кино лентата по негови сюжети са номинирани за Европейските кино награди.

Последният му филм - " Второто избавление ", споделя за Съветската окупация на България в интервала 1944 - 1947 година Голяма част от показаните в него архивни летописи и документи се демонстрират за първи път. За три месеца филмът има към 200 хиляди фенове в интернет.

Още доста неща можете да прочетете в биографичните информации за проф. Овчаров. Това обаче, което няма да научите, е, че има куче. И че това куче се споделя Макс Фриш.

Кучето Макс Фриш, и изобщо домашният любим, другар ли е или сурогат на другар?

- Винаги съм имал кучета. Предишните две - Фройлайн и Адаш, ги отровиха. Мина доста време, преди да се реша още веднъж да взема куче. Когато отидох в развъдника, едно кутре по този начин мъдро се вторачи в мен, че му споделих: " Брей, какъв брой умно гледаш! Сякаш всеки миг ще напишеш книга! " И го взех. Ако си швейцарска порода - бернска овчарка, и в случай че си публицист, по какъв начин да се казваш с изключение на Макс Фриш?! Пета година го очаквам да напише нещо.

Много хора си построяват визия за кучетата от филмите и литературата. Според тях кучетата би трябвало да те схващат от половин дума, да ти донесат бира, да я отворят със зъби и да я сервират. Стопаните проектират себе си върху кучето - личните си стремежи и упования. Не може да не сте чули по какъв начин някой споделя на кучето си: " Е, кажи в този момент, не съм ли прав? " Естествено кучето се съгласява. Сигурно тъкмо по тази причина хората толкоз обичат да поддържат връзка с кучета - тъй като те не приказват.

Ако е правилно, че кучетата наподобяват стопаните си, то с кои три думи бихте описали вашето куче?

- Макс Фриш е любопитен, добросърдечен и доста, даже прекомерно влюбчив. Иска непрестанно да получава внимание. И го получава. За кучето, както и за дребното дете, директната милувка има голямо значение. (Как се проклевам от време на време, че малко съм галил огромните си синове! С най-малкия се пробвам да обезщетявам.) Но... за кучето: Когато непрекъснато ви ухажва куче, което тежи 65 кг, това е тестване. Може би по-тежко е единствено в случай че те ухажва крокодил.

Само, че вие не сте Стийв Ъруин и не снимате крокодили, а документални и исторически филми. Имате ли от време на време чувството, че сте по-пригоден за друго историческо време ?

- Имаше преди време в НАТФИЗ един кандидат-студент от Северна Македония. Като го питахме за какво кандидатства постановка, той сподели: " Язе мисла дека режисеринът е као Господ. Мане со рáка - има свет, мане со рáка - нема свет. "

Всеки създател се пробва да се приравнява със Създателя.

От една страна, създателите, даже и да не си признават, подсъзнателно имат вяра, че тяхното произведение ще има собствен личен живот, който ще е по-богат, по-различен и доста, доста по-дълъг от техния персонален живот. От друга страна, заниманието с разнообразни светове и разнообразни исторически времена им дава изумителната опция да основат и изживеят всевъзможни животи, да бъдат сякаш богоравни. Този тип богоборчество е същностна линия на изкуството.

Но в кой исторически миг аз персонално бих се чувствал уютно? Може би в интервала от Освобождението до Балканската война - време, в което в България израстват две генерации от свободни хора. И те израстват в мир. Време на стопански разцвет и духовно развиване. След това с началото на войните за реализиране на националния блян, начертан в Сан Стефано, всичко потегля надолу.

Българите сме склонни да идеализираме Санстефанска България, само че тя е фантазия, завещана ни от руснаците. Митичната Химера, както знаем, е била страшилище с лъвска и козя глава, което унищожавало всичко. Русия стартира войната от 1877-1878 с ясното схващане, че огромна страна под нейно въздействие на Балканите не може да се сътвори. Австрийският и съветският император - великите сили с най-пряк интерес към Балканите, са се споразумели още две години преди този момент по този въпрос. Но българите не знаят тия цинични сделки. До тях доближава единствено това, което съветската агитация допусне.

А съветската имперска агитация в продължение на десетилетия поредно внушава на българите съмнение в личните им сили и в способността им да се освободят без намесата на " дядо Иван ". Българските национални революционери в никакъв случай не приказват и не разчитат на помощ извън. Нито Раковски, нито Левски в миналото загатват сходно нещо. Те доста добре схващат каква ще е цената на такава помощ. Техните гласове обаче са забравени в опиянението на подарената независимост.

Разпокъсването на българските земи след Берлинския конгрес, станало с ефективно съветско присъединяване, още повече задълбочава това възприятие за непълноценност на българите. Несбъдването на фантазията за целокупна България Русия трансферира напълно върху Европа. Европа е отговорна за всичко, Русия е жертва. " Проклета и триклета да бъдеш ти, Европо! " както се пее във кино лентата " Мера съгласно мера ". ( " Мерата " е героичен филм, той би трябвало да се знае!) И вижте в този момент по какъв начин 150 години по-късно нищо не се е трансформирало. Как Русия още веднъж " освобождава " и по какъв начин още веднъж Европа е отговорна. Век и половина по-късно ние продължаваме да се давим в същото самозаблуждение, гарнирано с патетика. Това напълно умишлено се подклажда от политически партии, които паразитират върху тия хрумвания. Все едно още сме в XIX век.
И няма по какъв начин да е другояче, в случай че мнозина по този начин и не прочитат през живота си друга книга с изключение на читанката.

Кажете някоя обичана българска дума отвън читанката ?

- Много обичам, да вземем за пример, остарялата българска дума " пореввам " - значи жадувам за нещо до безпаметност, искам го от дъното на съществото си. " Поревнала е свинята наниз да има " или " Гледал я везир, сматрял я, и от сърце я поревнал " - написа П. Р. Славейков. Казвате, че наподобява на френското. Сигурно сте права.

Думите обикалят земното кълбо без да подлежат на гранични инспекции. Баба ми разказваше приказки, които е слушала от нейната баба, изселник от Македония. Една от тях бе за котарака в чизми. Тази история очевидно бе пътувала от девет земи в десета. И за разлика от Шарл Перо, баба ми наричаше този котак Сърма Телли Пишли Буюклу пистан Чорбаджи бей. Как да не запомниш подобен воин?!

Когато приказваме за елементарни хора, а не за герои, кой човешки минус бихте дали прошка най-лесно ?

- Аз съм чудовищно ленив човек. За да се накарам да работя, правя голяма насила върху себе си. Донякъде го върша и от боязън, тъй като знам какъв брой бързо филмовите хора се депрофесионализират. Всичко се трансформира ужасно бързо - мисленето, тематиките, техниката, с която се снима... светът тече бързо. Затова се пробвам да работя непрестанно, с цел да не не помни да плавам и да не се удавя. Но леността си остава нещо, което бих могъл да схвана и приема.

Кога за финален път направихте нещо за първи път ?

- Човек се влюбва и има чувството, че в никакъв случай не е преживявал нещо сходно. Влюбва се всякога като за първи път. И това е прелестно.

Кое е това качество, което най-лесно ви прелъстява в една жена ?

- Ние в действителност постоянно търсим себе си у другия. И когато това се случи, когато се открием, сетивата и сърцето ни се отварят. Това не е умишлен развой. Но откриването на Аз-а в едно друго създание има невероятна притегателна мощ.

Чувството за комизъм - трансформира ли се то с възрастта ?

- Има хора, които по този начин и не стигат до възприятието за комизъм, само че си живеят без него напълно добре. Ако го имаш обаче, то е избавление - както за съответния човек, по този начин и за цели народи. Например чехите и техния " добър боец " Швейк. Вижте по какъв начин присъединяване на страната в ужаса, лудостта и невъобразимата нелепост на Първата международна война е показано и осмислено посредством един " глупак ".

В България в никакъв случай не се е появил сходен разказ. Всички наши творби за войните са трагико-драматични.

Някак ние като нация нямаме възприятие за самоирония. Имаме податливост към угодничество, само че не и да се смеем сами на себе си. Хуморът би трябвало да те кара да искаш да живееш, не да ти докарва гадност от живота.

Най-популярният български комичен персонаж е Бай Ганьо. Но както споделя в едно свое есе Боян Пенев - този облик е основан, с цел да осмива, а срещу желанията на своя основател се трансформира в рицар, в народен воин. Бай Ганьо минава през света и го побеждава. Помислете си какъв брой вицове има за Бай Ганьо и англичанина, германеца, американеца. Във всеки един от тях нашенецът се оказва по-силен, по-находчив, по-умен.

Без да го афишираме, без да го желаем, Бай Ганьо се е трансформирал в блян. Заради това доста постоянно го избираме да ни ръководи. Мнозина се припознават в него, той е един идеален self-made man. Успял е. Голям е. Ах, тази наша податливост да желаеме да сме в сянката на огромните! Казано е в поговорката: " Не лягай да спиш на орехова сянка! " Под сянката на ореха не вирее нищо, единствено зли юди и самовили танцуват.

Може ли омразата да породи вяра ?

- Омразата избухва на повърхността. Самият й метод на проявяване е неведнъж непремерен, мълниеносен, избухлив, унищожителен.

Надеждата е толкоз дълбинно чувство, че човек не всеки път го осъзнава. Но даже когато по никакъв метод не я вербализира, тя продължава да съществува в него като мощ, която може да потопи всичко. Ако можем да кажем, че омразата е огън, то вярата е океан. А е ясно: океанът може да погълне всеки огън.

Има ли място, което ви изпълва с смут, че би могло да бъде вашето отечество ?

- Човек не може да се отърве от родното си място. Дори когато се пробва да избяга от него, той отново го носи на гърба си като костенурка черупката си. Искаш, не искаш родното място и родината са постоянно с теб - с езика, културата, образованието, цялата ти обществена и мисловна детерминираност.

Можеш да отидеш на другия завършек на света, само че част от теб ще си остане индивидът, който си бил, преди да тръгнеш да пътуваш.

Едни от най-щастливите хора, които съм виждал в миналото, бяха в Индия. Хора, които нямат нищо, единствено една препаска. Спят, налягали напречно на тротоара. Безкрайна редица спящи бездомници в продължение на километри. И си мисля - добре, в случай че тези стотици милиони хора се разсънят и изискат да имат някаква благосъстоятелност - даже една лъжица, то това незабавно ще сътвори голям дисбаланс в международната стопанска система. Борсите ще подскочат, ще се случат всевъзможни финансови катаклизми в света на богатите. Но тези хора не ламтят даже за лъжица. Те ядат с ръце. И са щастливи. Щастливи притежатели на нищо. И на личните си ръце.

Като стана дума за притежатели, представете си, че си купите сектор земя. Мислите ли, че имате морално право да отсечете дърветата в него?

- Страшно обичам да се занимавам с дърво. От време на време дори си мисля, че в случай че не се занимавах с кино, несъмнено щях да стана дърводелец. В живота си съм правил мебели и това несъмнено са най-грозните мебели в историята на човечеството, само че някои от тях имат дълъг и потребен живот. Като всяко грозно нещо...

Освен това ненапразно хората обичат да гледат пламъците на горящи дърва. Ние носим от хилядолетия тази визия за огъня като живот. Не инцидентно се споделя " бащино огнище ". Около него можем да навържем всичко значимо - топлота, дом, протекция.

Та с цел да отговоря на въпроса - не бих изсякъл всички дървета, само че тези, които ще махна, няма да изхвърля, а ще им дам различен живот. А има и друго - дърветата, колкото повече ги кастриш, толкоз повече порастват.

Традиционния за Фриш въпрос за гибелта: в случай че обичате някого, бихте ли желали той да почине преди вас, тъй че вие да преживеете страданието от загубата, а не той?

- Добре си припомням мига, в който осъзнах, че съм смъртен. Лежах в леглото до спящата си майка и с смут се вглеждах в тъмното. От мрака извираше безизходност. После пристигна утрото. И просветна. Та по този начин... Със светлината иде забравата и спокойствието. За себе си съм спокоен. За другите обаче доста се тревожа. Защото няма по какъв начин да им оказа помощ. Всеки би трябвало да изживее своята нощ.

Помните ли оня грузински филм " Не тъгувай "? Там един от героите схваща, че дните му са преброени, и взема решение да провежда авансово личното си заравяне. Иска да види по какъв начин ще го почетат, какви речи ще произнесат, какъв ще бъде ковчегът му, по какъв начин ще го изпратят. Приятелите му фактически идват като за заравяне, само че след това хапват, пийват, пеят, танцуват и в цялата тази карнавалност на епизода главният уредник на веселбата тихичко се отдалечава в прилежащата стая и последователно изчезва в тъмното.

Последното, което вижда през прозореца, са две деца, които носят делва, евентуално с още вино. Така че, това е, което ще се случи - човек ще се отдалечи в тъмното. Винаги самичък. Умирането е самотно занятие.

Накрая като за край, отворете ми очите за някоя илюзия.

- Кой съм аз, та да разтварям нечии очи?! Аз съм един елементарен сценарист и режисьор, който желае да споделя истории. Не ми би трябвало муза. Само дилетантите имат вяра в музата. Мисля, че Стивън Кинг споделяше (цитирам по памет), че геният е все едно да имаш голям тъп нож, с който не знаеш какво да правиш. Но в случай че всеки ден пишеш по час и половина, тогава ножът ти ще се наточи задоволително добре, с цел да ти свърши някоя потребна работа.

Свършваме диалога. Благодарим си взаимно, вършим фотография за спомен и отиваме всеки да точи своя си нож.

Всичко, което би трябвало да знаете за: