Любовта не те кара да се съмняваш в стойността ти. Но,

Любовта не те кара да се съмняваш в цената ти.
Но, когато си с човек, който те употребява, започваш да се питаш, дали въобще си задоволителен.
В началото всичко наподобява красиво. Внимание, думи, обещания. Чувстваш се определен. Специален. Но с времето нещо се трансформира и ти започваш да даваш повече, в сравнение с получаваш. И това не е инцидентно.
Човекът, който те употребява, не идва при теб, когато желае да даде, идва когато има потребност. Когато му е скучно. Когато е самичък. Когато има проблем.
А ти? Ти си там. Винаги. Започваш да оправдаваш държанието му. ‘’Той просто е зает’’.’’ Тя има сложен период’’. ‘’Ще се промени’’. Но истината е елементарна – хората намират време за това, което е значимо за тях. Когато някой те обича го усещаш в дребните неща. В усилието. В постоянството. В това, че не се постанова да молиш за внимание. Когато те употребяват, усещаш неналичието. Липсата на грижа. Липсата на интерес. Липсата на същинско наличие. 
И най-болезненото? Те ти дават тъкмо толкоз, едвам останеш, само че в никакъв случай задоволително с цел да си същински благополучен. Започваш да се губиш. Да се нагласяш. Да премълчаваш. Да даваш още малко от себе си с вярата, че този път ще е друго.
Но, любовта не е договорка. Не е ''аз ще дам, в случай че ти дадеш''. Ако би трябвало да се бориш за внимание, това не е обич. Ако се чувстваш самичък до някого, това не е обич. Ако даваш всичко, а получаваш трохи, това не е обич. Истината е сложна, само че освобождаваща. Не губиш този човек. Губиш илюзията за него.
И от време на време тъкмо това е началото на нещо по-добро; на връзка, в която няма да би трябвало да се доказваш с цел да бъдеш обичан.